Той си отиде, но остави след себе си толкова много въпроси ­ що е учен, що е наука и що за общество е обществото, в което с кратки прекъсвания преживя своите петдесет и пет научни години. Мирослав Янакиев беше най-малко суетният сред суетното войнство на учените и, вярвам, ще ми прости задгробно, ако призная, че в случая по-важен за мене е не той, а ние, а покрай нас и въпросът: може ли “случаят Янакиев” (а беше наистина случай, рядък до неправдоподобност случай) да ни каже нещо за българския научен, полунаучен и извъннаучен живот.

За личността, идеите и съчиненията на Мирослав Янакиев се пишеше малко-много, говореше се доста, спореше се много. Във всичко това не чух и не прочетох мнение, което би могло да се оцени като уравновесено. На единия край за тях се мълвеше с възхита и страхопочитание, от срещуположния край се чуваха насмешливи недомлъвки или гръмогласни обругавания. А в средата? В средата мълчание, както би казал Хамлет. За качествата на нашата интелигенция и учени еднакво красноречиво говорят хоровете от противоположните краища на залата, но особено красноречиво ­ мълчанието на средата, мълчанието на спокойната и самостойната оценка. Причината за поляризирането и за разстрастяването в двата противоположни края тръгва от самия Янакиев ­ от това, което правеше, и от начина, по който го правеше, ­ но в цялото надвикване или мълчание се проявиха и черти на целия наш научен, полунаучен и извъннаучен живот. И все черти, които не вдъхват уважение към носителите им.

Нататък. “Случаят Янакиев” показа и на слепите колко силна е българската полуинтелигенция и колко кекава е интелигенцията, особено научната. Но що е полуинтелигенция, ще запитате, и не е ли “полуинтелигенция” полупонятие, както много от социологическите категории? Дефиниция не мога да предложа, затова направо ще посоча една от чертите, по която веднага и безпогрешно ще разпознаете полуинтелигента.

Полуинтелигентът е едно такова същество, което разбира от много неща, но най-много от: български език, българска литература и българска история. (Не че не отбира и от чуждите, но за тях, кой знае защо, предпочита да си мълчи.) Отворете пред него дума за някой от тези въпроси и само имайте търпение да слушате. И колкото е по-неук, толкова по-самоуверен е в мненията си, и колкото е по-прост, толкова по-нападателен.

Нападателен ­ срещу кого? Разбира се, срещу учените. За полуинтелигента учените са жалки българопродавци, които:

­ не знаят български език и доколкото го знаят, то е само за да го развалят;

­ не познават българската литература и доколкото я знаят, не виждат същинските български ценности в нея;

­ не познават българското минало и доколкото го знаят, то е само за да продават българщината на чужденците;

­ говорят и пишат на някакъв мандарински език, който здравите народни маси не могат и не искат да разберат.

Като същински филолог Мирослав Янакиев с еднаква свобода и охота се занимаваше и с език, и с литература. И го правеше така, сякаш искаше да каже на полуинтелигента: “Ела и ме направи за смях пред събратята си.” И полуинтелигентът идваше и свършваше своето. Духовният живот в милата България продължаваше да кипи.

Интелектуалният порив на полуинтелигенцията да скъси разстоянието между себе си и хуманитарните науки е рядкост за съвременната цивилизация. Това е сериозен български принос, на който можем да се радваме от сърце. Но поривът не спира дотук ­ той се стреми не само да скъси разстоянието, но направо да го заличи, което ще рече да бъде заличена “другата страна”, науката. Не че полуинтелигентът има нещо против Науката ­ той е искрен почитател на тази велика сила, ­ но е дълбоко възмутен от жалките й олицетворения, разните там Учени и изобщо Научни работници. Ако се позове на любимата си книга, ще каже за тях, че и те са личности жалки и нищожни в очите на Паниковски.

