През началното десетилетие на 20. век творческият процес, поетиката и естетиката на българската литература биват тотално подчинени спрямо общия родов модел на лириката - безспорно субективна, интровертна, насочена към вътрешния свят на оформящото се модерно съзнание. В така установената гранична културна ситуация лирическата знаковост, лирическият смисловопораждащ модел получават доминираща художествена функционалност, която се разпростира буквално върху всички езикови равнища. При това българската лирика бива проникната изцяло от интровертното битие на аз-а, затворен в своя неспокоен, драматично напрегнат микрокосмос. Индивидуализмът създава една всеобхватна психологическа реалност и чрез нея утвърждава лирическия размисъл, рефлексията в качеството на постоянен смислообразуващ фактор. Същевременно синтезията преодолява ограничеността на рационалното познание посредством възможностите на сетивата да проникват отвъд външния, видимия пласт на смисъла, отвъд еднозначната и еднопосочната интерпретация на текста. Символът отключва невероятно богат на значения асоциативен поток, чиято експресивност отрича описателно-избирателния принцип в създаването на лирическото произведение. Дори пейзажът напуска сферата на статично-описателния модел, за да се превърне в адекватен израз на свръхсубективизираната реалност. Пластичното изображение отстъпва пред динамичната асоциативна структура, пред философски осмисления “музикален” принцип за изграждане и съществуване на лирическата творба. Индивидуалистичните тенденции, активизирани в началото на 20. век, подпомагат и ускоряват решителната промяна на художествено-естетическите конвенции, съобразено с модерната представа за човека и света.

Преосмислянето на традиционния лирически изказ подхранва една невероятна по мащаби интертекстуална динамика, която преобръща значенията на обективно описателното стихотворение, на първоначалния монологизъм, на пасивното читателско безмълвие. Еднопосочното семантично движение на реторичната, дидактичната авторска реч отстъпва пред неудържимо диалогичното слово, което проблематизира изчерпаното статукво на традицията, опровергава и се самоопровергава непрестанно, в очистителната стихия на рушенето открива динамиката, трансформационния устрем, волята за промяна. Подир яворовското търсене на “нови мотиви, нови слова” лирическият дискурс получава многопосочна функционалност, чието тематично ядро се съсредоточава в промяната, в движението, в прехода към диалогичност на авторското съзнание и на самия текст, към отмяна на каноничните жанрови представи, към проблематизиране на емблематичните понятия в българската литературна история, естетика и поетика.

Възникващият креативен художествен модел открива една нова лирическа поетика - сложна и разнопосочна в своите естетически търсения, динамична, подчертано асоциативна. Променят се традиционните жанровообразуващи стратегии, разколебава се категоричността на първоличния изказ, елиминира се жанровото заглавие (често и неговото метатекстово значение), жанровата парадигма се разширява със свои алтернативни варианти. Обновяващото се естетическо съзнание проблематизира класическите представи за поезия, автор, лирически герой, които започват да се отъждествяват със словото като автономен свят, мост към трансцедентната идея, идеал, истина.

Интензивното преосмисляне на словото демиург открива нова тълкувателна перспектива и става основна тенденция в сферата на жанровите трансформации. В езика се концентрират и енергията на изначалното съиздаващо слово, и магията на думите-образи, и музикалната сугестия като категория на модерната философско-поетическа мисловност и сетивност. Повишената функционалност, семантичната двупластовост и многопосочност на символа му позволява да обгърне целия поетически текст - предимно кратко стихотворение, което съсредоточава в себе си безкрайните аналогии, разместващи хоризонтално подредените семантични пластове. При това позицията на лирическия човек се усложнява от впечатляващата изменчивост на гледните точки, пресичани и успоредявани според разгръщането на централния символен образ. В подобни обстоятелства класическата жанрова парадигма започва да се разпада, а конвенционално възприетият жанров инвариант се доближава максимално до т.нар. антологично стихотворение.  Лирическата песен, елегия, баладата, химнът, одата, както и сонетът, встъпват в сложните взаимоотношения на междужанровия синтез, разколебават своите диференциращи белези, призовават към алртернативен прочит, преоткриват традиционния метатекст през призмата на втория смисъл, на мистично двойствената природа на битието - едновременно мимолетно и вечно, видимо и незримо, повърхностно и същностно.

