ГРАДИНАТА НА УДОВОЛСТВИЯТА

web | Пръстен в кладенец

"Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казам ви - а раздяла."
Лука 12:51

"Ние се срещаме на обикновената земя в един необикновен век и разменяме даровете си от мрак и светлина, хубави и грозни мечти, простичка радост и не толкова проста болка."
Рей Бредбъри

Посъветвах звездите да бъдат внимателни, понеже нощта е съмнителна,
заключих водата със два катинара - при устието и долу, при делтата -
прибрах ветровете, залъгах ги със зарове и те заиграха пияни по хребета,
после подхвърлих пари на мъглата, а тя, просякинята, ловко ги грабна
и тръгна веднага със ниски поклони, доволна безкрайно от светлия случай.
Тогава спокоен заслизах надолу, към тебе, жената, способна на всичко.
Развявах коси и ги вплитах във храсти и падах, и ставах, и губех мощта си.
И слязох при теб, човек като всички, с ръце, за да пипам, с крака, за да ходя,
и с очи, за които, твърдяха отпосле, че носели сянка на минала сила.

Отдавна ли беше или наскоро, когато пристъпвах към теб като котка
и гледах очите ти как отразяват свенливия блик на крила пеперудени?
Нощта се изхлузваше меко от покрива и хвърляше остри ками по дърветата.
Щурците подсвиркваха твърде разбойнически, защото и те подозираха, щурите,
че някой краде от богатство непазено и тайно отключва врати незаключени.
Крадецът бях аз, а ти бе стопанката и двама се лъжехме там сред градината,
тъй както се лъжат децата - несръчните - преди да усетят живота в ръцете си.
В краката ни златни версайски столове проплакваха тихо за нежни кралици.
Ти беше облечена в шарена риза, а вятърът нагло надничаше в нея.
Полата ти галеше дивите бурени и те разцъфтяваха диво и предано.
Аз чаках нощта да прикрие лицата ни, та словото само да свети по устните.
Но ние изричахме думи неистински и лягаха думите тъмни в краката ни.
Запалихме свещи по всички дървета, градината в миг заприлича на църква,
в която се молят и ангел, и демон, по равно загубили своята вяра.
В поднос порцеланов димеше кафето, запазило мирис на твоите пръсти.
Когато го пиехме, някой нехайно просвири на флейта и всичко обърка.
Тогава щурците напуснаха двора, вървяха трагично във смешна колона
и викаха горестно "Кралят е мъртъв!" и чупеха шпаги и гръмко заплашваха,
че няма да минат и десет години и всичко ще падне в ръцете на Фландрия.
Под стари фенери се смееха шутове. Те бяха решили да счупят короната.
По мраморни стълбища боси министри под своите плащове криеха копия,
а хитри херцози изпращаха пажове до тъжни принцеси във каменни замъци
с молба: "Изпрати ми по пажа короната, която е скрита най-долу във раклата."
Препускаха пажове. Свещите тлееха. В градината стана студено и тръпнехме.
Тогава със тебе наметнахме плащове, в чиято подплата бе скрита измяната.
Донесоха двама китайци вечерята. Във ъгъла спеше една проститутка
и ти я събуди да хапне със всички, защото отдавна не беше закусвала.
На жеста ти тя с благодарност отвърна, понеже бе клон от рода на Египет.
Попитах я: "Колко години откакто дъждът във Египет руши пирамидите?"
А тя отговори: "Не знам, господине, но както се вижда, дъждът е безсилен."
А ти я попита: "Кажи ми, момиче, кое те накара любов да продаваш?"
Момичето нищо не каза, защото във стаята влезе Изида и рече:
"Достатъчно. Връщай се вече в Египет. За тебе една пирамида тъгува."
Тя тръгна и имаше горда осанка, а ние стояхме със тебе самотни
и аз ти прошепнах: "Направихме грешка, че искахме тя да остане египтянка."
Очите ти срещнаха моите, после се плъзнаха надолу в тревата,
където щурци разярено звъняха със острите шпаги по сребърни брони.
Аз станах. "Къде?" - ме попита. "Не зная." "Нима ще си лягаш?" "Не. Още е рано."
Настина беше безсмислено всичко. Къде ще избягам от двама китайци,
които вървят като сенки след мене, прикриващи своите жълти усмивки.
Заметнах се с плаща и седнах отново. Мълчах като камък от Долен Египет.
Един етиопец дойде и остави на масата лак от седеф и застина.
Тогава аз грабнах и хвърлих по него една порцеланова шарена чаша
и тя се оказа по-слаба, разби се на двайсет и седем различни парчета.
Китаецът с укор ме смъмри: "Сервизът ни бе подарен от мъдреца Конфуций!"
и сбра от земята свещената чаша и тя се превърна в какватo си беше.
Отново пропя присмехулната флейта. Китайците с мрачни лица се прибраха.
Потъна след миг Етиопецът също - дълбоко в недрата на своята Африка.
Щурците захвърлиха тънките шпаги - решиха да пият по евтини кръчми.
Пристъпих към теб с мисълта, че е време да легнем в тревата тревожни и жадни.
В тревата ще бъдем единствено тяло на някакво странно животно, което
се мята от мъка разкъсвано, лудо, двуглаво, обичащо себе си само.
Ще приличаме после на слънце пияно, дълбоко заспало сред дивите бурени,
не правейки сметка за това, че с дъха си градината може на пепел да стори.
Накрая ще бъдем и морни, и жалки, и твърде самотни, печални и стари...
Пристъпих към теб, както в храм се пристъпва, леко, безшумно, едва доловимо.
Почувствах се слаб като елхова пръчка. Не помня дали те целунах, но помня
гърдите ти светеха в мрака, където щурците целуваха тъжни калинки.
Посегнах към тебе, но ти се изплъзна, тъй както изплъзва се цвете, когато
дръзкият вятър със дългите пръсти сутрин съблича му росната дреха.

