"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Тъй като горното изследване се опита да застане на една от пресечните точки между народното и личното творчество, естествено е заключителните изводи да се обособят в две групи.

В представите за същността и обхвата на фолклорното протичат съществени промени. В неговия обхват навлизат нови жанрове и тилове текстове, които преди са се считали не само далечни, но и враждебни на фолклора. Между тях например са жанровете, които се образуват като надстроечни и вторични спрямо предходни фолклорни жанрове. Между тях са жанровете, свързани с реални личности и конкретни ситуации. Привличането на теорията на клишето в обхвата на фолклористиката се оказа симптоматично за нея. Клишето стана естествен мост между традиционните паремийни жанрове и цитатните откъси от типове текстове, които обществената организация и средствата за разпространяването им бележат със знака за престижност. Привличането на теорията на клишето в обхвата на фолклористиката е част от широкия отказ от романтическите представи за фолклора.

Поредицата Санчо Панса - Самуел Уелър - Йозеф Швейк - Остап Бендер е едно от частните потвърждения на този процес.

Същата поредица навежда и на изводи относно историята и теорията на личното творчество. Още един път става ясна нуждата от литературната категория "цитиращ човек" (homo citans). Това е литературен герой с двупластово речево поведение, със свое и чуждо слово, което е една от опорните съставки на неговото по-общо и същностно свойство: силното раздвояване между неговата самостойност и функционалната му подчиненост спрямо друг герой (например в сдвоените образи), други ситуации и идеи.

Съвременната художествена литература и литературното мислене настройват изследваните към особена чувствителност спрямо проявите на цитата, клишето и останалите прояви на "чуждо слово" в художествен контекст. Частно доказателство за това е отношението към Бахтиновите схващания за романа. Ако и явното подценяване на организиращия център в повествованието на така наречени полифоничен роман, ако и несъстоятелният дележ между лирика и роман не можаха да охладят възторга от тях, гладът от такъв изследователски подход трябва да е бил много остър.

Големият интерес към въпроса обаче се спъва от една сериозна трудност, посвоему присъща на езикознанието и литературознанието: как да се определи обемът на явлението и понятието "цитат", "клише", и границата между самите тях. Научният ентусиазъм към въпроса пък носи присъщия и на двете научни области риск този обем да се раздува отвъд границите на научната операционалност.

Според известната хипотеза на Джексън (която, твърди В. В. Иванов, можем да считаме за доказана) лявото мозъчно полукълбо на човека предимно произвежда, а дясното възпроизвежда езикови изрази. За жалост да се определи кое полукълбо е ляво и кое дясно се оказа значително по-лесно, отколкото да се определи коя реч е произвеждана ("оригинална") и коя възпроизвеждана; неопределеност, която болезнено засяга теорията на клишето и цитата. В кръга на художествената литература нещата се усложняват от това, че тя не само използува клишето, но (както и и е по-присъщо) борави с него, тоест използува го като модел и с производните му функции, контекстуално разклишира клиширани изрази и обратно. На тези трудни въпроси съвременният езиковедски генеративизъм и трансформационализъм отговарят повече релативистично, "кръгово", а Сосюровият принцип "произходът на езика е въпрос на неговите трансформации" отправя към "глупавата безкрайност".

На литературознанието особено големи главоболия носи така нареченият скрит цитат и алюзията. След частичното възмогване на херменевтичния анализ с неговите различни школи и облици през последните десетина години "отвореният" прочит на творбата отново стана център на анализационната дейност. Този прелом се натъкна на методологическата неизясненост на границите на контекста, който трябва да се положи творбата. Отнесен към цитата и клишето, проблемът за границата може да се онагледи най-просто така: изследвачът поставя един до друг откъс от старо житие и от произведение на Достоевски или откъс от българска народна песен и разказ на Йовков и предоставя на читателя да се убеди в близостта на тделните двойки текстове. Близост наистина голяма, но тя все ще не значи много, докато не се отговори поне на два въпроса. Първият, социално по-малко същественият, гласи: действува ли тук цитатност или имаме работа със случайно съвпадение в рамките на едно по-общо смислово и стилово сходство. Другият въпрос е: доколко тези връзки са значими за българския, руския, френския, индийския и пр. читател на Достоевски и Йовков. И ако не са значими, защо литературознанието премълчава този факт и как би обяснило заниманията си от социално гледище; ако пък са значими, защо в "дешифрирането" на скритите цитати не се отиде още по-нататък, в още по-далечни области - и кой е техният предел? Днешните увлечения по "дешифрирането" страдат и от функционален недостатък. Има произведения, които сами в себе си означават високото си равнище на цитатност - и поставят съответните изисквания към читатели и изследвачи, а има произведения с ниско функционално равнище на цитатност. Подходи ли се към двата типа произведения с еднакъв "дешифровален" аршин, поставят ли се, да кажем, "Одисей" от Джойс и "Братя Карамазови" от Достоевски на една изследователска плоскост, получените резултати ще загубят най-високо ценената днес стойност - функционалната.

В духа на развитите в настоящия труд идеи може да се предложи следният частичен изход от проблема за границите на цитата и клишето в художествената литература. Противоречието между цитатност - нецитатност и клишираност - неклишираност е иманентно присъщо на езика. С оглед на конкретната научна или практическа цел то се разрешава с превес към едната страна с една или друга степен на категоричност. С оглед на художествената литература и целите на литературознанието обаче еднозначните разрешения от рода на "Тук Достоевски цитира..." не са от най-препоръчителните. Без да омаловажаваме техния смисъл и ролята на еднозначността като участник в художествената семантическа опозиция, нека съсредоточим по-голямо внимание върху другата страна: неразрешеното, действуващото противоречие е само по себе си източник на художествени значения. (На същата основа може да се постави и по-общият въпрос за оригиналност и неоригиналност на литературната творба.)