Важна роля в разгръщането на тази сложна, двупластова фикционалност, непривична и неразбираема за еднозначния изказ на “старите”, получават сложнострофичните видове с характерна ритмо-мелодика, подчинена на водещата музикална сугестия. Сред тях според наблюдението на Т. С. Елиът “...По-лесно уловими структурни форми са тези на сонета, тържествената ода, баладата, виланела, рондото и секстината”¹. Подобно е въздействието и на композиционни цялости като стансите, терцините, октавата, лирическата миниатюра, триолета и др., а също на лирическия цикъл, близък до модерната лирическа поема с нейната фрагментарност и синтетизъм. При тях доминиращият мотив за душата се втъкава в основното емоционално състояние, представено посредством взаимно свързани контрапункти в ритъма, строфичното изграждане, усложнения синтаксис.

Необходимо е да се отбележи също така, че неизменната устойчивост на сонетния жанр, изявена чрез неговата уникална, графично диференцирана форма, наслоява вторична метатекстова семантика, която естествено се свързва с представата за класическата лирическа творба - вътрешна завършена и визуално отличима от всеки друг писмен текст. Това забележително единство между съдържателна структура и схематично съставена композиционна матрица предоставя възможност за разгръщане на сонета не само и единствено като интерпретация на словото, но в същото време и като значещо мълчание, философски промислена неизразимост, вместилище на езотеричното внушение. Именно  този тълкувателен аспект е вложен например в програмните сонети на Бодлер (“Съответствия”), а след него и на Рембо (“Гласните”), Верлен (“Униние”), Маларме (“Лебедът”). Основани върху “музикалната” или “фугатна” разработка на семантичния градеж, тези сонети заместват каузалната логическа аргументация, характерна за класическия жанров модел, с универсални  символни конотации върху доминиращите образно-семантични ядра. Иначе казано, сонетът се оказва способен да преобразува казаното в недоизказано, подсказано, премълчано; да внушава, а не просто да изразява значението; посредством своята кохерентност да транспонира познатите жанрови параметри в сложно асоциативно поле с неподозирани възможности и неограничени смислопораждащи стратегии.

Особено подходящ за образуване на сложна музикализирана структура - в смисъла на Верленовия музикален принцип - е сонетният цикъл, който се изгражда според закономерностите на модерния лирически цикъл от началото на 20. век, често съответстващ на лирическата поема. Отделните сонети в цикъла нямат автономна изява, а функционират като взаимно обусловени и взаимно зависими фрагменти от субективизирания изказ на творческата индивидуалност. Постигнал значително разпространение през 80-те-90-те години на миналото столетие, хомогенният сонетен цикъл започва и утвърждава традицията на мисловната лирика, създаваща завършен метатекст на рефлексията. Към тази сфера гравитират и жанрове като лирическата миниатюра, философската и психологическата поема и др. Вглъбеният размисъл с обобщена философска насоченост ориентира рецепцията на текста в зависимост от специфичния жанров код - за сонета предимно дневниково, т.е. неадресирано към конкретен субект изложение на базисното противоречие между рационално и емоционално, между всеобщо и индивидуално, между реалност и идеал. Специално при сонетния цикъл тенденцията към употреба на генерализирания философски аспект предразполага разгръщането на практикувания вече през 80-90-те години смислотворен механизъм аналогия - тълкуване, респективно описание - разсъждение. Класическият сонет ясно отграничава посочените два семантични компонента, като първият - аналогията, или описанието, се съдържа в катрените, а вторият - тълкуването, т.е. разсъждението, е разположен в терцетите. Ала логическата подреденост и устойчивост като доминираща жанрова черта става невъзможна в лириката на българския символизъм, постигнал нов образ на човека и света, тотално разполовени от двумирието на трансцедентната идея. Раздвоението и деперсонализацията, наситената емоционалност, субективизмът и разрастващите се асоциации отхвърлят праволинейната логическа трактовка в медитативния процес. Пораждането и конструирането на сонетния текст търпи следните същностни трансформационни процеси:

1. Смислотворният механизъм аналогия - тълкуване, респективно описание - разсъждение се разпада.

