КАК ЛИСИЧЕТО СЕ ВЛЮБИ
(и хитринките си изгуби)

Мая Дългъчева

web

Живее в близката гора едно лисиче - кокетно, пухкаво, нали си е момиче.
Очите му от хитринки блещукат, гугутка зърнат ли - направо гукат!
Закърми я от раждането мама с урока "Сладкодумство и измама" -
така че, като истинска лисичка, прехрана да си търси сам-самичка.

Разказваше й приказки чудесни с поуки хем изпитани, хем лесни -
как гарван сиренцето да изпусне, замаян от пет-шест похвали вкусни
и други разни басни интересни, населени с лисанки всеизвестни...
Такива са лисичите душички, че инак - стават само за якички.

Лисичето, на име Рижавелка, хитруша бе и още - хубавелка.
Умееше да се промъква леко - досущ златиста пясъчна пътека...
С опашка-пламък палеше пожари и мамеше наивните пъдари,
а щом се спуснат да гасят житата, хоп! - вече се облизва сред яйцата.

Веднъж обаче, право сред бостана, съгледа момък в сламена премяна.
Е, вярно, че бомбето му - протрито. Е, вярно, че лицето му - немито.
Какви такива смешни хлопки носи? Но Рижавелка никакви въпроси
не си зададе повече, понеже внезапен лъч очите й премрежи,
в коремчето светулки разтанцува и лятото отвътре дорисува...
Под клепките искриците зелени заплуваха - от нещо разтопени.
И нещо от муцунката с каприза до рижата опашка я прониза.
И захарна невидима стреличка - боц! - шмугна се в лисичата душичка.

Това ли било то - да бъдеш влюбен - да клепаш в нивата като изгубен?!

Бостанското плашило беше мило -
мълчеше замечтано сред бостана, а някаква досадна стара врана
му беше кацнала върху главата и весело си пощеше перата.

- Какъв е рицар! - Рижавелка ахна. - Ах, тази врана! Трябва да я махна!
Как смее да му дреме на бомбето, как смее да му цвъка по лицето!
Къш, нагла птицо, че ако те хвана, яка ще нося със перца от врана!

Тогава - щрак! - оказа се в капана.

Захапаха я зъбите железни, светът - аха! - за малко да изчезне,
но после сред мъглата пак изплува. Лисичето разбра, че не сънува –
че в приказките, шепнати от мама, ни думица измислена май няма.
Ех, казваше й Лиса да внимава, пътеките добре да наблюдава -
Желязна Челюст дебнела в тревите - със зъби остри, здрави и извити!

- От тези зъби криви и ръждиви сълзите ти изхвърчали лютиви! -
изхлипа уловеното лисиче. - Веднага ме пусни, ако обичаш!
И струйка кръв от лапичката капе... Желязна Челюст, помооощ, много хапе!

Но кой на помощ да ти се притича - особено, когато си лисиче,
а пък на всички е дошло до гуша лъжи и измишльотини да слуша?

Лисичето се сгуши, премаляло. "Снежинки посред лято - бяло, бяло..." -
учуди се, примижа и въздъхна. В ушите му жуженето заглъхна.

- Лисиците в капан изглеждат жалки - хе, купчинка от рижави парцалки! -
изсмя се враната и кимна с важност: - Лисичи сълзи с повишена влажност!

Плашилото тогаз, уж беше нямо, засука вятър в златната си слама,
изплете шепот с вятърната нишка и се понесе сламена въздишка:

- Ах, моля те, създание крилато, спомни си отминаващото лято -
скитореше в бостана с пълна гушка, не пусках вятър хлопките да люшка,
че кой обича някой да му дрънка, за обед щом излязъл е навънка...
Спомни си как ми чистеше бомбето от мравки и от паешки пердета!
От мравешкия гъдел ме опази, а аз пък - страх из теб да не полази...
Спомни си как летеше ти за двама, а аз, разперил дланите от слама,
копнеех да те следвам в синевата, но си оставах бучнат тук, в лехата...

Капаните - разбра добрата врана - еднакви са, когато си в капана.
Понякога те щракват зъби хладни, понякога за облаци сме гладни,
ала пернати, сламени и рижи, за всички ни капанът значи: грижи!

А после поумува, поумува и малко за фасон се понадува,
пък след това с размах на мъдра птица се спусна до примрялата лисица
и тънката пружина на капана – цък! – щракна, щом със човката я хвана!
Желязната му челюст се раззина...

- Я гледай ти, небето стана синьо! А синевата беше прежълтяла...
Или пък за минутка съм заспала? - продума Рижавелка и добави:
- Кой тук вълшебства с облаците прави?
Навярно моят рицар дирижира и облачните фусти репетира?
Навярно омагьоса тази врана да откопчае с човката капана?
Навярно има захарна стреличка и в неговата сламена душичка?

И паренето в лапичката стихна, и малкото лисиче се усмихна,
понеже бе разбрало - правят рани на влюбването тайните капани,
но щом светулки в тебе разтанцува, отвътре някак раните лекува,
с невидимо мехлемче маже, маже... Попитай някой влюбен да ти каже!

Плашилото мълчеше замечтано. Естествено, върху бомбето - с врана.
И враната мълчеше - бе заета да нищи седем паешки пердета.

А облаците с раници лилави пътуваха към другите държави...
С дъждовните си капкови клавиши побързаха звънливо да запишат
по улици, алеи, керемиди, абе изобщо - кой където види -
че ей това е то да бъдеш влюбен - да клепаш в нивата като изгубен!
И да сприятелиш лисиче с врана, и крадла да измъкнеш от капана,
съвсем да си забравиш хитринките и толкова да ти блести в очите,
че в някакво си там момче от слама да видиш чародей със чар за двама
и то светулки в теб да разтанцува, и раните докрай да излекува...

Дъждовното писмо нощува кратко, ала след него как ухае сладко
на карамел от захарна стреличка - и теб ли по небцето гъделичка?

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2011, № 2 (135)