Нощта се превърна на кон и препусна и стъпка с копита безплодните мисли.
Избухна зад къщите утринен вятър, прониза дърветата, после притихна,
засрамен, че беше нахълтал в момента, когато и двамата бяхме заспали.
Събудих се. Още градината спеше. До мен Етиопецът правеше свирка
от слонова кост, подарена навярно от някой пътуващ ловец на питони.

Когато настъпиха в мен дъждовете и Нил се разля във очите на всички,
дойде Фараонът, окъсан и беден, и каза: "Египет, върховният жрец, остаря.
Колесниците теглят великата мъдрост на различни страни, а Египет линее.
Ще отида при смешните гърци, в Микена, за да пия амброзия в бронзови чаши."
И отиде. Дълго време не чувах за него. После някой ми писа, че паднал прободен
под стените на Троя, поразен от стрелата на една независима, луда троянка.
Аз веднага заминах и поисках от нея да ми върне останките тленни на онзи,
който беше велик Фараон на Египет, а пред нея изглеждаше паяк треперещ.
Тя усмихната рече: "Тъй да бъде, но ето, той не иска оттук да направи и крачка."
Гледах тази троянка и си мислех, че също бих останал при нея, поразен от стрелата.
И тогава се върнах в градината, дето ние с теб го оплакахме. Помниш ли? Смешно.

Тайно в мен надникна Китаецът, който от плача на щурците предеше коприна.
Той седеше във двойствена поза, така че уж един бе, а изглеждаха двама.
С фини пръсти опипваше тънкото злато - над звънливите нишки пресмяташе нещо.
Аз разбрах, че говори в числа и загадки: "Ти целуваш момичето. То си отива.
За да легне с кого? С етиопските нощи, във които пълзят виолетови змии."
Аз попитах: "Какво да направя, мъдрецо? Да затворя очи и да мисля за друго?
Етиопия мога да хвърля във огън, но жената ще легне със огъня даже,
щом желае да носи във плаща измяна! Според тебе какво да направя, мъдрецо?"
Но мъдрецът мълчеше във двойствена поза - уж бе един, а изглеждаха двама.