2. Водещото сонетно противоречие овладява всички компоненти на лирическата структура. Вътрешното раздвоение характеризира психичния облик на модерната индивидуалност.

3. Смисловата структура се утвърждава в качеството на жанровогенетично ядро, така че твърдата схема получава второстепенна или по-скоро метатекстова функция.

4. Отделният сонет не е самостоен в границите на лирическия цикъл.

Фактически водещото сонетно противоречие, приело статута на жанровообразуващ антиномичен принцип, излиза от сферата на тълкувателния аспект, за да завладее трансформираното синтактично-интонационно единство не само на строфата, но и на отделния стих. Лирическият аз на символизма заличава смисловите граници между сонетите катрени и терцети, така че твърдата схема реализира формално жанровия инвариант, акцентирайки върху техниката на изкусната “музикализирана” структура. Освен това централна функция в изграждането на смисъла изпълнява самият лирически субект, чиито изживявания се разкриват в отделни, но конструктивно обединени стихотворения.

Лаконичният обем, както и интензивният синтактично-интонационен строеж на сонета подпомагат неговата трансформация в компонент от символния калейдоскоп, който може да се повтаря, допълва, преобразува в състава на лирическия цикъл. Именно такава употреба се наблюдава у ХРИСТО ЯСЕНОВ в стихосбирката “Рицарски замък” (завършена в края на първото десетилетие) - последните, 11-и и 12- и цикъл “Себепоклонник” и “Рицарски замък”. В случая сонетът участва като равноправен компонент на останалите фрагменти в концептуалното единство на лирическия цикъл, т.е. участва несамостойно и в нетрадиционен контекст. Сега класическата опозиция теза - антитеза се втъква в базовия лексикален пласт и по този начин открива една нова лирическа поетика - поетика на активния диалогичен изказ, на многозначното слово и противоречивото, изразяващо специфична философска позиция, психологическа нагласа, естетически принципи. Трагичното изолиране от реалното битие води до мрачно тържество на идеала у разочарования индивидуалист. Неотменена е участта на митичния рицар да възпира всеки порив и да отрича сетната надежда:

ЖИВОТ СЪЗДАДОХ аз от прах, вода и кал
И дъхнах му душа и трепет безграничен,
Но сам останах глух, студен и безразличен,
Бездушен като лед и хладен кат метал.

И моят стих звъни и свети кат кристал -
Без болка, без любов, без горести и вопли -
И като лунен лъч той грее, но не топли,
Че сякаш няма в мен ни радост, ни печал.

И ето ме сега напразно ограден
С бездушните стени на моя царствен замък,
Където вее смърт и северник студен.

И всеки мой възторг умира заледен,
Че аз съм отреден да крия своя пламък
И с равнодушие да срещам всеки ден.²

Разколебават се логическата еднопосочност и категоричността на смисъла. Вътрешните противоречия на модерното творческо съзнание предопределят участта на лирическия субект да възпира собствените душевни пориви и да отрича своите сетни надежди. Самата опозиция теза - антитеза се втъква в базовия лексикален пласт, разполовен полярно до минималните си семантични компоненти. Антиномията преминава от синтактично-интонационното единство към отделния стих, който противопоставя сегментите на собствената си многозначност. Символистичният душевен пейзаж се преобразява в екзалтирана изповед на Аз-а. Освен това непривичният 6-стъпен ямб с цезура изпълва една вътрешно контрастна мелодика при “раздвоен” стих. Акцентирана е звуковата оркестрация с еднакво римуване на катрените (обхватно), с богати асонанси и алитерации.