Обзорът на двойката господар и приказлив, поврътлив слуга в странствуване и изпитание не може поне да не отбележи съществуването на произведения, които преобръщат някоя от съставките на модела - примерно господарят се съпровожда от тъповат, мълчалив или спънат в езика, "неконтактен" слуга. Между тях особено интересна и своеобразна е творбата, описваща "похожденията на Чичиков", както гласи едната част от заглавието на "Мъртви души".

Чичиков също кръстосва широкия свят, но за разлика от повече то свои литературни събратя е "усреднен" до безличие, житейските му средства са в подлизурската мимикрия, основата на начинанието му е в чудовищната бюрократична машина, която с години не може да различи живия мужик от умрелия, а целите му са прозаично буржоазни - да направи състояние и се ожени изгодно. По подобие на литературните си събратя и Чичиков странствува, придружен от слуга, но колко главоломна е разликата между него и слугите, които разгледахме или упоменахме в този труд. Преди всичко Чичиков има двама слуги, Селифан и Петрушка. Видимо те са твърде различни, но по същество и функция са еднакви. Налице е следователно характерното за Гоголевия комизъм раздвояване на еднаквото в герои-двойници (например Иван Иванович и Иван Никифорович). Селифан е неук, а Петрушка е интелигентен, тоест чете каквото му падне за едното удоволствие да образува от буквите думи. Селифан е глуповат и непохватен, Петрушка е неподвижен и ленив, Селифан е спънат в езика и говори баналности, а Петрушка е непробиваемо мълчалив. За някакви духовни връзки с господаря им и дума не може да става, пък и господарят им ги възприема повече чрез обонянието си: Противоположности по отношение на приказливия находчив и сръчен слуга наистина очебийно големи!

В миналото тези белези на Гоголсвите слуги-двойници доведоха някои литературоведи до недоумение: та това ли е руският народ, Петрушка и Селифан ли са единственото, което Гогол успя да индивидуализира сред руските крепостни? Недоумението им на свой ред буди недоумение, защото вътре в романа, в неговата смислова система руският народ присъствува като образ - и то коренно различен от двамата Чичикови слуги. В тази система Селифан и Петрушка не действуват и не могат да действуват като народностно представителни типове - тяхната смислова роля е друга. В Гоголевия комизъм подчертаните външни разлики, примерно между Ноздрев и Коробочка, Манилов и Собакевич, усилват същностната прилика между образите. По същия начин външната противоположност между изискания, "огладен" Чичиков и неговите слуги изявява по-силно свързващата ги духовна пустота и мисловно убожество. Не руския народ, а собствения си господар представят Селифан и Петрушка, представят го по силата на старото римско правило Qualis dominus, talis et servus. И нещо по-важно за нас в случая: при голямата близост на "Мъртви души" с оня устойчив модел много активна стойност добива "изневярата" спрямо една от основополагащите му точки - вместо приказливия или остроумен, сръчен слуга появяват се Селифан и Петрушка! Възприеман в литературния контекст, романът на Гогол поражда художествено системното значение, че в света на чичиковци всичко е така помъртвяло, че умът, остроумието и подвижността липсват дори там, където литературната нагласа ги очаква най-силно.

Лакеят по природа Чичиков и безсилието му да се справя с инертните си до автоматизъм слуги е една от първите изяви на оная тема в руската литература, която най-общо можем да формулираме като "слугата тиранин и господарят лакей". По-нататък в образа на Тома Опискин, на "подземния човек", на стария Карама-зов и на сина-лакея-физическия отцеубиец Смердяков тя се развива до поразителни художествени резултати.

С поуките, колкото и скромни, от горното изследване трябва да обърнем поглед и към българската литература. Отговорим ли на въпроса, доколко и как осъществява тя модела слуга и господар в странствуване и изпитание, ще определим още една страна на нейното своеобразие, ще вникнем в някои неясни засега развойни закономерности. Внимание би заслужавал Вазовият пътепис "Един кът от Стара планина", разкази като "Андрешко" от Елин Пелин, а особено внимание - романът на Йовков "Приключенията на Гороломов". Малко изследвани са проявите на цитата, клишето и "цитиращия човек" - както в лириката ни, така и в епоса. В движението на лириката ни от Петко Славейков и Ботев към Яворов и Дебелянов рязко спада делът на цитираните и клишираните изрази и преди всичко на изразите, идващи от извънхудожествения контекст. В тази частна промяна действуват съществените различия между първия и втория тип българска лирическа поетика. Значителни, макар и не така ясно видими са типологизиращите възможности на тия белези и в епоса. Налице са тук и произведения, които не може да бъдат анализирани достатъчно пълноценно, ако се пренебрегне ролята на цитата и клишето в тях. Изобличителната сила на Страшимировото "Хоро" например дължи много на обстоятелството, че социалните институции (семейство, войска, партии, професии и пр.) разкриват своята ограниченост, фалш и бездушие чрез представящите ги клишета и цитати. "Цитиращият човек" е главно действуващо лице в творчеството на Чудомир, а в наши дни и поновому - на Радичков и на ред други български разказвачи.

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.