Снеговете спокойно затрупаха дните ни, дървесата навлякоха зимните дрехи,
ние внесохме част от градината в стаята и започнахме с нея да палим камината.
Всички вечери бяха безумно еднакви - във краката ни лягаха шарени котки,
до стената седеше щурец песнопоец. Той ядеше трохите от нашата трапеза,
а в отплата ни пееше песни за битки и във песните имаше горестни думи.
Ти го молеше все да ти пее за обич, но Щурецът щурееше в своите битки.
И не можеше друго да помни, освен че всичко отдавна беше в ръцете на Фландрия.
Той попита: "Къде са кралете, кралиците, грациозните балове, броните, шпагите,
изневерите, скрити зад тежки завеси, и перата по шапките - символ на гордост?
Днес получих писмо и във него ми пишат, че загиват дворците и блясъкът гасне!
Кой ще върне обратно тези години? Кой ще спре тази бавна тотална разруха?"
А Китаецът каза: "Всяко нещо е тленно." Аз извиках: "Спокойно! Усмири духовете!
Вън е зима. Не трябва да мислим за друго!" Етиопецът махаше с дългите пръсти:
"Трябва всичко да грабиш с препълнени шепи, докато ти се дава такава възможност!"
Ти отметна коси и излезе смутена. Проследи те Китаецът с острия поглед.
Етиопецът тръгна веднага след тебе и в ръцете му имаше нещо неловко.
После ние видяхме, че той до вратата ти подаде парче топлина африканска.
Щом зад вас се затвори вратата, Щурецът се обърна и каза: "Не вярвам във нищо.
Аз изпях всички песни и гласът ми пресипна и надеждата вече изстина във мене.
Покажете ми смисъла, който се крие в любовта и страстта към едно съвършенство!
Покажете ми някаква там добродетел, във която човек да намира утеха!
Аз, поетът, не мога да славя онези, за които животът е сметка и борса.
И не мога да мина през света като мухльо, за когото Денят е деня за заплата.
Всички тези борби, революции, ярост до какво ни доведоха, питам, мъдрецо?
Те превърнаха в пепел покоя ни. Това е. Полудяхме от жажда да бъдем велики."
А Китаецът каза: "Всички промени са водата, която измива човека.
Мъдростта се продава, любовта се купува, днес царуваш, а утре над тебе царуват.
И светът си върви според стари закони." Но Щурецът ядосано тропна с крачета:
"А кое е което задвижва човека?" Край камината седна замислен мъдрецът
и от нейните ярки, печални езици моделираше странни и тайнствени дракони.

Вън вилнееше буря дванадесет нощи, на дванадесетата нощ тя заудря вратата
както удрят самотните пътници късни, заблудени, копнеещи огън да видят.
Аз отворих и влезе Холандецът - мокър, по брадата му имаше ледни шушулки.
Поздрави, уморено приседна на пода и попита във колко поднасят вечерята.
Отговорих, че тука вечеряме рано, ала все ще заситим глада му със нещо.
Етиопецът сънен във сребърен поднос сложи фина вечеря - малко мляко и шунка.
За секунди Холандецът всичко изяде, после с мъка запали лулата и каза:
"Моят кораб потъна и сега съм свободен. Мога вече да слизам, където поискам.
Ще остана при вас, ще отворя дюкянче, ще продавам гердани от рибени кости."
От дима на лулата Щурецът закиха и се сви между дъските в малкия процеп,
откъдето дочувахме дълго, че пише нови песни за битки ненужни и стари.

Огледалният вятър рисуваше бавно по стъклата смълчани и бледи мадони.
Ние бяхме в легло от листа пожълтели, по които проблясваше алена радост
от това, че дори и в смъртта са полезни. Аз целувах косата ти, после гърдите
и цвета, откъдето очаквах да дойде оня, който след нас ще остане задълго.
Ти се виеше, както се вие тревата, щом зачене от облака росните капки.
В този миг аз събрах от вселената форми, във които излях течността на живота.
Светлина се нахвърли и парна леглото и листата под мен изкрещяха от болка.
Снеговете, по твоята кожа стопени, се превърнаха в истински лебеди бели
и смутени се свиха в косите ни, дето бе единствено хладно и езерно-мокро.

Под земята, в нозе на лале пъстроцветно майски бръмбар си мереше празнична дреха.
Наближаваше пролет и снегът се топеше, а Китаецът пиеше чай на балкона.
Над света се разливаше розово мляко и коне оседлани стояха пред прага.
На Китаеца казах: "Разбираш ли, старче? Мога всеки момент да замина оттука.
Вън ме чакат коне оседлани, с които ще прескоча направо във следната зима.
Ала нещо ме спира, не зная какво е, разкажи ми за моето бъдеще, старче!"
Но Китаецът пиеше чай и мълчеше и старееше, както снегът остарява.
През прозореца влезе гласът ти: "Елате! Етиопецът бос и премръзнал препуска
из градината. Вижте го колко е смешен! За какво ли го прави? Кажи ми, Щурецо!"
Промърмори Щурецът: "Навярно за ласка. И какво да очакваме друго, когато
наближаваща пролет топи снеговете и стареем над своите чаени чаши?"

