А някога не е било така.

Никой не знае кога, къде, как и най-малко защо едно същество е обявило себе си за разумно, за хомо сапиенс и, за да се доразкраси, е добавило, че е венец на творението или, че е създадено по божий образ и подобие. Самонадеяно наистина, но нещо смекчава и оправдава донякъде тая самонадеяност: разумното същество скоро усеща, че не всичко е наред с разумността му и че е способно да приказва и върши глупости. А вече за чест на това същество трябва да добавим, че е било способно да изследва глупостта си, да й се съпротивлява ­ и, най-доброто ­ да й се подиграва. Ласкателният латински епитет “хомо сапиенс” е всеизвестен, появява се на няколко места и в настоящата книга, но нека не забравяме, че много преди неговото изковаване древните гърци вече са имали думата “мория” ­ глупост, и не само са я имали, но са посветили много ум и остроумие в наблюдаване на въпросното състояние на ума.

Не се разминава на глупостта и в Стария Рим и особено много си изпаща тя в гневно хапливия глас на това, което римляните дават на Европа ­ жанра и понятието “сатира” (satura). В така нареченото мрачно и скучно Средновековие глупостта е повод за много смях от миряни и клирици, студенти и неграмотни.
Смехът се усилва до хомерически във времето, което, скромно или не, само себе си нарича Ренесанс. На 3 август 1492 Колумб повежда корабите си през незнайния океан. Не минали и две години и на връх Масленица, 1494, в деня на “панаира на глупаците”, Себастиан Брант пуска на вода, макар и в сухопътния швейцарски Базел, един странен плавателен съд, знаменития тогава “Кораб на глупаците”. Това е литературно произведение, недълга поема, в която са осмени около петдесет превращения на глупостта. Много превращения, несравнено повече носители, та в началото на поемата се признава, че не един кораб, а цяла флотилия не може да побере глупаците на света. Корабът на Брант не тръгва да търси опипом нов път за Индия, а плува направо към бреговете на Глупландия... Поемата “Корабът на глупаците” е забележителен връх на една тогавашна грамада от книги, наречена “глупашка литература”. А много скоро, само след петнадесет години, този връх бива надхвърлен от и днес знаменитата книга на Еразъм “Похвално слово за глупостта” (1509). В нея глупостта се смее и бива осмивана ­ което според силите си върши и настоящата книга.

Следващият голям европейски натиск върху глупостта идва по времето на Просвещението. Тогава глупостта се назовава и със собственото си име, и с по-просветената си разновидност на предразсъдъка.

След това, ако не греша, глупостта се появява все по-рядко като дума, като морален и интелектуален въпрос и като средство за окачествяване приказките и действията на другите. Започва глупаво размиване на границите на глупостта, а възгласи като Ботевия “Свещена глупост!” се чуват все по-рядко и по-рядко.

Защо? Труден, пък и неправилно поставен въпрос. В обществения живот има малко причини и следствия и много връзки на взаимното усилване или потискане. Така става и с глупостта. Границите на глупостта се размиват толкова повече, колкото повече хора трябва да повярват на толкова по-явна и плоска лъжа. На роба правото на робовладелеца се доказва с меча и камшика. На руския или френския крепостен селянин се обяснява, че властта на властниците е от Бога дадена. Ясно и откровено ­ камшикът близо, Бог далече. Но какво да кажем за днешния човек, когото лъжат в очите, че властта произтича от него и зависи от бюлетината, която ще пусне в избирателната урна? Или когото лъжат и плашат, че единствената друга възможност спрямо съвременния парламентаризъм била диктатурата? Все повече и повече хора по света и в България разбират, че ги баламосват, и вместо да ходят до избирателните бюра, предпочитат да прекарат деня по-разумно и по-приятно. И само нашенският глупак приказва, че половината американски гласоподаватели не гласуват, защото всичко им било наред.

Важен спътник на размиването на границите на глупостта през последните два века беше и е вестникът. Всекидневният вестник е осъден и обречен на глупост ­ и настоящата книга доказва това по-сбито и по-нагледно от всеки пространен трактат на тема “Глупостта ­ детската болест на вестникарството”.

