КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ - ХРОНИКА НА НЕПРИМИРИМОСТТА (1944-1970)

Мира Душкова

web | НРБ-литературата

Разбирането, преоценяването и цялостната реконструкция на българската литература в периода след 1944 година не е възможна, без да се осъзнаят и оценят делото и житейската позиция на писателя, преводача и интелектуалеца Константин Константинов (1890-1970). Деветосептемврийските промени го заварват 54-годишен. По това време Константинов е известен писател с дълга литературна кариера, датираща още от първото десетилетие на века - той е поет, писател, критик, преводач. Издал е най-зрелите си белетристични творби - сборниците "Трета класа" (1936), "Ден по ден" (1938) и "Седем часът заранта" (1940). Притежава и опита, и възможностите, и таланта да обогати нашата литература, а вместо това е изтласкан в литературната периферия. Ето, приблизително, развоя на събитията, довел до низвергването на К. Константинов като писател чак до края на 50-те години - една съдба, която споделя и неговият приятел Атанас Далчев.

1944-1947

Новата власт се опитва да приобщи Константин Константинов към комунистическите идеи¹. В най-смутните месеци - август и септември 1944 година - е назначен за директор на Радио София. През 1945 е създадена Камарата на народната култура. Оттогава до 1947 г. е председател на секция "Литература".

Председател на Съюза на българските писатели

В края на май 1945 г. правителството решава да освободи от председателския пост на Съюза на българските писатели (СБП) Трифон Кунев² - една неудобна за времето си личност, и да го замени с Константин Константинов. Трябва да се отбележи, че този акт е извършен, без да е искано съгласието на писателя и без да бъде свикано общо събрание на писателите, което да вземе подобно решение. Константинов няма избор, съгласява се да приеме временно поста (до есента на 1945 година), като се ангажира с организирането и провеждането на насрочената Първа национална писателска конференция (Константинов 2011: 131-135).

По това време Съюзът започва да се променя значително. Като част от историческите промени, настъпили в България след 9 септември 1944 г., се преосмислят ролята, функциите и дейността му. Писателският съюз набира скорост, утвърждава своите позиции и добива по-голямо самочувствие.

От 1945 г. Съюзът е особено активен. В средата на годината писателска делегация на Съюза заминава за Румъния по покана на румънското дружество на писателите. Визитата се определя като "решителна стъпка към културно и политическо сближаване на двата съседни народа". Особено престижно събитие, потвърждаващо статута на писателския съюз, е Първата национална писателска конференция с международно участие, проведена в София (23-26 септ. 1945 г.). Личните впечатления за чуждестранните писатели И. Еренбург и Ал. Сурков (СССР), М. Садовяну (Румъния), И. Андрич (Югославия), Ст. Спасе и поета Ал. Чачи (Албания) са споделени от К. Константинов с читателите на "Литературен фронт".

В качеството си на председател на Камарата на народната култура Константинов представя на конференцията доклад за българската белетристика. В него той прави анализ на съвременната белетристика от края на Първата световна война до 1945 г., разкриващ позицията му на писател и общественик. Трябва да се отбележи точният оценъчен поглед на Константинов. Той обръща внимание на историческата белетристика, пътеписа, хумора и сатирата; отбелязва най-важните достижения на новите български писатели - въвеждането на градската тематика, навлизането на ежедневието като "неизчерпаемо богатство за творчество", вглеждането в проблемите на малкия човек (Константинов 1946а: 66). Срещат се и критични нотки: "...забележително е, че досега белетристиката ни се е развивала почти изключително в хоризонтална вместо във вертикална посока. Едва в последните десет-петнадесет години се забелязват успешни опити да се проникне под повърхността" (Константинов 1946а: 71). Особено взискателен е към някои недостатъци в прозаичните текстове: известната груба елементарност на българското словесно изкуство; липсата на въображение (изведена като черта и на националния ни характер); бедността на духовните запаси, небрежното отнасяне към знанията, опита и преценката на собствените сили; сравнително слабата култура и отсъствието на сигурен вкус; шаблонизирането на белетристичната конструкция; злоупотребата с изразните средства и т.н. (Константинов 1946а: 70-73). Всички тези проблеми, свързани с българската белетристика, са от подчертано художествено естество.