Размитите граници между научно и ненаучно писане и говорене вървят видимо парадоксално, но инак много естествено с недоверието и неприязънта, меко казано, към така наречените учени. Това е старо и явно много устойчиво чувство по нашите земи. И тъй като вече сто години сме наказани или благословени с орисията говорим ли за някоя наша черта, да се сещаме за най-популярния си литературен герой и неговите крилати фрази, не мога да се стърпя и ще се отклоня в спомен за мнението му относно учените. Днешните български политици кипват от възмущение, когато им се припомнят някои от крилатите фрази на бай Ганьо ­ било вече анахронично, било вече политически невежествено, ­ но въпреки и това ще напомня три-четири от тях.

Бай Ганьо: “Па и на мене нали ми се иска ­ я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?” ­ За днешните български депутати, кметове и прочее такива приказки са стара отживелица или новоскалъпена клевета.

Бай Ганьо (за участието си в управляващата партия): “Не си ли с тях ­ спукана ти е работата.” ­ Същото казват, макар и не така цветисто, говорителите на днешната управляваща партия: който не членува при нас, да не се надява, че ще напредне социално.

Бай Ганьо: “Чакай да сме по-малко, че да делим по по-множко.” ­ Сто години по-късно това организационно прозрение беше приложено така: в нашата Партия може да членуват осемдесет хиляди души ­ и нито човек повече.

Бай Ганьо: “Абе кьорпе, защо си ме набедил, че съм бил уж опозиция, а? И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти тамам си му намерил времето да ме набедяваш, че съм бил уж опозиция. Не прави тъй бе, братко.” ­ После се разбра, че това било златното правило и в поведението на днешната лява, средна и дясна опозиция в България.

Следва още една крилата фраза, мнението на бай Ганьо за двете тогавашни български партии, либералите и консерваторите. Тя е най-популярна от всички, пък и когато я чуят, днешните политици изкрякват на умряло, но все пак ще я упомена.

Бай Ганьо: “И едните, и другите са маскари!”

Засегнат в най-святите си чувства, българският политик вижда в тези думи политически нихилизъм и простащина. И ако в тях най-сетне има нещо вярно, добавя си той наум, то се отнася само за “другите”, но не и за “едните”, тоест за нас. Така да е, само гдето станалото и ставащото у нас през последните четири години (няма смисъл да се връщаме по-назад) не само не превърна мнението на бай Ганьо в просташка отживелица, ами подтиква да продължим нататък до окончателното и безапелационното му заключение: “Маскари са до един!”

Отклоних се в изброяването на тези крилати фрази ­ и ето защо. Всички те са малко-много известни и използвани. Бай Ганьо обаче има мнение и за учените и любопитно е дали то е също добре известно и често използвано. Но ето най-напред мнението му. Български студент във Виена предлага на бай Ганьо да предаде скъпоценните си мускали в касата на хотела. “На касата ли?” ­ извиква той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. ­ Чудни сте вий, учените! Ами че ти отде знаеш какви са онези на касата?” Тук на учените им се разминава с една снизходителна насмешка, но в друг случай бай Ганьо е значително по-точен и изчерпателен: “Страшни диванета са туй учените. Аз не зная как ги търпят такива на служба. Ама чакай...”

Струва ми се, че това мнение по-рядко се припомня и използва. Ако наистина е така, то обяснението е близко до ума. Политиката е много по-важна от някаква там наука, учени глави и политическите въззрения на бай Ганьо са съответно много по-интересни и достойни за внимание. И друго. Крилатите фрази на бай Ганьо, съгласни или несъгласни с тях, винаги цитираме като думи на много различен от нас човек, винаги с насмешка и чувство на превъзходство. Но как да цитират мнението му за “диванетата” хора, които мислят точно същото?

Едно такова страшно диване, за което мнозина се чудеха как го търпят на служба, изпратихме в последния му път миналата седмица.

“Случаят Янакиев” извади на много явен показ мераците и силата на полуинтелигенцията. А какво показа за другата страна, интелигенцията, и особено за научната интелигенция? Показа нещо, което и предварително се знаеше: че силата на едната страна започва от слабосилието на другата.

