АПОЛОГИЯ НА ЩУРЕЦА
ИЛИ ЩУРЕЦ НА АПОЛОГИЯТА

web | Пръстен в кладенец

Щурецът е замрял върху стената, а не мисълта ми,
която като него е безпомощна и като него
тапетите протрити е опипала, самата е въпрос и предсказание
и плахост, устремена в своята безпътица.
Стената е прогледнала, но няма да запее.
Ще те оприлича на щъркела, обесен на съня си,
повит в листа от ягоди и папрат,
ударил с клюна си камбаната за сетен път.
Ще те оприлича на нощ,
която ще е сълзи, дори когато с тебе бъдем само себе си,
и ще се стича сред онази смет от разкаяние,
дето е в основата на храма.
Нима да те оприлича на точка и да замлъкна?
О, моето мълчание ще дебне твоето до полунощ и ще те хване в дума.
Защото ти си тишина, а тя пък е око на себе си, а то пък е око на нещо друго,
и още - название, с което един поет ще премълчи опрялото на неговите устни.
Ще седна със гърба си към стената и във прозореца ще впия поглед
и мнимо ще очаквам да премине я моя милост, я пък аз самият.
А всъщност ще подслушвам твойте стъпки, ще ги открадна, ще ги скрия в джоба
и нощем, ватманите щом си легнат под своите тролеи, ще ги пускам, за да пречат
на някой тих поет, загледан с лупа в картата на Източна Румелия.
И този тих поет или някой друг на маточина ще усети мирис,
безпомощен ще стане като мене и ще премине през стената,
за да нагази сред сено и сред коприва и в себе си ще се удави и ще вика:
"Помощ!"
Додето му е хубаво, ще вика. Там още двама рицари ще има,
повярвали в турнира си безсмислен. Единият съм аз, а ти си този,
от който ще изтръгна жената, намислила
да ме погали с шпага и с кама да ме целуне.
И докога ще бъдеш локомотив на няколко вагона? А имената им са:
                    Щастие привидно
                    Утеха неочаквана
                    Робия, на когото си поискаш
                    Едва ли, ако е така, така е
                    Целунах я
О, ти, локомотив на вечни рани! Ти, привидение, покой и необятност!
Игра на криеница с тайната, която, наместо аз да я разкрия -
тя разкрива мене!
Непознаваемото тъй ще си остане, поплакващо под шлема ми с перата.
И ще се взирам с бяс божествен във великденчетата сред калдъръма
и в семената на фикуса.
Ти, смутения върху стената, срещу когото утре ще се целят
с книжни лястовици и книжна вяра,
ако не знаеш началото, то би ли ми посочил края?
И би ли ми посочил краля, на когото като трубадур
и като звънче на шутовската шапка, и като маска на палач,
измокрена от сълзите на съвестта ми и като министър на илюзиите,
и като капелмайстор на мълчанието, и като лакей, обявил
костюмът ви е готов, и като звездоброец на морски звезди
едно и също съм крещял във празния дворец:
Кой съм аз? Защо съм този
         Щуреещ съчинител на измами
                 Убоден от листата на шибоя
                         Роля, толкова неподходяща за
                               Един разколебан феодал
                                       Ценител на камини и привечер
                                       Царуващ над паяжини и джобни часовници
                               Ескуайър на момента, когато билярдните топки се удрят
                         Ревизор на монетите в канчето на слепеца
                 Установил само простата истина и готов да я каже и
           Ще я каже - мисълта е извивка.
Тя е извивката, в чийто скут лежим, а водата нозете ни разхлажда.
Тя е, от която изпращаме кораби и посрещаме кораби
и влакове и момичета и жени
и любими без възраст и възрастването до плода и обратно
и здравей и ах ти ли си как си
и къде ще прекарате лятото тази есен.
От нея изпратихме Шели на разсъмване и ще го посрещнем вчера.
По ръба й пътува карета, прах се вдига по пътя за Неапол,
карабинери ме обхождат отвсякъде,
кочияшът е подгонил конете и бърза
да ме бутне зад решетките на един сонет.
Чувствам се особено, чувствам се на бряг.
Искам да озадача мълчанието и разсъжденията да взривя -
Бретон е болестта от думи, опасна за туземците в Хаити,