При това размиване не се учудих, че думата “глупост” липсва в настоящата книга. Дали за да се внуши, че е бледа и безсолна да назове това, което се вихри по страниците на днешните български вестници? Ако е тъй, позволявам си да предложа на автора в следващото издание да я върне на мястото й. Ще бъде в името на истината и културната традиция.

Що за книга е “Топ идиот”? Казано банално и шаблонно ­ документ на времето си. Ако един българин, влязъл в гроба до 1990 г., излезе оттам и първо вземе в ръце “Топ идиот”, скоро ще разбере няколко неща. Още от заглавието ­ че сънародниците му тъпчат езика си вече не със словесни съветизми, а с англо-американизми. След това ­ че глупостта, присъща на вестниците от негово време, е била заменена с друг вид глупост. С много смесени чувства ще отчете още, че на мястото на стерилно-шперплатения език на “Работническо дело” се е появил език, който той няма да нарече хамалски само от уважение към едно от последните съсловия в България, което изкарва прехраната си с тежък и почтен труд. Ако не промени ­ все новости. Сред тях обаче някогашният българин ще види и нещо познато и ще каже: “Аха, пак бисери!”.

Помнят по-възрастните читатели, че в края на всяко лято вестниците поместваха колони с “кандидатстудентски бисери”. В тях университетски преподаватели и гимназиални учители, тоест хора, най-пряко отговорни за оглупяването на българската младеж, вадеха на показ какви глупости са способни да напишат техните досегашни и бъдещи възпитаници. Тъжната ирония тук е, че голямата и повсеместна глупост беше не в така наречените “бисери”, а в сивите, шаблонни и нагаждачески писмени работи, на които същите тези преподаватели пишеха порядъчно високи бележки. И пак тъжна ирония е, че “бисерите” всъщност са отчаян и непохватен опит на младия човек да се измъкне от сивата и нагаждаческа глупост и да го каже “по така”. В сложните и многозначни извивки на това, което наричаме глупост, рискът завършва със смешни плодове, или както казват днес младите, с издънка. А глупостта мрази рисковете и не е странно, че “бисерите” са комай единствената глупост, която в България се наказва публично.

Трудно е да се каже към кой вид глупост трябва да отнесем антрефилетата, събрани в настоящата книга. В тях има и нагаждачество към очакванията на читателя, от което става ясно какъв си представя читателя нашенският вестникарин, има я и издънката на нескопосания опит да се разкаже “нещо по така”. Що се отнася до книгата като цяло, тя очевидно е построена според известния модел “ловци на бисери”.

И нека е така, но добре ще е да видим в нея върха на грамадния айсберг на глупостта, който се носи в мътните води на днешна България.

Всеобщо е усещането, че след 1989 г. в България е настъпила голяма веселия и че в нея са се издумали и извършили небивало много глупости. Не за всекиго обаче сватбата е сватба. Появиха се оплаквачки, които зажалиха, че духовността и културата погивали, че нравствените устои се срутвали, че хаос и анархия обхващали стопанство, войска, училище, държавен апарат. Сред тези вопли се избистри поредната голяма глупост ­ жалбата по неотдавнашното минало. Ето една от нейните премъдрости:

По времето на Тато в България барем имаше ред.

Ред ли?!

Според мярата си комунистическа България беше грамадна площадка на кражбата, насилието и глупавата лъжа. Крадеше се отвсякъде: от текезесарските блокове, от заводите, от работното време, от строежите, от счетоводните книги, от къде ли не, а червената каста не си даваше и труда да краде ­ направо си вземаше. Лъжеше се на поразия, нагло и безочливо, глупееше се и се оглупяваше индивидуално и на цели колективи, а хиляди анекдоти определяха кои са първите глупаци и шутове на Народната република. Избягваха да убиват по улици и по домовете (убийството на Горуня в дома му беше досадна подробност), вършеха го по концлагери, затвори, душегубки или в обикновените мазета на милиционерските участъци. Ако някой трябваше да бъде убит или отвлечен на улицата, предпочитаха се улиците на Лондон, Париж, Копенхаген. А закони или равенство пред законите ­ какви ги говорите, моля... Хубав ред, няма що. За такъв като него Брехт е казал: “Редът е проява на липса”.