Пенчо Славейков нарича полуинтелигенцията “войнството на Голиата”. Това определение подсказва, че срещу нея може да застане дребният Давид със своя интелект и със своето оръжие. Може, но не и дип в нашите условия. Нашият Давид предпочита да се спотайва и ако извади оръжието си, прашката, първият камък, който запрати, ще бъде върху колега.

“Случаят Янакиев” показа, че ако простотията или идеологическата бюрокрация посегне някак върху едни учен, това в България не се възприема като удар върху научността, а още по-малко върху научната общност. Дойде ли му времето, стане ли нужда, нейни членове първи продават колегата си, по-добрите безучастно струват сеир отстрани, а най-добрите, най-деликатните дори успяват да прикрият злорадството си. Колцина и доколко защитиха Янакиев от поруганията върху него? И колко си замълчаха? Ако не друго, на мълчаливото мнозинство поне не му ли минаваше през главата, че и за него се отнася фразата, с която е озаглавено едно от най-извратените порождения на българския живот, книгата “Ти си следващият”?

А сега отново нататък. В оценките за Янакиев, дори и в най-добронастроените, постоянно се чуваше: Янакиев се увлича, Янакиев изпада в крайност. Поне две наши си черти си показват ушите над това мнение. Първата, както би я разтълкувал Иван Хаджийски, е страхът на еснафа да прекрачи чертата и да влезе в очите на хората, съответно нежеланието му да види, че комшията е сторил нещо такова. Втората ­ голямата ни невъзможност и още по-голямата ни неохота да се огледаме какво става по света. А по света в науката на XX век станаха наистина изненадващи неща. Дързост, предизвикателства, “крайности” е имало откак има научно мислене, но случилото се през нашия век комай надхвърли всяка досегашна мяра. Породиха се умонастроения, в които отново пламна старият спор по въпроса що е наука и в които, струва ми се, за първи път прозвучаха толкова убедено и толкова убедително гледищата, че същинската наука не е в еволюционното натрупване, а в революционното сриване на “парадигмата”. Умонастроения, които Томас Кун и Паул Файерабенд уловиха по-точно от Карл Попер с конформистки замазващото му мислене и писане. И докато по света се носеше толкова научна дързост, докато трещяха и пропадаха толкова “парадигми”, в България се пееше все една песен: Янакиев се увлича, Янакиев изпада в крайност.

В “крайностите” и “увлеченията” на Мирослав Янакиев се огледа още една черта на нашата мила родна картинка ­ голямата степен на ирационалност в българския живот. В мисленето, преподаването и писането си Мирослав Янакиев беше материалист и рационалист до фанатизъм. Не му минаваха никакви красиви или пошли приказки за дълбинните потайности на духа, загадките на отвъдното, неуловимостите на неуловимото. За него имаше материя, основа на всичко, включително и на стиха, имаше и възможност тя да бъде изследвана с ясен разум и точни методи. Симпатиите му към марксизма, доколкото ги носеше, бяха симпатии тъкмо към неговия материализъм.

И ето какво се случи. През 50-те години и в България проникнаха идеите на един от най-големите научни сривове на века, кибернетиката. Идеи, създадени сякаш тъкмо за него, Мирослав Янакиев. Този видимо сдържан и тих човек отново се разпали, отново заживя върху крилата на надеждите. И докато се разпалваше и палеше, в партийния орган бе поместена погромна статия против тази “буржоазна наука на мракобесието” от папата на българския философски марксизъм. (С подобни доводи отрече кибернетиката и римският папа.) След това изпълнителният редови член на низовата партийна организация (в която също му гризяха цървулите за идеологически и методологически грешки) трябваше да наблюдава отдалеч тибетско-шаманските шашкънии на духовния комунистически, пази боже, елит. А накрая трябваше да види с очите си, че живее в общество, в което е възможно една селска врачка да бъде възведена в национална духовна опора. Бедний, бедний Янакиев...

