|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КОЛЕДУНКА Мая Дългъчева Петьо спинка и сънува как ботушите обува, как на двора се завтича, - Снежко мили, помогни ми! Пътя верен посочи ми! - Да се хванем за ръце - снежният човек отвърна и момченцето прегърна. - - Супер!... Чакай, че шейната май остана пред вратата. След минутка под луната двама яхнаха шейната Скоро стигнаха гората и внезапно в тишината - Някой хълца и скимуца! Някой зъзне и къркори! - И на заешки бърбори... Петьо, да поспрем за кратко? - Същото си мислех, братко. - Гледай, в храстите пред мене... - Виждам! Лампички червени! Марсианче от Луната! - Ти пък! Я слез на земята! Виж ги - мигат и подскачат, крият се, което значи... - Шшшт! Брътвежът продължава и към нас се приближава! - Озззеле, зззайчице! Гладно зззагивам! - Снежко, но това е, май че, малко прегладняло зайче? - Зреййй! Зззовореща метла! - - Зайченце, не се плаши, Снежко ще те утеши - Петьо зяпна изумен: - Туй не е ли е твоят нос?! - Петьо, много мил въпрос! Аз без нос не ще загина. - Ура! Ура! Благозззаря! От нетърпение зззоря! - - Навярно има хубав вкус? Чуй само, Петьо... - Хрус, хрус, хрус! - отекна весело гъстакът. - Да тръгваме, че път ни чака! След миг потънаха с шейната в съня искрящ на планината. - Фиу, фиууу! Внимание, човеци, че бродят в планината меци! След вятърното изречение настъпи страшно напрежение. - Ти чу ли туй, което аз... - По-тихо! Гледай онзи храст - кафяв е, без следа от сняг... - Муцуна има, рунтав крак... - Към нас зловещо се прокрадва! Вместо метла ми трябва брадва! - - Оная, гладната стръвница? - Ще я направим на мекица! Но първо, както му е ред, да я почерпим сладолед! Детето мигом се досети и погледът му плах засвети. - Ще стане тя на пух и прах! Ще помни снежния пердах! - - Ама... по цялата поляна дори снежинка не остана! - Кой тук напразно се тревожи? Едничка топчица ли само? - Тъй от бедата се спасиха. След малко Петьо каза тихо: - Чудесно е да имаш брат в огромния опасен свят. А Снежко, цял порозовял, усмихна се: - Снегът е спрял. И имам южни новини - дойдохме в топлите страни. - Какво? Къде? Ама кога... - Току-що. Слушай ме сега. Наблизо е реката Нил, което значи... - Крокодил! - Не се плаши, не се плаши, а отвори добре уши! - Ще правим от шейната сал? - Чудесно! Ти си ми умник! И пътешественик велик! По мириса на вечно лято откриха пътя към реката. - Хей, Снежко, ама ти видя ли - край нас прелитат папагали? - - Говори? - Снежко се ослуша. - Дали ще стигнем скоро суша? - Защо пък карта, нали там... Нима ще ме оставиш сам? - Защото слънцето изгрява, а знаеш, то ме изморява. Да видим... - Нямаме хартия. И моливче не ще открия - оклюман Петьо промълви. - И аз тъгувам, но уви... Повярвай, ще измислим нещо, преди да стане по-горещо. - Ей, Снежко, я недей хитрува! И как без листи ще чертаеш? - На бас, че можеш да познаеш! На сала дървен по дъските. - Ох, кой ме драсна по петите? - изписка Петьо изведнъж. - Опасност! Дръж се като мъж и не показвай капка страх! - О, майчице, дали боли? - Спокойно! Гледай как се мята наместо копие метлата! Щом лакомият крокодил изплува от реката Нил, - Яж, лакомнико и помни - мирувай в тъмните вълни! - Метлата даже му отива, че страшната му челюст скрива. Тъй крокодила победиха и по реката продължиха. - Успяхме! Стигнахме, човече! Защо не отговаряш, Снежко? - Ох, имам слънчеви болежки! Уплашен, Петьо се обърна и снежния човек прегърна: - Но ти ужасно се потиш! О, моля те да издържиш! - Приятелю, ще те оставя. Нататък сам ще се оправиш. - По картата ли? Не умирай! - По картата... Едва успях... Дървото с кръстче зачертах... - Кога? - През следващата зима. След миг под ярките лъчи проблесна локвичка с очи. - О, Снежко миличък, прости! Заради мен остана ти - Къде съм? - взря се той навън. - Прозорец, бор... Било е сън. Засмяна, майка му надникна, пристъпи и запита мило: - Какво подаръче е скрило на Дядо Коледа джуджето, - Маймунка-Коледунка, ето! - На двора Снежко, цял и бял, наместо морков с портокал, навири тумбесто носле: - Честита Коледа, братле! Детето го прегърна здраво и чу отчетлив звук отляво: - Навярно песен на капчук... - прошепна Снежко, свел лице. Но Петьо викна: - Не, сърце! След туй, забравил лед и мраз, подскочи и запя на глас:
На Мунка-Коледунка смигна и над главата си я вдигна. - Нещо, струва ми се, крие! - мама чуди се. - Дали е... Но какво ли Петьо крие, знаем само аз и вие.
© Издателство LiterNet, 23. 12. 2002 ============================= Първо издание, електронно. |