Всъщност ограничаването на жанрообразуващия принцип в сферата на лирическата микроструктура предхожда неговата окончателна трансформация и приспособяването му към все по-разрастващия се междужанров синтез. Началните десетилетия на 20. век променят безкомпромисно нормативната парадигма на класическите лирически жанрове. Тяхната определеност става все по-проблематична и в същото време сложна,  комплексно обвързана с модерния поетически дискурс. Показателна е кондификацията на ТЕОДОР-ТРАЯНОВИЯ цикъл сонети в състава на втората негова стихосбирка под наслов “Химни и балади” (1912 г.). Според констатацията на Николай Райнов “Химните” и “баладите” не са химни и балади в оня смисъл, както се разбират обикновено тия поетични видове от учебникарите; те заслужават тия названия само поради основния си тон: “химните” са бодри (нелишени от красноречие, дори - от декламаторство), а “баладите” - скръбни (без да стигнат до мекосърдечна трогателност).”³

Наистина повечето от тези балади са сонетни, т.е. представени са според принципите на междужанровия синтез. Например широко известните “Странен пътник”, “В родния лес”, “Анахорет”, “Магесник”, “Възвърната царкиня” и др. са въвлечени в баладния хронотоп на мистичното превръщане и преобразяване. Пътникът сред горските усои, “зрящият” слепец в пустинята, пробуждащият миражи маг символизират все духовно скиталчество и копнеж по трансцедентната същност на света:

МАГЕСНИК

Далеко в здрача синкав потъват бели сгради,
Там чужд съм аз на всичко, на всеки храм и дом,
Забравил съм злините, не помня и наслади,
А мило ми е всичко и сетния атом!

Но неми се нещата и нищо не обади
За втория си смисъл, за тайний лик, и щом
Разискрен взор, аз виждах заключени огради,
А твърд не разрушиха - ни псалми, нито лом!

И претворих аз всичко, всесилният магесник,
Среднощно отражение, на звезден хор предвестник,
Миражите събудил в пустинните сърца!

Но често в свежа утрин над гроб далечен спирам,
Най-бедният от всички, с набожна скръб да сбирам
От твойте първи рози случайни листица!⁴

Двойствеността на смисъла, полисемантизмът на символно-метафоричната образност, непрестанно противоречащият и вътрешно противоречив лирически дискурс образуват характерен контекст от противостоящи символи, които едновременно приемат и отхвърлят своите съответствия. Сонетът се разгръща като многопластов  текст, който префункционализира смисловата подреденост на традиционната жанрова конвенция, следваща нормативната схема. Върху основата на богато асоциативно поле, индуцирано преди всичко от традицията на програмния Бодлеров сонет “Съответствия”, Траяновият сонет изгражда мост към инобитието на трансцедентната идея. В ролята на древен маг и пророк лирическият говорител получава облика на същество, способно да прониква в действителната, глъбинната същност на света и при това вечно да се съмнява в истинността на философското познание, домогващо се в мигове на прозрение до митологичните архетипи на модерната поетическа вселена. Съмнението, безпокойството, болезненото раздвоение - това са всъщност доминантните психологически характеристики на мистичната душа, която пребивава в свръхсубективизираната висша реалност. Сонетът е особено податлив към монологичния лирически дискурс на вътрешно разполовения, на силния в примирението, на неизчерпаемия в своите преображения интелект, или абсолютна духовност. Така Траяновият Аз се представя чрез символите на различни лирически индивидуалности - еманация на модерната душа, необхватна и безкрайно динамична. Често самото заглавие назовава нейната конкретна визия, например в сонетите “Магесник”, “Странен пътник”, “Анахорет”, “Възвърната царкиня”, както и в известните стихотворения от същия сборник: “Полигрим в черно”, “Песен на сразения”, “Песен на изгнаника”, “Песен на властния”, “Прорицател”, “Себеотрицател”, и др.

