Светло е като в душа на бог.
Ризата ти страшно ми отива!
Пътят се изви, изгърбен в скок
и развя трънливата си грива.

Накъде се втурнах, не разбрах.
А и да призная - не попитах.
Сънищата на пчелите сбрах,
болките им, с вкус на мед, опитах.

Сълзите на боговете пих,
чувах как душата ми бълбука -
топла и пенлива като стих,
бяла като гарван, който гука.

Мислех си, че пътят е кравай -
откъдето тръгнах, ще се върна.
Само че, щастливия му край,
някой друг навярно пръв е зърнал.

Утро е. Мириша на коприва.
Сън ли беше? Съд? Небесен скок?
Ризата ти върху мен изстива.
Пусто е като в душа на бог.

© Мая Дългъчева, 2002
© Издателство LiterNet, 04. 07. 2001
=============================
Първо издание, електронно.