Тогава откъде е усещането, че през последните девет години глупостта по нашенско се е увеличила? Мисля, че работата е не толкова до количеството, колкото до начините й на изява. В комунистическа България глупостта беше партийно-монологична (“Партията каза”), в днешна, бог я знае каква, България тя е диалогична, и то кресливо диалогична. Който е чувал как се надхващат на опашка червен дядо и син дядо или в парламента червен депутат и син депутат, добре ще разбере смисъла на току-що казаното. За Мартин Бубер и Михаил Бахтин диалогът може да е върховен полет на духа, разума и свободата, но те явно са имали наум нещо друго. В това, което звучи около нас, става обратното: глупостта взема себе си сериозно и като се надвиква със себе си, постепенно се усилва, “ескалира”. Ето малък пример, който показва, че диалогът на глупостта не признава граници, включително и държавните.

От десетилетия насам в Скопие се говори, че Република Македония, “савезна” или не, е наследник на държавата на Александър Македонски, на нейния народ и слава; че езикът в преводите и творенията на Кирил и Методий е македонски; че родина на богомилството е Македония; че Самуил е македонски цар, а Паисий Хилендарски ­ македонски възрожденец; че заглавието на сборника на братя Миладинови “Български народни песни” (1861) е сбъркано и трябва да се промени на “македонски” (фалшификацията наистина беше направена); че Смирненски и Вапцаров са македонски поети (за Смирненски по едно време някои скопяни ги досрамя, та си взеха думите назад)...

На този порой от глупости официална София би могла да отговори, като се изсмее и отсече: в Скопие бърборят глупости ­ и толкоз, а при добра воля и разум би могло да добави, че историята на появата на народ и държава редовно се съставя от свободни съчинения от всякакви жанрове ­ от мита до откровената лъжа. Не това обаче се чу от София, защото глупостта не може да прекрачи себе си ­ дайте й да се самонатрупва, самоусилва и самонастървява. В София родолюбци от джагаровски кроеж “дадоха отпор”, като снесоха най-голямата глупост в езикознанието на ХХ век: че езикът в Република Македония е втора книжовна норма на българския език. Целият филологически свят се изкикоти на тая глупост, изкикотиха се и в Скопие, но не се стърпяха и те да “дадат отпор” със сериозни доводи, тоест да строят следващия кат в дома на глупостта.

Така от дума на дума и от глупост към още по-голяма глупост това безгранично инак явление рано или късно удря в сляпа стена и чак тогава започва да премигва и да се оглежда в търсене на изход. Пример? Днешната точка на разправията има ли македонски език, или не.

Книгата “Топ идиот” вади на показ трюма и клоаките в големия кораб на глупостта. Работата си обаче тя ще свърши, ако накара читателя да вдигне поглед нагоре, към палубите първа и втора класа, към каюткомпанията и капитанския мостик. Там вече няма да се чуе новината “Огромна курешка едва не уби таксиметров шофьор” или “Бебе извадено от корема на мъж”. Там глупостите са сериозни и се говорят тежко-тежко. Ето някои от тях:

Буквата Е двойно и голямо Ъ, заедно с целия правопис до 1945 г., са особено важни за българската духовност и национално единство.

В Търновската конституция и Негово величество Симеон Втори е спасението на България.

Частната собственост е свещена.

Православната църква е запазила българския народ през вековете на робството.

Турско робство в България не е имало.

Любопитно е, че еднакво глупави може да изглеждат и някои инак изключващи се твърдения, например: българите трябва да запазят своята самобитност ­ Българите трябва да се слеят в голямото семейство на Европа.

И нататък:

Православната църква ще възроди и укрепи българския народ.

Капиталистическа България, членка на НАТО, е не само най-доброто, но и единствено възможното нейно бъдеще.

Глупост след глупост, коя от коя по-академична и по-дебела. Не мога да кажа коя от тях е топ глупостта, но особено мила ми е следната ­ чух я съвсем неотдавна:

Македония е най-романтичната част от българската история.

Както казват шопите, тури му пепел.

Книгата “Топ идиот” ще развесели, ядоса или натъжи много хора. Дано накара много хора да се вгледат и в хасъл големите глупости, които се сипят върху милото отечество.