В единайстата утрин на петия месец пчели се люлееха в слънчеви люлки.
По цветята танцуваха лудо калинки и примамваха в чашките всеки минаващ.
Мен една ме примами във цвят на глухарче. Ти не знаеш, направих го тайно от всички.
Съблазни ме със своето огнено тяло и останах при нея до меката вечер.
Бе постелята пухкава, леко бодлива и протрита от хладни неискрени гости.
Тя говореше много и плачеше тихо за едно отлетяло листо на звездите.
Аз я слушах и кимах с главата си, мислех, че сега ти навярно поднасяш кафето.
И така и не помня за нейната мъка, помня само, че всичко бе някак студено,
както даваме десет стотинки, когато продавачът подхвърли ни топло геврече.
Щом на слънцето златните мигли се скриха, аз, придържайки своята шпага, излязох
и глухарчето странно простена зад мене. На прозореца тя ми помаха привидно
и остана да маха така напосоки, докогато настигне листото в звездите.
Аз се върнах печален във нашата къща. Там Холандецът пееше песни за юнги,
обгорели от ром и вълни и измама. Етиопецът само разбра, че съм морен.
Той ми каза: "Вечерята вече изстина!" И ме бодна с око африканско и тъмно.

Със таксито си Просякът влезе във двора, изкачи се по белите мраморни стълби
и приседна до мене за десет минути. "Обеднях, мили братко, парите не стигат!
Вчера купих в провинцията виличка малка, просто срам да те хване, когато я гледаш!
Вързах куче на двора, да лае крадците. Днес крадци се навъдиха много, да знаеш,
да заключваш добре, че у вас, като гледам, има доста неща за..., разбирай ме с поглед.
Днес минавам край оня - нали си го спомняш? - и го гледам, брои си пред къщи парите!
Дай му вечно да трупа, мръсникът му мръсен, сякаш всичко на горния свят ще закара!
А такъв като мен ще работи от тъмно за едно изкривено нищожно петаче!
Няма що да се каже, животът е песен! А заместник-министърът вчера ми дума:
аз на теб ще ти дам и четвърта заплата, само, казва, мирувай и дръж се за мене!
А пък той, между нас да остане, е глупав, но какво да се прави, като в него е хлябът.
То добре, че ми капва по нещо странично, разни там заседания, срещи, банкети,
инак, братко, за миг бедността ще ме смачка! Я! Почакай! Щурец ли процвили?
Насекоми ли вече завъдил си, братко? Имам чуден прашец, за миг ги убива!
И настъпва спокойствие вкъщи такова, че се чува от мили звънът на монета!
Ще ти пратя по моя шофьор от прашеца, а сега да вървя. Бедността ме очаква!"
Във колата си Просякът влезе и тръшна зад гърба си вратата, която се счупи.
Той пропсува. Псувнята му дълго висеше над лехата със матово нежни лалета.

Аз отворих вратата, когато Щурецът разтреперан целуваше твоите пръсти.
Бе молитвено време. Една Богомолка бе протегнала тънки ръце към небето.
Ние всички застинахме, както застиват моретата в някои лоши картини.
Щурецът наведе глава и излезе. Останахме двама и аз се превърнах
на айсберг, объркал посоката своя. Но ти се превърна на млада топола
и каза: "Щурецът е много премръзнал. Изгубил е някъде своята шапка
с перото, което е символ на гордост. Поисках да дам на Щуреца трохите,
останали днес от трапезата твоя, и той ще ме впише във своите песни."
Тогава аз скочих и станах на гарван, размахал огромни криле над земята.
А ти се превърна на рижа лисица и каза, събличайки огнена кожа:
"Та аз ще остана дори да не искам, защото владея вълшебствата земни,
защото умея да давам, когато от мен се искат неща нереални,
защото съм цяла любов и измяна и мога да храня вселената дълго.
Когато минавате бегло край мене, ме гледате често с нескрита досада
или пък с поглед, във който прозира, че моето име е просто и ясно.
Но вие се лъжете. Тайнствено, бавно аз нощем изплитам съдбата ви сложна.
Щом губя, изглежда така - че печеля, печеля ли - никому дума не казвам.
Днес подарих на Щуреца живота, захвърлен от него в лехата с божури."
За миг се превърнах в змия африканска и с влажни очи задълбах ветровете.
Но ти се превърна на лъч от луната и рече, изтривайки змийските шарки:
"По хиляди начини мога да любя и всеки от тях ще е верен и истински."
Погали ме. Аз те погалих. Мълчахме. Щурецът ридаеше някъде в двора.
В зелени крила на една Богомолка лежаха сърцата ни жадни за обич.

