Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БОРЦИ И МЪЧЕНИЦИ

Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

Господи, Господи, защо си ме изоставил?
ИСУС на кръста

Бой последен е този,
дружно вси да вървим...
ЙОЖЕН ПОТИЕ,
“Интернационалът”

I.

Всяка религия, всяка идеология ­ с героите си. И по героите им ще ги познаете.

Вече две хиляди години една религия (и идеология), християнството, създава и тачи своите герои. Вече двеста години една идеология (и религия), комунизмът, създава и тачи своите. Тяхно право. Като човек невеж по въпросите на религиите и идеологиите, бих искал да говоря за неща, които не са, но можем да направим литературни.

Сред действащите лица и героите на християнството на водещо място стоят, поне с броя си, мъчениците.

Набожност и статистика като че ли не се погаждат много, но ето в началото някои количествени данни за християнските мъченици. Според календара на Българската православна църква от 365 годишни дена 175 са посветени на мъченици, а то ще рече, че почти всеки втори Божи ден църквата споменава по някой мъченик. И не само по един. Има дни, в които те са двама, трима, четирима или толкова, че малкоформатните календари отварят добре познатата графа “и други”. Идва ред на големите числа: десет критски мъченици, тридесет и три мелетински, четиридесет и двама амонски ­ и така до двадесетте хиляди никомидийски мъченици. (Прескачам четиринадесетте хиляди младенци, избити във Витлеем на 29 декември, не защото работата изглежда твърде съмнителна, а защото младенците не са удостоени със звание “мъченик”, пък и на този ден на благочестивия християнин се позволява да блажи.) Точният брой на мъчениците в отделните християнски църкви някъде се води на отчет, но и без него простосмъртният мирянин може да изчисли по календара си, че става дума за цифром и словом около двадесет и една хиляди и двеста. Толкова за числената страна на мъчениците ­ и поклон пред духа и страданията им. А сега за литературната страна.

Образът на мъченика е въведен и изграден в европейската култура от християнството с внушително количество текстове и примери, начело на които стои първомъченикът Исус (нищо че християнската догматика не го включва в списъка на мъчениците; мъченик, и то преподобен мъченик, може да е Онуфрий Габровски, не и богочовекът Исус). Всяка мартирологична, тоест мъченическа история, е история на един човешки живот и в разказването є християнските текстове показват завидна последователност и еднотипност. Сюжетът минава през няколко ясно определени хода.

Още в ранното си детство или някъде по-късно бъдещият мъченик се отличава със забележителни, и то добри свойства. Невръстният Исус смайва с мъдростта си книжниците, после съживява мъртъвци, прогонва бесове, а многобройни ученици и още повече последователи го посрещат с викове “Осанна!”.     Векове по-късно един софийски занаятчия на име Георги се прочува с християнската си благочестивост и необикновена хубост.

На втория сюжетен ход става ясно, че никое добро не е за дълго. Силните на мира сего са обезпокоени, раздразнени или вбесени от нещо в поведението на бъдещия мъченик. В едни случаи той дразни неволно, но много жития разказват за целенасочено предизвикателство. Сблъсъкът е станал неизбежен.

Следващите събития в участта на мъченика може да се развият в няколко разновидности, една от които ми изглежда особено типична и показателна. Властниците, били те достолепни съдии или буйна тълпа, се опитват чрез блага дума или щедри обещания да привлекат неудобния чудак към себе си или поне да го отвлекат от него самия, тоест да го накарат да се отрече от убежденията си и се откаже от дейността си. Този сюжетен момент е решаващ, “разделен”. На него Георги Софийски трябва да избере: дали да се помохамеданчи и заживее като охолен господар, или да каже “не” и да отиде на страшна смърт. На него Галилей е избрал възможността да доживее спокойни старини, на него Джордано Бруно е избрал пътя към кладата. Хора всякакви. Никой не знае броя на мъжете и жените, които са се вслушали в благите думи и заплахите на властниците и са се върнали в паството на порядъчните граждани, знаят се имената на някои от онези, които са казали “не” и са избрали другото.

А другото се знае: безочливи гаври с достойнството на мъченика, жестоки насилия върху тялото му и смърт.