В доклада на Константинов е застъпена и друга теза, която се развива през целия текст: "Начевайки от първите години на тоя период една категория от произведения със социален колорит непрекъснато се умножаваха, за да се оформят в наши дни в една специална литература, в която твърде често преднамерената социалност и поставените идейни тезиси, за съжаление, не оставят голямо място за изкуството" (с. 65); "Те всички [новите, млади писатели - бел.м., М. Д.] носят един класов светоглед, който не е, разбира се, никаква пречка за създаване на истински ценности, ако се съчетае с истинска дарба и с оная вътрешна ширина, която винаги е неразделна от таланта" (с. 69-70), и накрая - най-директното изявление: "Колкото за българското прозаично изкуство, то няма нужда да му се поставят идейни проблеми - или да му се определят идейни насоки" (с. 74). Тези негови разбирания за разделянето на художественото от идейното не са добре посрещнати. Още на разискванията, съпътстващи докладите, младият Кръстю Белев, идейно обвързан с БКП, отбелязва, че "Г-н Константинов [...] не разбира историческия момент, в който живее" (Първа 1946: с. 360)³.

В своя коментар за конференцията Борис Делчев споделя дипломатично, имайки предвид и доклада на Константинов: "Прокарването на различни гледища подчерта онзи дух на търпимост, който беше главната отличителна страна на конференцията" (Делчев 1945). Едва ли обаче това мнение на Делчев е споделяно от официалната власт.

Близо две десетилетия по-късно Константинов си дава сметка, че истинската цел на провеждането на конференцията е политическа: "Сметнало се е за необходимо да се направи среща на комунистическите интелектуалци от лагера на Източна Европа и за по-удобно това да стане под формата на писателска конференция. Но все пак не ни е ясно защо трябваше тя да бъде писателска, а не, да речем, на научни работници или на художници, или на музиканти и т.н. Та в словесното (особено в последните години) творчество нямахме кой знае какви успехи (по линията на левичарското изкуство) да манифестираме и трябваше, така или иначе, да се облягаме на литературата ни до 1944. Но това беше очевидно една точка от политическата програма на новата власт и Съюзът, без аз да знам предварително, е бил натоварен да я изпълни" (Константинов 2011: 144).

След осем месеца Константинов отстъпва поста председател на Съюза на българските писатели на Людмил Стоянов⁴. Пред Общото годишно събрание на Съюза Константинов говори лаконично, но честно и открито. Може би най-въздействащите думи, които отразяват неговото верую, са: "...българският писател трябва, преди всичко друго, да скъпи две неща: своята свобода и своето достойнство. Своята вътрешна свобода, без която никакво дълбоко, трайно творчество не е възможно, оная бистра духовна независимост, която презира всякакъв компромис, и е единственият климат на истинско изкуство" (Константинов 1946б). Това е истинската позиция на Константин Константинов. Свободата и достойнството са платени с висока цена - с цената на премълчаване на името му.

Представите на Константинов за председателския пост се свързват с желанието му не само да бъде полезен в изграждането на Съюза, но и да насочи и другите писатели да служат, всеки според силите си, "на страната си, и чрез нея - на човечеството" (Константинов 1946б). Разбира се, вижданията му са прекалено идеалистични и не се вписват във все по-бързо набиращата скорост идейност в литературата, в която няма място за понятия като дълг, морал и чест. Година по-късно Людмил Стоянов отговаря като ехо на политическите очаквания и директиви: "Писателите ни трябва да отразяват в живи, жизнени, съдържателни и реалистични прогресивни творби съвременната епоха с нейните велики страдания и титанични борби, да покажат тъмните и светли страни на тая борба с перспективите на бъдещето" (Стоянов 1947а).

Очевидно е разминаването между обществено-политическите настроения на К. Константинов и Л. Стоянов. Докато Константинов разбира по-глобално мисията на писателя - в служба на родината и на човечеството, за Стоянов важи едно по-стеснено виждане, концентрирано в текущите проблеми, повлияно директно от "духа на времето". Така че съвсем естествено една от най-важните цели, определени за Съюза, е той "да стане център на най-широка идейно-творческа дейност" (Стоянов 1947б).