Китаецът беше поканил във къщи на малка вечеря дванадесет души.
Вечеряха прашни, окъсани книги и пиеха мъдрост от амфори древни
и спореха колко години ще трае желязното бреме на Северна Фландрия.
Пресмятаха пътя на Марс и Меркурий, чертаеха кръгове, стенеха тихо,
когато напипваха бъдеща мъка. Тъмнееше залата с дъсчена маса,
където кръжаха без звук атлантиди. Един първообраз на Първата Мисъл
донесе и сложи в краката на всички вода от водата, която не помним.
Напълни се къщата с мрачна прохлада. Евреи преминаха в бяг от Египет
с окъсани ризи, бездомни и жалки през гола, пустинна леха от зюмбюли.
Етруски се връщаха вечер, по тъмно, във своите хижи и палеха огън
и хвърляха в огъня тлъстите риби, които ловяха с ръце от морето.
Препускаха хуни по всички посоки и палеха руските дървени къщи,
а там, сред лехата от гъсти чимшири, персийците пишеха хитри скрижали.
Когато Китаецът щракна със пръсти, нахълтаха всички напразно умрели.
Те хлопаха с дървени чехли по пода и носеха в шепите наема, който
заплащаше всяка спокойна секунда. След тях се промъкнаха техните майки.
Затрупа се къщата с майки мълчащи, на тези, които умряха напразно.
Тогава дойдоха царете, смутени, държейки в ръцете си нагли корони.
В царете цареше и скръб, и уплаха, и някаква преданост, жалка и смешна.
А майките казаха "Е?" на царете и те се стопиха в пространството мигом.
Отново Китаецът щракна със пръсти, нахлу светлина и вечерята свърши.
Дванадесет станаха шумно, с поклони и всеки си тръгна към свойта градина.

Бълбукаше лятото в проснати ниви и жънеха облаци потните бури.
Отвори Холандецът сини кепенци (дюкянчето беше в една раковина)
и седна пред него спокоен и важен. Дойде Етиопецът и хвърли монета
и каза: "Продай ми онази сирена, която е скрита дълбоко във тебе!"
Притвори Холандецът тежките клепки и рече: "Сирените свършиха, драги,
отдавна не съм получавал сирени." В гласа му проблясна искрица неловкост.
"Продай ми я! - онзи прошепна над него. - Обходил си с нея надлъж океана,
защо ти е вече? На мене ми трябва. Решил съм да бъда свободен от утре!
Да ходя, където си искам, да скитам, да слизам на острови с цвят на маслина
и някъде там, сред смълчани фиорди, да срещна смъртта си, изправен на борда.
Така че продай ми сирената, мърльо, а инак от теб ще я грабна със сила!
Не мога да тръгна на път без сирена и никой не може без нея да тръгне!"
Холандецът скочи: "Глупак ли си, що ли? Та как ще живея без нея, когато
единствена тя ми остана от всичко? Моряк съм, пази се от морските бури!
Клокочи морето във мен денонощно и само да кихна, ще хвръкнеш през борда!
Какво си ме зяпнал? За тази сирена аз кораби златни трошах като миди!
Поставях в краката й себе си даже, а всички крещяха, че бил съм прокълнат.
Ти можеш ли, глупчо, така да обичаш, че морският вятър да вържеш на възел?
За твое добро, остави ме на мира. Поднасяй вечерята в сребърен поднос,
от себе си няма къде да избягаш. Омитай се, хайде, не си за черупка!"
Етиопецът сгъна краката си странно и тръгна напряко през лятната буря.