Преображенията на душата образуват изключително богата семантична верига, която отвежда към “мирове чужди”, миражни селения, фантастични земи, към времепространството на далечността, непостижното “там”, където чезнат ясните очертания на будността и сънуването. Така бива възкресен светът на баладното скръбно тържествен в своето завръщане при архетипите на митопоетическия текст - съмнение и самозаблуда. За разлика от традиционната балада обаче наблюдаваният при Т. Траянов синтетичен жанр - сонетна балада, прониква отвъд структурното единство на “конфликта” и “преображението”⁵. От една страна, съчетаването на баладния контекст със сонетната твърда схема наслоява знаковата полисемия, умножава аналогиите, изненадва читателското очакване. А от друга страна, сонетът също променя своя традиционен контекст на обективен философски размисъл с обобщаващи тълкувателни акценти. Монологичното слово представя така присъщото на 14-стиховия жанр противоречие вече като същностна характеристика както на субективното психологическо пространство, така и на обективната реалност. Противоречието раздвоява полюсно и основните семантични единици, като по този начин проблематизира класическата подреденост на поетическия текст, създаван според правилата на миметичния модел. Всяка констатация, всяка обективна реплика бива парадоксно отречена от монологизиращия фикционален глас - до неговата диалогична метаморфоза в поантата, която фактически десемантизира смисловия код на предходните 11 стиха. Първоначалният момент на далечния синкав здрач, с който започва сонетът, на финала се трансформира в повторителното, сякаш непрестанно опровергаващо тайнствената нощна символика утринно спохождане на един далечен гроб. Смирена, сиротно ограбена подир отминалото за сетен път преображение, душата съзерцава красивите символи на божествената същност, езотеричното откровение, вечната истина. Вторият смисъл естествено се вплита в метафориката на водещото сонетно противоречие между видимо и същностно, реално и идеално, рационално и емоционално.

Именно върху семантичната основа на това специфично жанрово въздействие се гради една важна особеност в поетиката на модерната лирика у нас от началото на века - смисловата многопластовост и многопосоченост, интензивните композиционни сцепления, префункционализацията на класическите схеми и каноничните модели. Забележителна активност - и като употреба, и като вътрешна трансформация - проявяват например терцината, секстината, октавата и др. (у Т. Траянов - “Есенни терцини”, 1909 г., Н. Лилиев - “Във тоя век на хищно изтребление...”, 1916 г., Д. Дебелянов - “Отдих”, 1907 г., и т.н.). Фактически антиномията, основана върху смисловия механизъм аналогия - тълкуване, противоречив размисъл и неговото разрешение, при българската символистична поезия преминава в характеристиката на самия лирически глас - еманация на модерната индивидуалност. Процесът се откроява дори графично от удължения стихов размер (твърде често цезурен ямб в сонетните балади на Траянов), който подготвя скорошното окончателно проблематизиране на класическия сонетен модел като цяло.

Сред очевидните вътрешножанрови промени може да се посочи и съсредоточаването на ключови образи и аналогии в началните стихове - за разлика от практиката на класическия сонетен модел през 80-те - 90-те години на 19. век стихотворението да приключва с обобщаващ извод или обособена поанта. Разколебаването на основните компоненти в класическата твърда схема насочва смисловото изграждане предимно към метатекста - съсредоточие на авторефлексивност, характерна както за историческата поетика на сонета, така и за психологическата нагласа на интровертния лирически Аз от началното десетилетие на 20. век. Поетът, художникът, създаващият нова естетическа реалност намират неин естествен аналог в своето творчество. Именно по този начин НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ представя специфичния метадискурсивен аспект на сонетното противопоставяне, когато осмисля своя индивидуален път през призмата на краткия 14-стихов жанр - сонета “Да можех и днес окрилен...” (1912 г.):