Толкова с няколко думи за мартирологичната сюжетика. Ето сега накратко и за някои от чертите в образа на мъченика. Първата е в жестокото несъответствие между сила и безсилие и в парадоксалното разместване на местата им. Мартирологичните истории охотно и настойчиво говорят за силата на силните ­ съдии, войници, палачи, разбунена тълпа ­ и за безсилието им да пречупят волята на мъченика. Все така охотно говорят те за социалното и физическото безсилие на мъченика, за външното му покорство и несъпротивление и ­ за непречупваемата сила на душата и вярата му в мигове на най-страшни изпитания.

Не така охотно говорят мартирологичните истории за друга черта в образа на мъченика, особено ясно видима днес ­ неговата самотност и изоставеност. Мъченикът е самотен, самотен е независимо дали е сам, или с него са още шестима, както е в Ефес, или повече съмъченици ­ самотен е сред палачите и тълпата, част от която отвръща насълзен поглед, а другата с любопитство и злорадство зяпа мъките му.

Слаб, самотен, мъченикът е и изоставен. Сред тълпата той винаги има съмишленици или съчувственици. Те мълчат и бездействат. Исус бива предаден от свой ученик, другите се разбягват и изпокриват, приемникът му в християнската църква, “каменният” Петър до петляно време се отрича от учителя си дор до три пъти, а тълпата, която допреди няколко дена е викала “Осанна!”, сега въпие “Да бъде разпнат!” (на старобългарски “въпияахон глагольонще “Да распент бондет”). Слаб, самотен, изоставен, мъченикът остава свързан с Бога си или с идеята си и на тях се уповава, за да издържи докрай.  Чрез слово и рисунки християнските мартирологични текстове редовно подчертават връзката между Бога и гърчещия се от болки мъченик. Да, но не всички и не кои да са, а историите за архиобраза на християнското мъченичество. Исус е вече разпнат, виси на кръста и ­ “И на деветия час Исус извика със силен глас: “Елои, елои, лама сабахтани”, което значи “Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил.” (Марко, 15:34,Матей, 27:46). И веднага след това: “А Исус като издаде силен глас, издъхна.” С тия горчиви думи на изоставен човек, изоставен и от собствения си Бог-Отец, Исус се разделя със земната си плът. В християнския първотекст мъченичеството достига дълбините и величието на човешката самота. И още една черта редовно съпровожда образа на мъченика ­ божествената предопределеност или личната самообреченост да стане мъченик. Бъдещият мъченик отдалеч знае накъде е тръгнал ­ и върви по пътя си.

Едва ли се нуждае от отбелязване, че мъченичеството носи значение и на жест, жест на саможертване в името на някакъв принцип и ценност. Ценността поражда мъченика, мъченикът чрез страданията и делата си влива сили на ценността.

Образът на мъченика е много интересно и силно културно построение. Той е болезнената съединителна точка между две религии, две идеологии, два морала, две култури. Той е изпитание не само за себе си, но и за всички, които пряко или косвено знаят за него, изпитание за техния морал и преди всичко човечност. Мъченикът може да бъде възприеман като изключително ценен и достоен представител на човешкия род, от швейковска гледна точка като наивник, а от байганьовска ­ като жив серсемин. Може да бъде определян и като фанатик с всички предишни и нови значения на думата. Може да буди съчувствие и състрадание, може и да не буди. Зависи от разбиранията и човещината на човеците.

Така виждам образа на мъченика като човек невеж в тази област, а на всичкото отгоре и професионално, тоест литературоведски деформиран.

Културните образи не съществуват самостоятелно, те градят смисъла си и чрез връзки по сродство и контраст помежду си. Ако трябва да намерим образ съседен, сроден и контрастен на мъченика, ще погледнем, убеден съм, към бореца. Борецът е личност действена, съпротивляваща се и нападаща. Може да съзнава, че е слабата страна в двубоя, но се държи като равностоен съперник. Може да допуска, че ще загуби, но това не го отклонява от действията му. Страда и “скритом плаче”, както е у Ботев, от безразличието и овчедушието на околните. Вярва и очаква ако не лична, то поне обща победа, примерно “възкресението на народите”.