Аз пиех уиски на двора, когато нощта ме захлупи с небесния купол.
Цветята засветиха в синьо, в зелено и хвърлиха сноп от лъчи върху мене.
Синигер премина и пусна завеса от няколко нежно преплетени сламки.
Една невестулка, суфльорка навярно, приседна и каза: "Явление първо."
Синигерът вдигна завесата бавно, но някой извика: "А този какъв е?
От сцената бързо да слезе! Веднага! Обърка ни пиесата, дяволът взел го!"
Дотичаха плъхове с бели маншети и смигнаха хитро: "Билетчето, моля?"
Смутих се, замънках, но чух, че Щурецът зад мене прошена: "Приятел е, карай!"
Безшумно ме сложиха в ложа от папрат и прежния глас се провикна: "Начало!"
На сцената имаше стол и градина и някакъв мъж се наливаше с уиски.
Той бе спокоен и мрачен и често се вглеждаше в тихия смях на лехите.

Една пеперуда ти беше на гости и дълго със нея шушукахте тайно,
а ние с Щуреца повдигахме кротко стеблата на всички цветя уморени.
Аз чух, пеперудата каза: "Послушай, преследва ме просто от сутрин до вечер!
Не зная къде да се скрия от него. И все за любов и за смърт ми говори.
Обичам те, казва, не мога без тебе! Е, вярвам му, дума да няма, обаче
единствено само с любов да живееш, едва ли ще стигнеш до стари години.
Приятен е иначе, нежен, галантен, и стихове даже написа за мене...
Но как да ти кажа, аз съм такава, искам да имам комфорт и удобство.
Любов любовта да си бъде, обаче да има и нещичко сигурно в нея.
А той е пройдоха! Обича да пие в компании някакви там от поети.
По цели недели говорят, говорят кой колко издавал, защо го издавал...
Та как да си свържа живота с пройдоха? На мене ми трябва спокойствие, мила!
Аз искам да имам семейно огнище, хладилник, зелена завеса във хола,
мъжът ми да бъде с голяма заплата. Защо се усмихваш? Така е, така е...
Защото когато родят се децата, отде ще им взема обувки и дрехи?
Разбираш ли, просто бедняшки не мога. И знам, че съм права. Любов ми е малко.
Дори, ако искаш да знаеш, си мисля, че аз съм онази, която се жертва.
От отказа, който му давам, зависи животът му. С мен ще е трудно."
Така пеперудата каза и двете смълчани погледнахте русия залез.
А ние с Щуреца повдигнахме с мъка стебло на отчаяно, крехко жълтурче.

Преваляше лятото. Прашна вихрушка се сви във нозете ти, после задряма.
А жаркото слънце седеше на склона и хрупаше ябълка яркочервена.
Къртица светкавично светна в земята. Реката обхождаше щъркел замислен.
Той ровеше в дните си с клюна си тъжно и гузно преглъщаше нашето време.
Направо на своите сенки лежахме със тебе горещи и слънчево голи.

С желязно махало часовникът бронзов премяташе някакъв звук от пиано.
Една костенурка седеше на пода и гледаше много вторачено в мене.
Бе нощ и нощта бе разпъната, както във Рим са разпъвали буйните роби,
и нейните тъмни ръце, приковани, гальовно докосваха Малката мечка.
Холандецът влезе и седна на стола: "Окраде ме вашият млад Етиопец.
Промъкнал се в мене и, без да усетя, откраднал сирената морска, която..."
Прекъсна го: "Луд ли си? Просто не вярвам. Защо му е? Той не познава морето!"
"Не зная - отвърна Холандецът. - Зная, че той ще поскита година и друга,
ще стъпи на бряг, ще отвори дюкянче, ще бъде брадат и така безутешен...
В морето, приятелю, няма пътеки и трябва добре да познаваш вълните.
Етиопската луда глава не разбира и къде ли се рее сега без посока?"
Влезе ти, във ръцете със шарени свещи, сякаш Коледа беше се спряла на прага.
Рекох: "Чу ли? Етиопецът днес ни напуснал. Приласкали го някакви южни морета."
Ти не мръдна, но свещите трепнаха леко и лицата им огнени в миг пребледняха.
Холандецът каза: "И аз ви напускам. Не може от мен да излезе търговец.
Ще ида в някой хотел на вратите. Ще мъкна натъпкани с пътища чанти.
Як съм, а яките стават за всичко. Това е хубаво, дума да няма,
само че вече косите белеят, пенсия някаква трябва да взема..."
Ти се обади страхливо и странно: "Всички хотелски врати са летящи,
става течение, ти ще настинеш, а трябва да пазиш моряшките кости.
Иди си напролет, а аз дотогава за теб ще направя чудесен пуловер."
Смутено Холандецът пухна с лулата: "По-топли са твоите думи, повярвай,
и аз ще ги скътам дълбоко в сърцето, а днес ще си тръгна с попътния вятър.
Където ме води - натам и отивам. Решил съм, не бива назад да се връщам."
Той стана, поправи колана си кожен, прибра си лулата и бавно излезе.
До нас костенурката палеше в мрака по своите плочки бенгалски огньове.