ДА МОЖЕХ и днес окрилен
От прежните нежни мечтания,
С великата жажда за ден,
За нови и нови познания,
Да търся, в живота пленен,
Живот и разумни желания,
От светли слънца озарен
В най-тъмните земни страдания,
Не вярвал бих в жалък завет,
Че тук съм осъден до края,
Безцелно лъчи да пилея,
Отритнат, безличен и клет,
Не бих си простил, че живея
Живота на скъден сонет.⁶

Една-единствена фраза, сливаща сонетните катрени и терцети, в трисричен размер, с анжамбман на финала (“...живея живота на скъден сонет”) се гради именно според сонетния принцип, ала изведен на ново концептуално равнище върху основата на тоталната антиномия: от отделната дума и израз до цялостното синтактично-интонационно, ритмо-мелодично и дори визуално единство. Разпознаването на традиционната жанрова схема, побрала уникалната хармония между катрени и терцети, се извършва чрез авторефлексивната способност на сонета, т.е. посредством метасонет, позоваващ се на една нетрадиционна жанрова нагласа. Функционално-семантичното ядро на лирическата творба се вгражда в зримия облик на “скъден сонет”, така че метафоричният процес назовава жанровата същност като надредно значение на поетическото слово, иначе казано, като неговия реално доловим изказ. Според Иван Радославов: “неговият (на Н. Лилиев) елемент е красота чрез формата”⁷. Явно Лилиевият изказ пресемантизира и префункционализира жанровото въздействие върху основата на своите историко-типологически особености. Спецификата на сложния сонетен жанр се възприема и тълкува от Лилиев метафорично, или метатекстово. Вероятно без назоваването на жанровия термин читателят с усилие би разпознал сонета в тази 14-стихова строфична цялост. Но изразът “живея/ живота на скъден сонет” се вписва в семантичната верига на идентификациите живот - поезия - модерна индивидуалност, родствени с Верленовия асоциативен мост душа - импресия, например (“Душата ти - един избран пейзаж” - “Лунна светлина”, Верлен).

Всъщност мотивът за психичното раздвоение въвежда и утвърждава един специфичен, символно двупластов метатекст. Очертаният по този начин активен диалогичен изказ получава своя завършен вид в зрелия сонет на автори като ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ и ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, чийто модел отразява символните образи, или маски, на събеседника, психичния двойник на Аз-а: нереалната любима - “Писмо”, отмилените надежди - “Нощем” на Д. Бояджиев, спомена - “Пловдив” и Грижата в едноименния сонет на Д. Дебелянов, посредством психичното раздвоение сонетът изгражда аналогии дори между несъвместими образи като тези на любимата и на екзистенциалния враг, обсебил напълно лирическия Аз в неговата безизходност. Несъмнено това е специфичната жанрова сфера на романтичната елегия, проникнала и в психично овладяното пространство на сонета. Жанровият синтез разбива  класическата съдържателна структура и въпреки външно реализираната 14-стихова форма образува нестендартен, ала напълно приспособен модел - сонетна елегия, или елегиен  сонет. Индивидуалният стил на поети като Д. Бояджиев и Д. Дебелянов изцяло бива проникнат от характерната елегична атмосфера, която се материализира в разгърнат символ - завършения сонетен метатекст на примерния копнеж, на безволното мечтание. Сонетът създава и дори конкретно назовава символа, чиято елегична “тоналност” обаче прекроява класическата строфика, запазена само във външния графичен облик на стихотворението от два катрена и два терцета. Така протича отдавна подготвеният вътрешножанров развой, при който съдържателната  структура разбива класическата твърда форма. Занапред дори най-трайните белези на каноничния инвариант ще се проявяват нехарактерно и нееднозначно, т.е. те ще създават преди всичко метасонет, или стихотворение с многопосочен, твърде често диалогичен прочит. Подобен смислов механизъм е близък до функционирането на медутекстовите зависимости посредством механизми от рода на цитата, мотото, афоризма, аналогията с известни литературни персонажи. При тяхната употреба се пораждат емблемни значения и алегорични образи, чиито предшественици или двойници вече са познати от практиката на западноевропейския модернизъм - например Лилиевият Пиеро (в сонета “Вечер и вечернята звъни...”), Дебеляновият Нилс Люне (в цикъла “Под сурдинка”), както и Грижата в едноименния негов сонет, и др.

