web | Анализ на лирическата творба

А какво не казахме ние

Започнахме с въпроса, какво не казва лирическата творба, редно е, завършвайки, да го отправим и към себе си, защото скритата недоизказаност може да бъде добродетел на лириката, не и на изследвания от рода на настоящото.

Според началната уговорка изследването ни се ограничи в някои въпроси на лирическия смисъл. Само някои. Дали частичното изследване на частта е успяло да очертае някаква методологическа цялост, не е работа на автора да преценява.

Развитието на първоначалната идея да изследваме само смисъла, не и строежа на лирическата творба показа колко неделими са тези две страни. Стана още един път ясно, че както не може да има смисъл без строеж и строеж без смисъл, така и не може да се говори за едното, без да се говори и за другото. И все пак мислимото разделение между тях допуска и изисква да бъдат те изследвани и в относителната си самостоятелност. Тук, в заключението, ще изброим някои проблеми, в които преобладава "строителният" аспект на лирическата творба.

Анализът тръгва от сегментирането на текста на отрязъци и на лирическата творба - на смислови подцялости. Методика на сегментирането, поне засега, няма и анализаторът е оставен на собствените си разбирания, съчетавани успешно или не с индивидуалността на творбата.

Видимо по-леко е разграничаването на равнищата - от фонологичното до свръхсинтактичното. Същинската работа на анализатора обаче започва оттук нататък, с изследването на връзките, и взаимодействията между равнищата. Това е изследване "в отвес" или напречно, което пък навежда на друга трудна задача на анализирането.

Строежът на литературната творба налага анализирането да се движи в две главни посоки. Едната е постъпателна - изследват се връзките между следващите един подир друг отрязъци; другата е отвесна и в нея се изследват смисловите наслоения в отделния отрязък. От своя страна всяка от тези посоки се раздвоява в нови разновидности и проблеми. В постъпателния, надлъжния разрез може да се анализират съседни и несъседни отрязъци; съседството и дистанционността пораждат различни типове значения и изискват различно виждане от анализатора - не само с това, че дистанционните връзки са по-трудно забележими. Тук възниква въпросът: с кой отрязък на текста да започне анализът - въпрос, който анализаторът трябва да решава сам, изправен пред творбата. Нещо по-принципно може да се препоръча като отговор на другия въпрос: трябва ли анализът да следва реда на текста или да върви "разбъркано". Последователното анализиране (да не говорим за последователното прочитане) е неотменно нужно в анализационния процес, но не е случайно, че такъв анализ остава в границите на началните занимания с художествена литература, съответно на началния учебен курс. Ограничаването в последователния ред противоречи на природата на творбата, която представлява противоречиво единство от постъпателност и наслоителност, от съседност и дистанционност, от динамика и статика. С една дума, анализът се движи върху текста напред и назад, с преходи между съседни отрязъци и скокове през големи текстови разстояния, включително - това е принципно нужно във всички случаи - съпоставката между началото и края на текста.

В напречния анализационен разрез също има раздвоение, свързано с раздвоението в надлъжния. Вътре в отрязъка има сноп от равнища, от най-нисшето до висшите, връзките между които изпълняват важна смислотворна роля. Извън отрязъка обаче в други точки на текста има много и много съставки, свързани с неговите, така че собственият му смисъл се среща със смисъла, който му придават другите отрязъци, а полученият резултат е един от най-сериозните проблеми за анализатора. Така свързаните помежду си дистанционни единици образуват в творбата статични наслоителни ядра на взаимно смислово проникване, които със своята статичност са другата посока на творбата, противоречиво насочена към постъпателността. Но тук, ако не и още от самото начало, става ясно, че явлението отрязък, без което не може да мине нито възприемането, нито анализирането, е също така противоречиво раздвоено между статичност и постъпателност... Изобщо горните бележки може да изглеждат повече неясни, отколкото трудноизпълними като препоръка. За жалост нещата стоят точно обратно. В казаното няма нищо сложно и нищо особено, а овладяването на противоречието между статика и постъпателност е сред най-трудните задачи на анализатора.

Горните бележки са твърде общи - те се отнасят по принцип към всички "постъпателни" жанрове и изкуства (епос, музика, филм, театър и пр.). Конкретизирането им към лириката започва с няколко елементарни стъпки: търси се взаимното активиране между равнищата; търсят се дистанционните, ненатрапващите се, често трудно забележими връзки; анализът следва наслоителните повторения, сам прави смислови скокове, втурва се напред и рязко се връща назад по текста - защото това изисква лирическата творба.

Важна точка от анализирането на строежа е вниманието към това как започва и как завършва творбата. Лириката има свои родови особености на началото и завършека, най-очебийна от които е относително рязката отвореност! Към проблемите на началото може да се отнесе и заглавието, което би било най-занемарената част от нашата анализационна работа, ако нямаше и по-занемарена - анализирането на липсата на заглавие, която в исторически и теоретически план никак не е чужда на лириката. Творбата не се побира в линеарността на текста, така че от анализиране се нуждае негласната начална предпоставка, стояща преди началото (художествената пресупозиция, както можем да я наречем) и негласното смислово продължение след завършека. В точките на превключване от нулев към реален текст и обратно, се пораждат богати и редовно пренебрегвани значения. Като се изключат индивидуалните различия й различните степени в принципно рязката му отвореност, началното встъпване в лириката е еднотипно. Не е така в завършека. Той също има високо равнище на отвореност (лирическата творба има по-голяма свобода в избора къде да свърши, за възприемателя казаното продължава да "отзвучава" по-нататък в неказаното и пр.), но тъкмо тук лирическата противоречивост сякаш казва своята последна голяма дума. Една група лирически текстове завършват с принципно рязка отвореност, а друга след такъв "първи завършек" повтарят по някакъв начин нещо от началния отрязък - стих, група стихове, строфа, повтарят дословно, вариационно, дори противопоставно, но повтарят. И двата типа завършек са родово специфични за лириката, силни смислотворни фактори за творбата, достоен обект за вниманието на анализатора.

Настоящото изследване уподоби донякъде този лирически строеж - прекъсна рязко хода на изложението и се върна към началото си. Дано това не е единственият му досег с лириката.

© Никола Георгиев, 1985
© Издателство LiterNet, 30. 04. 2003
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Анализ на лирическата творба", С., 1985.