Изначално убеден в победите на разума и точността, Мирослав Янакиев вървеше по пътя си, без да обръща внимание на задявките и словесните погроми. Свирукаше си видимо безгрижно и простодушно, за което го наричахме помежду си “свирукащият си стоик”. Блестящ полемист, стига да пожелаеше, той почти не отвръщаше на критиците си. Това вътрешно въодушевено и външно презрително мълчание пораждаше у нас почит, но сега, след като Янакиев го няма, съм готов да съжалявам, че той не се впусна в поне една голяма полемика. Пък и не зная доколко в нашето общество презрителното мълчание може да прозвучи с презрението си.

Научният изказ (“дискурс”) на Янакиев изразяваше доста точно общата му мисловна нагласа ­ бягство от красивости, търсене на точност и с една дума, неудобосмилаем. Такъв изказ, естествено, трудно можеше да допадне на мнозина, той беше и най-близката мишена за издявките на полуинтелигентите. В допира с него обаче излезе наяве колко малко търпимост към изказа на другия и към другия изказ имаше и вътре в научните среди.

Накрая няколко думи и за българската научна бюрокрация в светлината на “случая Янакиев”.     Разрешете да започна със сравнение ­ да сравня съдбата на двама български езиковеди, и двамата много добри езиковеди.

Може да прозвучи изненадващо, но рискова наука през XX век се оказа и езикознанието.     Интелектуални рискове криеха и дръзките теоретични построения за природата  и действието на езика, и все така дръзките опити да се възстановяват древни езици, за които се знае само едно ­ че ги е имало.

Във второто поле с явен успех работеше и един български езиковед ­ с такъв успех, че методът, който прилагаше, бе наречен по света на негово име. Работата беше тънка и опасна, грозяща с дребен неуспех или с шумен провал. Колегите на въпросния езиковед у нас му намираха кусур, че (и той!) избързва, “изхвърля се” и с дребни основания гради големи хипотези. Поради тая му слабост колегите  му го наричаха “сламеният академик” ­ на четири, най-много на шест очи, защото всички по една или друга линия му бяха подчинени или зависеха от него.

Сламен, сламен, ще кажа, ама академик! Въпросният езиковед още от ранна средна възраст благоразумно обиколи всички възможни височайши постове в йерархията на българската научна бюрокрация. Не се отказа и от силно почетната титла “академик”. И върху такъв човек да се хвърлят издявки, да се правят словесни погроми? Къде ти. Само един-двама души, предварително отказали се да правят “научна” кариера, казаха на публично място какво мислят за някои от хипотезите на академика (между тях и достойният Марко Минков).

Другият голям наш езиковед хвана по противоположния път. Малко или никак не го интересуваше доцент ли е, професор ли е, какви длъжности и постове имаше около него. Един що-годе висок пост зае (в института за преподаване на български език на чужденци), но и там го поканиха, както се кани магаре на сватба.

Подобен род поведение, твърде необичайно за българския учен, рано или късно се сблъсква с някоя от частите на научната бюрократична машинария. Сблъска се и Янакиев и се изправи пред избора: да се кандидатира или не за членство в Българската академия на науките. Не е изненада, че каза “не”. Не е изненада, че никой от учениците му, днешни академици, не се насили поне от кумова срама да каже: “Съвестно ми е да се кандидатирам, докато проф. Янакиев е извън академията.” Беше изненада, а не биваше, че същата тази академия отвори врати пред човек, който, ако остави име в българския литературен живот, ще е име само черносотническо. С такъв избор Българската-академия-на-науките показа на света, че от трите си определения заслужава само първото, и то в смисъла, с който думата “българска” се употребява в днешния италиански език.

Празният стол на Мирослав Янакиев в академията ще зее като срамно петно в историята на тази достолепна институция.

Но поврага академията и нейните столове. Болката ни е за празното му място в българската филология. Научи ни много, включително и за нас самите. Въпреки всичко “той имаше почва у нас”.