защото надвишава понятията за хляб и слънце.
Елитис е змия, не шпага нагъната, изгубена в тревата,
патинирана от време на ухания.
Верлен е там, на пирамидата от букви, тъгуващ за една изгубена обувка.
В основата Рембо коси тревата, а над всички тях Дали,
небето изрисувал до половина.
Във тази нарисувана половина Аполинер се е показал в профил
отвън навътре
и казваме луната е непълна.
А другите? Все ангели на тази неизменна пустош,
гардеробиери нейни, защото голотата ги замайва,
тъкачи на усещания, вкус на нейния език,
притворени клепачи на очите й, дъхът й, който все отмерва вечността,
зърната на гърдите й, ръката й на залеза опряна,
привеждането на главата смугла на рамото на някоя мулатка, същността й...
О, Пъстрота, наричам те Хармония без мене, о, Упование, наричам те Арто!
Не име на човек, а само дума, която сред тапетите пълзи,
поставя всяка моя страст в засада
и нищо, че прилича на щурец,
аз знам, че това е само формата й днешна,
а утре ще е жестът, с който кимва
Елизабет на полунощен Шекспир.
Аз знам, че бягството е безполезно, но все съм бягаЩ
провра ли се през някой пролУка, тичам да надтичам радостта си,
че съм свободен, а демонът на всемиРната краткотрайност е по петите ми,
смеЕе се, какво че ще избягаш сантиметри, когато няма разстояния
и всичко е едно във друго (аз тичам през поезия и проза),
поспри се, напразно се измъчваш (аз тичам през листа, бижута и калмари!),
спри се, глупчо, иначе не ще достигнеш никъде
(през секс и джин във чаши като вази!),
о, взех си белята с тебе! (стъпках една перуника, майната й!)
спри се, глупако, ще те спъна (не се кълни в любов, любима, бавиш ме),
нека се разберем като разумни същества (още няколко скока над ручея, още...),
всичко е само една огледалност! (през онази измислица, после през тази...),
бягаш не ти, а представата (какво ми говори? не, не бива да слушам),
всичко, което си е само абстракция, непознаваемост, недокосваемост...
тичай абстракЦ...
Отново съм вътре в Нещото, което е всичко.
Последната буква лежи повалена от мене,
щурецът я товари на малка каручка и я тътри към ъгъла и мърмори:
"Не са хубави тези работи, тъй де, което е право..."
Демонът в другия ъгъл си кърпи сакото: "Изпокъсах го в тези трънаци..."
Доволни сме всички. Аз си слагам сомбреро и съм пиян от илюзии...
Дето беше буквата Ц има циганска къщица с покрив от цигли,
а на двора - циганско лято, а в гънките на халата му Цара е седнал
и реди върху крадена масичка звукове цветни
и гадае дали ще откупи от заложната къща една табакера.
Той си слага илюзия и е пиян от сомбреро.
А край него дръглива кобилка потропва с копито,
също крадена, както и всичко, което поетът си мисли, че има.
Кобилката цвили в ухото му:
Ц - като цвете замислено
               като                цопване на жаба в реката
               като цялостност в различието
и по-нататък
               като съзерцаване без определен обект
               като определен обект без съзерцаване
               като онова, което е без повече и още...
Аз гледам през прозореца да видя я моя милост, я пък мен самия,
защото чакам да напиша стихове без думи,
направо върху картата на Източна Румелия да ги напиша,
където чух, че скоро съм си купил къща - две стаи
(едната за мене, другата - пак за мене),
кухня, печка, а на печката тиган с две палачинки,
които съм излапал на закуска - чудесни мигове, превърнати в спомен! -
и ако някой, случи се, погрешка в картата изтрита се вгледа
и забележи тази къща на приятел, надявам се да не пропусне да надникне
във някой стар, готически прозорец,
където на стената ще открие едно самотно и печално Нещо,
което от стихии и страсти опитва да си изплете пуловер.

© Маргарит Минков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2007
Маргарит Минков. Пръстен в кладенец. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Маргарит Минков. Пръстен в кладенец. София: Издателско ателие Аб, 2000.