Безспорно е, че работата и позицията на председателя на СБП са се гледали под лупа. В края на януари 1946 година Цола Драгойчева - по това време главен секретар на Националния комитет на Отечествения фронт (1944-1948), представя пред Политбюро на ЦК на БРП (к) своя доклад за състоянието на литературния живот в България и по-специално - за дейността на СБП. Вниманието й е фокусирано върху отделни писатели, чиято дейност не одобрява (Драгойчева 1991). Няма да преразказваме доклада, само ще отбележим някои основни моменти, за да се разбере, доколкото е възможно, позицията на известната комунистическа функционерка. Още в началото тя заявява, че след 9 септември 1944 г. Съюзът на писателите се превръща в "разкрепостена от академизъм, фашизъм и сектантство културна организация" (Драгойчева 1991: 1). Основната й съпротива е срещу пониженото обществено равнище на писателското съсловие. Две са, според Драгойчева, причините за непрестижното положение на писателя: от една страна, тя вижда, че някои от хората, които са начело на държавата, не обичат и не разбират ролята на културата и изкуството, а от друга страна, важни постове в културно-обществения живот се заемат от не особено обичани и уважавани писатели, "компрометирани като ренегати, прелетни птици, блюдолизци през миналия фашистки режим" (Драгойчева 1991: 1)⁵. Целият доклад е изпълнен с обидни квалификации за писатели и творци, като най-злостна е словесната канонада по отношение на "групата" на Крум Кюлявков, Орлин Василев и Георги Караславов, които заедно с "няколкото им сателити си служи с чудовищни маневри, за да запази ръководството на съюза в свои ръце" (Драгойчева 1991: 2)⁶.

Не е пощаден и Константин Константинов. Според Драгойчева той е предложен за поста председател на СБП именно от споменатите по-горе трима писатели. Константинов е описан така: "двуличен и незначителен писател, който от страх да не бъде изправен пред Народния съд като участник във военните фашистки съдилища, като апологет на македонския фашист Иван Михайлов, като клеветник на комунистите в романа "Кръв", като началник (редактор) на радиоразпръскването до 9 септември 1944 г., се присламчи и започна да угодничи пред Крум Кюлявковци. Случайно ли днес, когато злокачествената опозиция и реакция вдигат глава, КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ минава на позициите на опозицията? Случайно ли в Писателския съюз се оформява една доста внушителна група от реакционери и опозиционери?" (Драгойчева 1991: 2). Съвсем ясно е, че фактите от биографията на Константинов са тенденциозно подбрани и целят да дискредитират писателя и да повлияят на отношението към него в негативен план. Въпреки че Константинов е личност, склонна към разумни отстъпки, явно не се е харесвал на част от партийните функционери, в това число и на Драгойчева, най-вече заради демонстрираното му нежелание да бъде приобщен към отечественофронтовската или тясно партийната кауза, заради дистанцирането му от всякакви групи.

Главен редактор на списание "Изкуство"

През есента на 1945 г. се взема решение Камарата на народната култура да има свой официален орган. Така се създава списание "Изкуство"⁷. За главен редактор е привлечен К. Константинов - един твърде естествен ход, предвид факта, че по това време той е оглавявал Камарата.

Като главен редактор Константинов на практика осъществява своите разбирания за художественост. В броевете, редактирани от него, са публикувани откъс от "Травнишка хроника" на Иво Андрич, разкази на Й. Вълчев и П. Вежинов, стихове на Е. Багряна, В. Петров, Р. Ралин, Б. Божилов, Б. Райнов, Бл. Димитрова и др. Константинов помества и свои произведения.

Интерес представлява рецензията за романа на Иво Андрич "Мост над Дрина" (Константинов 1946д). Тук ще приведем цитат от нея, за да се откроят по-отчетливо литературните предпочитания на Константинов: "Реалист по виждане и в средствата на изобразяване, поет в общата концепция и безукорен художник на словото, Андрич, въпреки някои разточителства тук-там, е създал голямо художествено дело, в което неговият народ - същинският герой на романа - наистина живее, като едно цяло, през тези четири века. Българските белетристи, особено в днешни дни, биха могли да научат много неща [подч.м., М. Д.] от тая великолепна книга" (Константинов 1946д). Константинов отбелязва достойнствата на романа на Иво Андрич - писател от "европейски масщаб". Според него "реализмът" би могъл да изведе литературното произведение до високи художествени стойности.

