“ЛАКУНИ” ОТ ИВАН СУХИВАНОВ

Мира Душкова

web

Името на лауреата за поезия “Светлоструй 2001” отдавна е пробило път през масивите от съвременна българска литература. От години срещаме Иван Сухиванов в периодичния печат и като поет, и като разказвач, и като създател на критически текстове. Това е име на сериозен и ангажиран с литературата автор, награждаван неколкократно в различни конкурси. Затова е малко чудно, че Ив. Сухиванов дебютира едва през 2000^-а година. Книгата му “Лакуни” се появява на бял свят като материален израз на наградата за поезия “Никулден”, връчвана ежегодно на бургаски автор от “Издателско ателие А^б”. Или става дума за добре промислен “късен” дебют, или може би авторът е загубил през годините някой свой поетичен ръкопис и “Лакуни” се явява една своеобразна възстановка на предишни текстове?

Заглавието грабва с енигматичност и краткост. Лагуни, локуми и други пароними мятат към книгата асоциативните си кукички. Според “Речника на чуждите думи” “лакуна” (“вдлъбнатина”) е: 1. Литер. Липсващо изтрито или повредено място в печатан текст или стар ръкопис. 2. Анат. Малка вдлъбнатина; хлътналост. 3. Празно място, нащърбване или дефект.

Самата книга се придържа към накъсаността - рядко бихме срещнали цялостен текст с разказ или пространни описания (изключения правят някои стихотворения от цикъла “Будност”). “Лакуни” може да се прочете на един дъх и читателското внимание да се закове в естествените метафори и сравнения като “разперените клонки/ са крила/ на сфинкс”; “валма от тъмота”; “прилепите/ факли-мрачни”, “стъпала от мрак” и т.н.

Но само един прочит в никакъв случай не може да бъде достатъчен. Необходимо е привикване към лексиката на автора, нужно е въоръжаване с вътрешно “магическо око”, което да “настрои” погледа така, че след съсредоточено взиране-вглеждане да разпознае закодираното съдържание, да реконструира текста в цялостна и обемна картина.

Първата част на “Лакуни” - “Кентавърският свят” - е изпълнена със сфинксове и кентаври и е опит за възстановка на един изчезнал, изгубен завинаги всемир. Картината е замазана, нарочна е неяснотата на образите, изобразени често само чрез щрихи - крила на сфинкс, тяло-мях, атрофиращо лице, кристален торс, езици от слюда и др. Това са детайли, част от мозайката, “прокъслеци” - би казал авторът. Всички обекти са статични и неподвижни, оставили се в “метафизичен унес” на наблюдението на автора. Движенията им са бавни и лежерни, създаващи впечатление за несъзнателност. Лирическият персонаж минава полека в полусън през царството на сфинксовете. Той се спуска “шепнешком/ до един вдълбан в съзнанието/ сфинкс”, чрез него агонизира един кентавър, той пропада, откъртва матрица от кварц, блуждае. Неговите действия също са лишени от сила. Като цяло той е наблюдател, вторачен в околността, без желание да я променя. Кентавърският свят е изпълнен с тишина. Звуковете са кратки и приглушени - хрип, съсък, разпукване, стон. И вместо някакво очаквано запълване на вдлъбнатините, авторът сякаш съзнателно ги разширява.

Изпадаме в невъзможност да видим, реконструираме и познаем този изгубен свят, потънал в (“безчувствен”) сън, във всепроникваща нирвана. Но може би именно затова светът ни е интересен и любопитен - миг, преди да го видим и изкажем, той се отдалечава и отново неудържимо ни привлича. Сякаш че с опознаването (опитомяването) на действителността, тя би загубила част от своята чаровност и притегателна сила.

“Изгнанията” очертават едни по-широки пространства, заобиколени или частично затворени от гори и ридове, склонове и хребети, скатове и межди, глетчери и канари. Въображението е по-фантастично, пейзажът - по-разнообразен и по-отчетлив със своите пустини, морета, езера и фиорди. Реалността става по-осезаема. Появяват се детайли от фауната и флората: сепия и раковина, мъх и лишей, бор. Обектите са по-плътни и съществуват чрез свой собствен, активен живот, своя лична биография. Те могат да наблюдават, да мълчат, да меланхолстват, да тръпнат и тъгуват или да търсят собствената си същност. Между лирическия персонаж и обектите се появява една тънка и почти невидима нишка на свързване - “мигновена взаимност”, но той все още е твърде отдалечен от тях.

И въпреки че усещанията са по-отчетливи, а изживяванията стават пълнокръвни и вълнуващи, не ни напуска усещането, че предметите или природните дадености имат превес над лирическия персонаж (“наблюдават ме отвсякъде/ неща”). Това донякъде напомня стихотворението на Джон Ъпдайк “Мебелите”, писано от гледната точка на вещите, където хората присъстват в живота им единствено “като призраци, безплътни форми”. Вещите смятат себе си за последователни, изконни, докато човешкият живот е само “едно петно, неясна сянка върху камъните вечни” ¹. В същия дух чрез обектите Иван Сухиванов осъществя своята “мигновената/ привързаност/ с живота”.

Изгнанието е тогава, когато ти самият се отдалечаваш от нещо - от човек или предмет (“Отдръпване” - първият текст от цикъла “Будност”). За изгнанието не е задължително да си много далеч. Ако само затвориш очи, ти вече се отдалечаваш. Отвориш ли ги - връщаш се. Чрез “Будност” Иван Сухиванов се доближава близо и понякога болезнено до заобикалящите го реалности - “изстрадай/ тази уличка/ която свършва” (“Местоименията вечер”).

Предметите и техните очертания стават още по-контрастни, контурите - по-ясни, сравнени с тези от предходните два цикъла. Този трети цикъл е завръщане от миналото (митологията) в съвременността. Вече влизаме в познатия свят - нов (чужд) град или град с “обитавани руини”, в който най-после се мяркат и хора (“хората/ се впиваха във въздуха”; “лице/ което се откъртва").

Някои текстове от книгата са хубави, но непроницаеми. Харесва ми една загадка, съставена от седем думи и три числа (стихотворение “Вечер”):

Еротика? Пролет? Секс под звездите? Природа? Порода? - Има ли значение? Котките и вечерта са само една метафора на красивото, луксозно и премерено казване на нещата.

Иван Сухиванов е автор със собствена поетична физиономия, чийто профил е трудно сравним с който и да е съвременен или традиционен (разбирай класически) български поет. Трудно е да бъде сложен в рамки, да се впримчи в аналогии. Неговата поезия непрестанно ни изненадва и учудва, понякога озадачава. В “Лакуни” аз самата откривам и някои изцяло “мои” стихотворения - като “Фиорди”, “Отдръпване” и “Чужденец”. Освободил текстовете си от “нечовешкия синтаксис”, авторът поражда свободни валенции от смисли. Почти пълната липса на пунктуация осъществява четенето на различните части или изречения по няколко начина (“в езика всичко е възможно”).

БЕЛЕЖКИ:
1. Ъпдайк, Джон. Мебелите. Превод: Веселина Тихолова. [обратно]

© Мира Душкова, 2001
© Издателство LiterNet, 06. 11. 2001
=============================
Публикация в "Литературен форум", бр. 29, 18.09.-24.09.2001 под заглавие "Кентавърският свят".