|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАРАНЯ
Като маса, на която преди век
топло е въздъхвал хлябът,
скърца в селския градински пек
сведеният гръб на баба.
Скубе плевелите, ръси пот,
а пред нея вае маранята
някакъв прозрачен епизод,
в който тя със свян коси отмята
да посрещне дядо - момчурляк
и кревата с къдри да застеле.
Да роди дете. И после пак.
Да подклажда зимните недели.
В гърлото си буцата тъга
да търкулне, да проточи песен!
Вижда се - с напукани крака,
по ръцете с петънца от есен...
После - как изпраща своя мил,
гизди го с босилек и лалета...
Сякаш вдън земята е попил
целият живот. А тя си крета,
спъва плевелите, диша пот
и се моли мълком на лехата
да я върне в нейния живот -
да я вдъхне нощем с маранята.
© Мая Дългъчева, 2003
© Издателство LiterNet,
07. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
|