Броевете на списание "Изкуство" (1-5 брой за 1946 г.), на които главен редактор е Константинов, се отличават със своята художественост, позната ни още от времето на Подвързачовото списание "Звено", както и със своеобразния реверанс към по-младите (Й. Вълчев, Н. Стефанова, В. Петров, Р. Ралин, Б. Божилов, Бл. Димитрова, Б. Райнов), чиито текстове се появяват в списанието наред с утвърдени автори като Елин Пелин и Георги Райчев. В този смисъл списанието е разнообразно, но едновременно с това е и балансирано между различните литературни вкусове, предпочитащи, съответно, традицията или новаторството.

В началото на 1947 г. Пенчо Данчев, известен критик-марксист, публикува на страниците на "Литературен фронт" преценка за сп. "Изкуство". В нея отчита "резултатите от едногодишните усилия на редакцията и нейните сътрудници" (Данчев 1946б). Според него основният недостатък на списанието е разноезичието, проявяващо се най-силно в публикуваната поезия (В. Петров, Н. Стефанова, Б. Божилов - автори, които по негови думи "отвреме навреме залитат към безпочвения, изживян естетизъм"). П. Данчев поставя въпроса дали този "демократизъм" не влиза в противоречие с "отговорните задачи" на изданието и не го лишава от "идейна физиономия, каквато то непременно трябва да има" (Данчев 1946б).

Трябва да се признае, че посочената оценка на Данчев не е толкова остра, както може да се очаква. По-късно, чрез спомените на Борис Делчев, се разкриват задкулисните реакции след излизането на "Изкуство": "Помня например как посрещна първия брой на "Изкуство" Крум Кюлявков, който заемаше тогава едно от ръководните места в идеологическия сектор на партията. За него той беше чисто и просто "провал". Знам също така как бяха посрещнати някои други работи в този и следващите броеве - като стихотворния цикъл на Валери Петров "Стари неща - малко по новому", статията на Борис Иванов за изложбата на Кирил Петров и особено есето на Бенедето Кроче за "Дон Кихот". Без никакво преувеличение те бяха преценени от някои партийни среди направо като "идеологическа контрабанда" (Делчев 1974: 32).

Очевидно е несъответствието между художествеността на "Изкуство" по времето на Константин Константинов и директивата "отгоре" за повече идейност. Както и при председателството на СБП, така и в редактирането на "Изкуство" може да се говори за несходство между индивидуалните нагласи на Константинов и обществените настроения. Разбира се, неуспехът не идва от личните качества на писателя, а от разминаването между вътрешните му разбирания (естетически, литературни, професионални) и изискванията и критериите за създаване на литература, където ключови думи са идейност, идеен патос, реализъм, правдивост, съвременност... Противоречието не би могло да бъде неутрализирано, затова Константинов подава оставка като главен редактор на списанието⁸. Този финал е предизвестен, тъй като Константинов не влага сърце в своето редакторство. В лично писмо до Р. Ралин той пише: "Да, аз съм глав[ен] редактор на "Изкуство". Но съвсем вярно е, че нямам никакви илюзии и значи още по-малко - възторг за тая работа. Така никога не съм мечтал да редактирам списание" (Ралин 1990: 4).

Концепцията на Константинов за литературно издание се реализира преди всичко с качествата на публикуваните автори. Или, както пише писателят, анализирайки личния си опит от списание "Звено", "обликът [...] се очертаваше от произведенията, които се печатаха в него" (Константинов 1966: 255). Така се оформя профилът на българската литература в съответния период, модерните влияния, културните теденции. В този смисъл, с възгледите си за художественост, които са неизменни, изключващи всяка форма на политическа ангажираност, К. Константинов се разкрива като твърде "ретрограден" автор за изискванията от средата на 40-те години на ХХ век, когато именно политическата ангажираност се е смятала за "модерна", "новаторска", "градивна", "прогресивна". Тъй като личните убеждения на Константинов не се вписват в обществените нагласи, съвсем естествено е редактирането на списание"Изкуство" да се окаже кратковременно занимание.