Вижда се колко преплетени са образите на мъченика и бореца. Всяко мъченичество, дори най-християнското, носи в себе си нещо борбено, всяка борба, дори най-гордата и самонадеяната ­ нещо мъченическо. Но преплетени са те и в друго, социално отношение. Различни религии и идеологии може не само да противопоставят борец и мъченик, но чрез единия да потискат и изключват другия (както тихомълком стана в България пред последните десетилетия).

Всичко това са малко-много познати неща и не бих ги разказвал, ако не ме интересуваше въпросът: какво можем да получим, ако приложим двойката борци и мъченици към българското минало и българската литература.

 

II.

С културните образи боравим по много начини, включително и антикултурно. Един от тях е да използваме културния образ като възприемателен филтър, през който превеждаме други образи и знания и пораждаме нови значения и виждания. Малък пример в името на яснотата. Превеждаме българската литература през културния образ на рицаря, рицарството и особено на рицарското ­ получава се нов образ на българската литература, твърде различен и изненадващо различен от нейния сегашен масов или школски образ, който, да си признаем, ще се окаже твърде санчопансовски, твърде цървулен. Същото вероятно ще се случи, ако преведем някои български неща през образа на мъченика или на сродно-конфликтната двойка борец-мъченик.

Да започнем като предистория, и малко иронична предистория, с един чуждестранен образ на българите, изграден в Европа в месеците след Априлското въстание. Думата “българи” започва да се появява редовно в европейския печат, да звучи на протестни събрания и в парламентите на някои големи държави. И с какъв образ са били представяни българите в тези писания и слова? Общо взето, такъв: кротки, трудолюбиви земеделци, лоялни към властта, беззащитни, изненадващо цивилизовани (дописките на Макгахан не крият изненадата, че най-представителната сграда в българските села е училището), а в допълнение на всичко това и благочестиви християни. Върху този беззащитен и невъоръжен народ, върху жени и деца се стоварва без особени причини зверщината на азиатски мохамедански главорези. Така са говорели преди 120 години вестникари, политици, писатели, с още по-милозлив глас говори сонетът на Оскар Уайлд “По повод клането на християни в България”. Точен ли е бил този образ ­ друг въпрос, пък и работа на подобен вид образи е не точността, а функционалността им. Важното в случая е, че първият що-годе популярен образ на българите в европейското знание и съзнание е положен в откровена близост до мъченичеството. (Далече сме още от следващия ни европейски образ, с който само глупаците в България може да се гордеят ­ че сме били прусаците на Балканите.) А исторически ироничното в случая е, че сто години по-късно така представеният пред света народ е загубил, или не е развил, сетива за човешките и човечните стойности на мъченичеството.

Ако приемем изложените по-горе черти в образа на мъченика и прочетем през тях новата българска история от Софроний през вечния заточеник Неофит Бозвели, през Васил Петлешков с неговото знаменателно “Сам съм, други няма”, та до обречения, изоставения и самообреклия се Никола Петков, виждаме дейност на самотни личности или на малки усамотени групи, които съчетават в себе си борческото и мъченическото и завършват най-често като мъченици под безразличния и неподвижен, в най-добрия случай, поглед на множеството. Получената картина не е дип приятна и вероятно ще жегне мнозина от родолюбците изобщо до партизаните на тази или онази партия в частност, че накрая и мен самия, но нека не бързаме с възраженията, нека изслушаме още малко този глас, защото в него звучи и гласът на мъченика. Или сме глухи за него?

А има какво да се чуе.

Ботев, Вазов и други майстори са положили ярки щрихи на мъченичество в българския образ на Левски. И не без основание. Начинът му на живот, усамотяването му през последните месеци и дни на живота му, предателството, изоставянето му от съмишленици, били те на свобода или вече затворени, самотното бесило, наблюдавано от неколцина подуенски млекари, непотърсеното му и захвърленото му мъртво тяло бог знае къде и как...

След него Ботев, символът клокочеща борческа енергия, също може да бъде видян в принципно неделимото единство между борец и мъченик. Написаното от него свидетелства за човек, раздвоен между усещането, че е част от някаква световна революционна вълна и че е чужд и самотен сред най-близките си съратници. Усамотяването му се усилва в 1875 г., но то все още е нищо в сравнение с това, което му предстои да изживее в България. “Славният път от Козлодуй до Околчица” е всъщност най-срамният път в българската история. Четата минава като през пустиня, враждебна пустиня, а от старопланинския връх Ботев би могъл да се провикне с думи, близки до Христовите: “Народе, народе, защо си ме изоставил?”