Береше Китаецът цвят от липата в една избледняла съдрана торбичка.
С крилата си дивите патици шумно разплискваха синята вис на небето.
Премина кафява двуколка звънлива, отрупана с мъх и трева окосена.
Коларят подсвиркваше, конят мълчеше, подире им тичаше слабичко куче.
Едва са отминали, ето, по пътя зададе се стадо от крави, които
изпълниха въздуха с чанове стари. Петлите пробудиха сънното утро,
отърсиха ранни лъчи от крилете и събраха по ъглите всички кокошки.
Жените се вмъкнаха в хладните изби, където сребрееше новото жито,
нехайно пустосваха черните котки и викаха: "Де са чувалите? Де ги?"
Животът обличаше дневната дреха, мърмореше, тръшкаше гневно вратите,
нагазваше меката пръст и вървеше, отметнал косите, с ратайска походка.
В торбата му грееше прясна погача, врабчета надничаха хитро в торбата
и кряскаха: "Дай ни трохичка бе, скръндза!" Животът им думаше: "Нà ви бе, нà ви!
Откакто ви помня, не сте се наяли!" И хвърляше бели трохи по земята.
А после откъсваше стрък от люцерна и хващаше пътя си все по реката.
Врабчетата мъмреха дълго след него: "И ти си животец, та еша ти няма!"
Но той си прецапваше вече реката и скоро го глътнаха близките ниви.
Приличаше всичко на сън и не зная дали го сънувахме с тебе различно.
Изглеждаше тъй нереален Китаецът, който събираше цвят от липата.

Облак от воини на Фландрия блъсна лудо вратата със огнени шпори.
Аз не успях да извикам, когато някой направи вратата на съчки.
Блеснаха голи ножове. С ботуши двама войници разкъртиха пода.
Някакъв тип от пера и медали грабна Щуреца и го сложи във джоба.
Рече ми: "Може ли тъй, господине, ние да пишем закони, а вие,
както изглежда, не ги и четете. Казахме ясно, навред разгласихме,
че никакъв род насекоми не бива да бъде отглеждан в никоя къща.
Вие изглеждате умен, културен... Може ли тъй да постъпвате, драги?
А ако всеки не спазва закона, как ще я караме, питам? Кажете?
Трябва сега да ви бръкна в портфейла, та да ви дойде умът в главата,
но нали съм човек, ще постъпя човешки. Ето, сега го отнасям, и мисля,
надявам се, искам да смятам, че няма пак да повторите своята грешка."
Те козируваха и отлетяха. С тебе огледахме пода разкъртен.
Взех във ръката си газена лампа и се промъкнах под дъските, дето
никога даже не бях и пристъпял. Лъхна ме мирис на стара хартия.
Слязох по скърцащи дървени стълби в мраморна зала с гладки колони.
В центъра имаше малък басейн. Вътре се къпеше русо момиче.
Минах на пръсти през залата, тихо, да не смутя на водата покоя.
Пак коридор, канделабри, завеси, малка градина. В градината - старец.
Старецът гледа дали се задава този, когото очаква - женихът.
Казах си: "Нека женихът да дойде." Сякаш че чул ме, женихът пристигна.
Казах си: "Нека да седнат на двора." Сядат. Отпиват от чашите вино.
Всичко живееше, както го исках. Тъй е било със Щуреца навярно.
Той е царувал над своите мисли. Сбрах във ръцете си топли света му
и го отнесох във нашата стая. Ти не поглеждаше дълго към мене.
Гледаше само натам, откъдето с болка се раждаше новата есен.