Оказва се, че движението на сонета към все по-категорична трансформация според принципите на модерното творческо съзнание и светоусещане го поставя пред алтернативата да оцелява променен, да извлича неподозирани възможности от своята кодифицирана схема, да обогатява непрестанно специфичното си жанрово поле. В противен случай опитите да бъде възстановено статуквото на казуалната ,логически подредената антиномия, да се наложи нормативният образец, да се абсолютизира сложната структура водят или до банализирана и десемантизиране на жанровия стил, или до неговото пародийно снижаване. Но пародията опровергава идеалния жанров модел на сонета, за да му осигури алтернатива - вече несериозно игрова, да му предостави възможност за избор в неговия исторически развой. Така всякакви прояви на херметизъм, абсолютизация, застой биват предварително осуетени. В началните десетилетия на 20. век пародийното третиране на сонета продължава посочената вътрешножанрова тенденция към обновяване и преоткриване, към тълкуване на сонетния текст посредством завършеното метасъзнание на жанра. Погледът отстрани, погледът на сонета към сонета реализира вторична семантична натовареност, която прониква отвъд еднопосочното смислово изграждане на словото.

Прекодирането в пародиен план, позоваването на множествени интерпретативни конвенции, коментарното и автокоментарното езиково самосъзнание на лирическия текст, прякото или косвено отричане на жанровия канон - всички тези сложни процеси доказват окончателното модерно преображение на жанровата типология в българската поезия от началото на века. Специално теоретичният модел на сонетната схема се вписва във вековната традиция на класическата жанрова парадигма, която за експресионизма например вече означава недопустимо подчинение на наложена естетическа конвенция. Така според Гео Милев новото изкуство трябва да разруши класическите идоли: “Това е варварско за ония, които разбират  красотата само като Венера Милоска или Рафаелова Мадона, които вкусват лириката само в лъскавата чаша на гладки сонети и звънливи съзвучия.”⁸ Предварителното отхвърляне на сонетния музикално-структурен принцип на практика утвърждава един нов културен код - кода на потресеното от войните и социалните катаклизми творческо съзнание, погребало красотата, хармонията, символните миражи. Явно един толкова подреден жанр като сонета ще се трансформира в сложен поетически метатекст, чиято знаковост винаги следва непостигането на жадуваната хармония, невъзможното за модерния лирически човек единство на изразяване и съдържание, повторяемостта на неповторимото съчетание от 14 стиха. И отново водещ градивен принцип ще бъде противоречието - същностно, емблематично, смислогенериращо.

БЕЛЕЖКИ

1. Елиът, Т. С. Традиция и индивидуален талант. С., 1980, с. 90. [обратно]

2. Ясенов, Хр. Съчинения. С., 1979, с. 91. [обратно]

3. Райнов, Н. Теодор Траянов. В: Блуждаеща естетика. Българските символисти за символизма. С., 1993, с. 303. [обратно]

4. Траянов, Т. Избрани творби. С., 1981, с. 118. [обратно]

5. Вж. Тиханов, Г. Литературен жанр... - Летописи, 1992, № 5-6. [обратно]

6. Лилиев, Н. Стихотворения. С., 1983, с. 55. [обратно]

7. Радославов, И. Българската литература 1880-1930 г. ІІІ доп. изд. С., 1992, с. 123. [обратно]

8. Милев, Г. Края на интелигенцията. - Пламък, 1924, № 3, 25.ІІІ., фототипно изд. С., 1986, с. 107. [обратно]