Две думи и за съавтора на Ботев в сбирката “Песни и стихотворения”, Стефан Стамболов. Летописецът на “княжеското време” Добри Ганчев, пък и не само той, описва Стамболов като “борец по натура, закален в борби през миналия си живот, свикнал все с тях, той трябваше или да победи, или да загине”. В образа на този “борец по натура” можем да видим една много силна мъченическа черта. Разсъждавайки за това, че Стамболов вероятно би доживял до спокойни старини, ако не е бил толкова борчески непреклонен, Добри Ганчев заключава: “Да победи не можеше, защото усамотя, напуснат бе от мнозинството.” Е добре, как няма да усамотее човек, поел върху себе си непосилната задача да превърне с цената на всички средства (и в това беше другата му трагедия) България в национално независима и достойна страна, когато съотечествениците му и тогава, и през следващите сто години показаха с поведението си, че това национална независимост, национално достойнство не е за тях ценност от особено високо равнище. Типично балканската Голгота на Стамболов, съсичането му с ръждясали ятагани е само завършващата точка на едно многогодишно мъченичество.

Но стига с примери от по-далечното минало. Те са много и за тях може да се говори също много. Нека сега потърсим възможните връзки между мъченичеството и едно движение или партия, с които историята на България през последните седем десетилетия беше свързана особено силно.

 

III.

Комунисти и мъченици? Двете страни не са толкова несъвместими, колкото ги мислят противниците на комунистите и колкото се опитваха да го представят самите комунисти.

Когато в последните петнадесетина години на миналия век социалистите се появяват и в България, наричат ги чучулиги, птичета рядко срещани, безвредни, които пеят красиви, но мимолетни песни. Така наречените чучулиги, а още повече околните им виждат прилика между ранните християни и ранните социалисти. За чест на тогавашната българска държавност най-големите гонения, на които са били подлагани тогавашните социалисти, са били преместванията и уволненията на държавните служители социалисти, а за не толкова голяма чест на българското общество основното отношение към тях е присмехът.

Този изпълнен с много мъченически черти период завършва след края на Първата световна война ­ за да започне следващият. Социалистите, които вече са се преименували на комунисти (върви им на преименуване, синковците), печелят на парламентарните избори в земеделска България второто място. Резултат, който е само повърхнинен израз на новото място на комунизма у нас и по света. Нещата се променят след юни 1923 г., когато се извършва най-голямото политическо престъпление в историята на Третото българско царство, нощният офицерски преврат. С него България се превърна в хунтаджийска държава без банани и с по един нощен офицерски преврат на всеки десет години: 1923-та, 1934-та, 1944 година. След него всяка съпротива срещу държавата стана нравствено оправдана и всичко стана позволено, както го доказаха все по-нарастващите изстъпления и от двете страни. Дойде ред на въстанието от септември 1923 и новоназовалите се комунисти отново се видяха изолирано и в някакъв смисъл изоставено малцинство. Такива си останаха и в следващите двадесет години, дори и по времето на Съпротивата 1941-1944 г. Над дейността и страданията на това малцинство тежеше облакът на обречеността. И в границите на България то беше наистина обречено, което беше част от неговото величие и трагедия, и победи с външна помощ, което би трябвало да бъде част от неговото падение и трагедия.

За шепата български комунисти тези двадесет години бяха трудни. Отминали бяха в миналото щастливите времена, когато най-тежкото наказание за социалиста беше присмехът, уволнението, забраната да бъде учител. Дошъл бе ред на десетилетни политически затворници, отвличания и нощни убийства, дивашки изтезания, пиянски хора около партизански глави, много от които съвсем доскоро бяха носили ученически фуражки. Имаше всякакъв вид натиск комунистът да се откаже от убежденията и дейността си, имаше сцени на жестоки нравствени и телесни мъчения, в които жертвата мълчи, отрича и избира смъртта.

