Отивай си! Не зная още колко
ще мога във съня си да те крия.
Не вярвам, че пречиства всяка болка,
когато нощем към звездите вия.
Нима не е нелепо да узнаеш,
че Любовта е скитник и бездомник?
Дочуваш - вместо да запееш, лаеш,
скимтиш, кървиш, ...додето се опомниш.
Троха подир трошичка ближеш с ярост -
опитваш се сърцето да нахраниш
с отпадъци от ласки, думи, вярност...
Разбрах, и от съня остават рани,
когато мълчешком си се обрекъл
да бъдеш ничий в нечия вселена.
И не с вода, а с топла глътка пепел
да лъжеш жаждата си, че е утолена.
Възторг и Болка явно са близнаци -
в чертите им, еднакво разкривени,
отгатвам древните любовни знаци,
които те упътиха към мене.
И знаците, които ме плениха -
в очите ти сънят ми е залостен.
Събудиш ли се, благодарно тиха,
ще се разпадна на любов и кости.

© Мая Дългъчева, 2002
© Издателство LiterNet, 04. 07. 2001
=============================
Първо издание, електронно.