Облечен във своята пурпурна дреха, стоеше Китаецът блед до стената и слушаше.
Аз се разхождах пред него. Говорех му: "Вдигам ръка срещу всичко!
Не искам примирие с никого, нека да палят земята, щом това им харесва!
Река ли - ще скрия вселената вкъщи, ще сложа на портата два катинара
и кой ще посмее да влезе с ботуши и с лапи да грабне от мене Щуреца?
Ножовете могат да дупчат плътта ми, но аз ще се скрия в една теменуга,
оттам ще избягам в окото на птица или във гнездото на нощния вятър!
И никой не ще ме намери, а само глупците в покоя си, знам, ще треперят,
когато, заспивайки нощем, ще чуват как плащът ми яростен гали тревата.
И те ще изохкват тогава, ще скачат, ще слагат под нощници сребърни брони,
понеже ще чакат от мене разплата. Но вън ще потръпват листа на череша
и те ще се взират в листата сърдито, изгубили всяка надежда за битки.
Китаецо, ти със години мълчеше, кажи ми сега, че животът е вечен!
Спаси ме от моята мисъл за бягство, защото избягам ли - значи ме няма!
Кажи ми сега, че аз съм достоен за утре и верен на своето днес безпределно!
Китаецо, думай! Очаквам от тебе трошица от твоята мъдрост кристална!"
Мълчеше Китаецът. Аз го огледах. Той бе изтънял, изтънял като огън.
Докоснах го. В миг си отдръпнах ръката. Стената го беше прегърнала здраво
със своите дълги попукани пръсти. Отчупих парченце от него - мазилка.
Нима стенопис е Китаецът мъдър, доскоро поливал със мене лехите?
В краката му пишеше: "Древен мислител. Живял през годините..." Беше изтрито.

Разбрах, че си ходила някъде, дето си молила още живот за Щуреца.
Приели те в стая с дълбоки фотьойли. Попитали: "Малко коняче, госпожо?"
Налели ти в чаша от скъпо сервизче и казали: "Как му завиждаме ние
на този бохем за такава госпожа, която навярно е в родствени връзки...
Но вижте! Въпросът е сложен, Щурецът е някакъв смешен глупак стихоплетец,
е, това си е негова работа, нека си пише каквото си иска, но ето
написал е: "Черното цвете загива, единствено само нощта го подкрепя."
Разбира си, нищо опасно, но някак... под "черното цвете" какво ли разбира?
Ние ходим със черни дебели балтони и шапки понякога слагаме черни,
защото навън есента е студена, но това ли ще седне да пише поетът?
Какво черногледство е тази му мисъл, с която не можем да бъдем съгласни!
И ние проведохме разговор с него и той убеди се във своята грешка.
Дори се надяваме, може от него да стане действително някаква личност!
Така че бъдете спокойна, госпожо, поетите ний преценяваме точно.
Идете си вкъщи, а той ще се върне - запил се е сигурно в някоя кръчма."
Излязла си ти и си спряла пред кръчмата, в която обичал да пие Щурецът,
но го нямало никакъв там. И тогава дошло ти наум да прескочиш до кръчма,
в която не влизал Щурецът приживе. И наистина - вътре се смеел Щурецът,
бил облечен в костюм светлосин с вратовръзка и пропявал на масата в гама мажорна:
"Аз обичам цветята на моята Фландрия и реките прекрасни на моята Фландрия
и железния звън на ножове, в които грее топлото слънце на моята Фландрия!"
И когато си тръгнала бавно към къщи, по лицето ти мигали капки солени
от дъжда, който сплитал в дъждовната мрежа оцелелите, руменорижави покриви.

Есента се полюшна и оголи градината. Тишината полегна смълчано на двора.
Ние с тебе прибрахме цветята си есенни и ги хвърлихме в старата светла камина.
Бе опразнена стаята, само Китаецът от стената ни гледаше с жълта усмивка.
Аз попитах: "Вали ли?" Отговори: "Навярно." Ти попита: "Кафе или чай?" Не отвърнах.
До камината паяк дойде да се стопли. Той пропукваше стави и кихаше често.
Той погледна часовника. После ми каза: "Колко бързо отлитат часовете и дните.
Мислиш, още е рано, изведнъж се оказва, че отдавна е време, отдавна, отдавна..."
Стана бързо и тръгна от ъгъл до ъгъл, замотавайки всичко във своята прежда.
Тя се късаше, той я плетеше отново и така, постепенно, обгърна в коприна
и камината с нейните пламъци крехки, и стената с Китаеца в пурпурна дреха,
и градината с голите, нежни дървета, и живота ни със своите вътрешни стълби,
и косите ни - тъмни, отпуснати, дълги, и ръцете ни, хванали два портокала.

© Маргарит Минков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2007
Маргарит Минков. Пръстен в кладенец. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Маргарит Минков. Пръстен в кладенец. София: Издателско ателие Аб, 2000.