Но стига. Смисълът на горните доводи е отдалече ясен: на комунистическата идеология и пропаганда бе предоставена великолепната възможност да каже, че нейните герои са били не само борци, но и мъченици. Идеята им бе подсказана или направо поднесена от Ботев в блестящия памфлет “Смешен плач”, 1871 г. Там е казано: “Християнството има своите мъченици, доде нарече роба “син божий син человечески”, има ги и революцията, за да “направи скитника гражданин”; има ги и ще ги има и социализмът...” И по-важното: “Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята за тази борба.” (И тъй като съвременният читател е по-близо до йезуитското разбиране на думите “цел” и “средство”, отколкото до Ботевото, трябва да напомня, че в същия памфлет ясно е определено що значи “средства”: това са силите за борба, а те “са малки, а малки само затуй, защото са им ги отнели господарите”. На опошляващ съвременен български мисълта на Ботев гласи: комунистите са мъченици, защото със слаби възможности се борят срещу силните за идеята си.)

Българските комунисти докараха вода от девет дерета, за да докажат, че Ботев е техен предтеча (а между българския комунизъм от ХХ век и Ботев има толкова връзка, колкото между непримиримите някогашни врагове Маркс и Бакунин). Какво са възприели от Ботев, не зная. От “Смешен плач” биха могли да научат, че може да разменят думите “социализъм” и “комунизъм” според както им уйдисва, но явно не са научили, че биха могли да включат мъченичеството в своя образ. Жалко за тях, жалко за страданията на комунистите мъченици и най-жалко за човешката нравственост.

Беше ли това пропусната възможност българският комунизъм да се представи в по-човечен и по-разбираем образ? Не беше, защото според неговата нагласа рухото на мъченичеството и думата “мъченик” беше предварително изключена възможност. Защо ли?

Само не защото това беше вече заета територия, християнска, попска и бабешка работа. Религии, идеологии с охота заимстват едни от други, но само това, от което имат нужда и което се вмества в собствената им система. А мъченикът е последното нещо, което може да се вмести в комунистическото образотворчество.

Мъченикът е личност и индивидуалност, чиито действия и страдания се уважават.     Хегелианско-марксисткото виждане слабо се впечатлява от разни там личности, важен е абсолютният дух или абсолютният колектив. Хора, поколения, епохи ­ всичко минало с неговата дейност, радости и страдания е само градиво, предварително пожертвано в името на бъдещето. Наистина “какво тук значи някаква си личност”?

Мъченикът е тъжно и за своя момент обречено страдание, комунизмът е бодряшко въодушевление.     Можеше ли да се сместят един с друг?

Но нещо друго направи напълно невъзможно теоретически възможното и многократно подсказвано обручение между мъченика и комуниста. Мъченикът, видяхме, е самотен и изоставен, а комунистическата пропаганда, след като се видя на власт, побърза да обяви, че нейното движение в България било широко и народно подкрепяно. Дебела лъжа, с която бе омаловажен подвигът на малцината, които без да са били широко подкрепяни, се опитаха да променят България. Но в тая безочлива лъжа има и нещо обезпокоително от общонационално естество.

Разумът на едно общество може да се мери и с отношението му към преломни точки в неговата история. Но какво да мерим, когато на петдесетата годишнина от Априлското въстание намериха се хора да рекат, че то било излишно, намериха се рабски души да им повярват и да предъвкват и преповтарят този бисер на овчедушието? Какво да мерим, когато философи на българската история философстват, че Съединението от 1885 г. било прибързано, когато клевети и недоразумения се сипят върху борците и мъчениците от паметните години 1923-25-а? И какво да мерим най-сетне, когато това общество се оказа неспособно да осмисли и прецени с разум и сърце станалото в България от 1941 до 1944 година, а го превърна от нравствен и исторически въпрос, каквото то би трябвало да бъде, в повод на озлобено политиканско надвикване, и то надвикване между глухи?

На едната страна в надвикването стои лъжата, че Съпротивата била масова, а Деветосептемврийското въстание било всенародно. Да, това беше пропагандното клише ­ всенародно. Всенародни въстания никъде не е имало и най-малко станалото в България през септември 1944 г. заслужава такова абсурдно определение. Въстания и революции се правят от по-малката и по правило по-добрата част от обществото и никога не биха станали, ако малцинството изчакваше мнозинството да дойде на неговия ум. “Дружно вси да вървим”, подканя в българския си превод една световна революционна песен. Не вървят и няма да вървят дружно.

Лъжата за масовостта на Съпротивата и липсата на съчувствие и състрадание към страданията на малцината борци и мъченици остават за сметка на българското общество и преди всичко на десетосептемврийските бодряци. Имаше за щастие и деветосептемврийци, които бяха преживели пъкъла на несъответствието между “средства” и идеи. Един от тях, партизанин, написа почтени стихове за борбата и самотата на българските партизани. Между стихотворенията му едно разказва какво се случва с човек от Съпротивата, когато попадне в ръцете на противниците си. “Балада за комуниста” е възможно най-чистият тип мъченическа литература, какъвто рядко може да се намери и в християнската мартирология. Сам в ръцете на палачите си, опрян единствено върху своята воля и упоритост, борецът и мъченикът умира в ужасни страдания с името на убежденията си на уста. Без никакъв диалог между двете страни, без възможност за какъвто и да е диалог между тях. И видя ли някой мъченическото в това стихотворение? Кого трогнаха мъките на тоя незнаен Антон, който по силата на конспиративните правила може да не е и Антон, у кого страданието му породи състрадание? Официозното тълкувание беше фанфари за силата и величието на комуниста, неофициалното отношение ­ подхилване. Години по-късно авторът на стихотворението доброволно си взе пътя от тоя грешен свят. В последното си писмо обяви, че си отива измамен и разочарован. Той обаче имаше повод за по-раншно и по-дълбоко разочарование ­ като видеше как се тълкува и как се използва стихотворението му. И като достоен човек най-напред да се вгледа дали в стихотворението му няма нещо, което подхранва такова тълкуване и използване.

Така говори, тоест така лъже и грандоманства едната страна. Във врявата, която дигаше, можеше да се долови човешки тон само когато станеше дума за избити деца ­ а и деца се избиваха по онова време. Другата, некомунистическата оценка удари в обратната посока ­ да омаловажава и омаскарява Съпротивата, да лепи на нейните дейци какви ли не определения, най-безобидното от което е “терорист”. Доводите й са добре познати, пък и неудобно ми е на свой ред да разнасям бисери на човешката глупост и остървение. Във врявата, която дига официозната некомунистическа пропаганда, не се долавя и полутон човещина. А се говори за хора, хора съпротивлявали се, борили се, рискували, страдали, мъченичествали, саможертвали се ­ всичко това се оказват неща извън речника на официозната некомунистическа фразеология. Каквото повикало, такова се и обадило.

Надхващанията около Съпротивата още един път показаха, че политическият спор е процес на взаимно обусловено прогресивно оглупяване на участващите страни. Поврага оглупелите и озлобените, но няма ли и други в България? Или сме народ недостоен за своите борци и мъченици?

Пълня страниците на този литературен седмичник с приказки, които нямат нищо общо с литературата. А биха могли да имат ­ зависи от нас. И така, можем ли да прочетем българската литература от Паисий и Софроний до наши дни през образа на мъченика и на сдвоените образи на мъченик и борец?  Ще се получи нещо ново, а за отделни автори и изненадващо ново. То няма да бъде по-вярно или по-невярно от досегашното, ще бъде само по-човечно.

И ако се заемем с тази работа, дали да не започнем със съдбата и творчеството на Никола Йонков Вапцаров?

 

ПОСЛЕПИСНА ПРИБАВКА

Господин редакторе,

Докато умувахме за борци и мъченици, за доброта и жестокосърдечност, в българския език и в българския живот стана поредното чудо ­ думата “борец” разви нови значения, а по улиците, тоест в банки, барове и тежки лимузини се появиха нови образи, черноочилатите и дебеловратите преторианци на новите господари на България. И се появиха така изненадващо, като кучетата в “Животинската ферма” от Оруел. Да са ни честити.

Както е тръгнало, дали да не приложим двойката “борци-мъченици” и като начин за класифициране на днешното българско население?

 

 

 

© Никола Георгиев, 1996
© Издателство LiterNet, 06. 01. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен форум", 07. 02. 1996, бр. 6.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000