По същото това време Константин Константинов издава книгата "Птица над пожарищата" (1946)⁹, която отразява живота на евакуираните, спасили се от бомбардировките над София през Втората световна война. В нея се смесват биографични моменти с исторически факти, лични, субективни впечатления се преплитат с конкретни наблюдения.

В жанрово отношение тя представлява хомогенна сплав от разказ, коментар, мемоар и есе. Този сборник късове за 1944 се състои от шестнадесет кратки фрагментa. Главната тема, която писателят засяга, е животът в тила в последните години на Втората световна война. Всъщност книгата е ценно документално свидетелство за преживяванията на евакуираните, за човешките страхове и загуби, за малките радости и надежди и, най-сетне, за неунищожимостта на човешкия дух. На места Константинов достига до дълбоки философски прозрения.

Тази книга обаче не е разбрана докрай от съвременниците на Константинов, въпреки че печели една от литературните награди за 1946 година. В рецензията си Н. Янков откроява пълнокръвно предадените събития, вярното отразяване на "характерни[те] моменти от това бурно време", проникновеното наблюдение, простото, реалистично и вълнуващо описание на преживяванията, "изумителната правдоподобност" (Янков 1947: 117-118). Коментарът на Емил Петров (1946: 4) е разделен на две части - първата тълкува книгата, открива нейните достойнства и слабости, а втората полага разбирането на "Птица над пожарищата" върху политико-идеен фон. Новото "придърпване" към класовата определеност на Константинов, споменаването на романа "Кръв"¹⁰ и превратното тълкуване на цялостния замисъл на книгата пречат на адекватния й прочит. Е. Петров изкуствено свързва произведението с актуалния за времето контекст на "бойна програма" за унищожаване на врага: "В книгата си "Птица над пожарищата" писателят е показал как сред мъките на народа се ражда желанието му за борба срещу насилника. Наистина, в някои страници на книгата се чувства силното влияние на социалния сантиментализъм, който е така присъщ на предишните творби на Конст. Константинов, обаче редица места в "Птица над пожарищата" говорят, че писателят вижда необходимостта от съпротивата, от партизанското движение, че неговите симпатии са на страната на народа в кървавата му, но справедлива борба срещу фашизма. "Птица над пожарищата" означава крачка напред в идейното развитие на своя автор" (Петров 1946).

Всъщност Петров подменя посланията на творбата. В нея са заложени хуманизъм, вяра в човека и в неговите възможности да преодолява изпитанията. Ако прочетем книгата през призмата на политическата идейност, ще отчетем нулевата й стойност. Липсват щампите, лозунгите-шаблони. Няма да се натъкнем и на образа на идейно определения човек, а наместо него ще открием малкия човек, описан със своите положителни качества и слабости.

"Птица над пожарищата" определено не се вписва в наложената идеологическа решетка. Книгата не може да се причисли към "масовата" литература, въпреки че използва за "сюжет" времето на Втората световна война и индиректно осъжда фашизма. В нея не е заложен "естественият" патос на социализма, на новия човек. Тя стои извън очертаващия се през 1946 соцреалистически канон и затова и до днес остава непопулярна, макар Пантелей Зарев, тогавашен сътрудник на културния сектор на отдела "Агитпроп" в ЦК на БРП (к), да я оценява положително, но с показателно закъснение - едва три години след смъртта на Константинов и близо три десетилетия след излизането на "Птица над пожарищата" (Зарев 1973).

Романът "Кръв" (1946, второ издание)

Тук вече настъпва моментът, в който трябва да коментираме един доста смел жест на Константин Константинов - публикуване на второто издание на романа "Кръв" (1933). Да преиздаде роман, квалифициран като "политически", "фашистки", "фашистко-полицейски доклад", показващ политическо невежество и неориентираност, според левите критици, наистина изисква голямо мъжество. Далеч сме от мисълта, че Константинов не е съзнавал какво ще се случи и как ще бъде погледнато на неговото решение отново да завърти в обръщение недолюбваното от критиците произведение, сравнено от автора си с грешка, от която не може да се отрече, и с несъвършено дете, от което няма как да се откаже. Като известна застраховка може да се тълкува предговорът към второто издание, в който писателят споделя, че "книгата би била по-друга, ако беше писана днес" (Константинов 1946в: 5), но пък предлага на читателите си романа такъв, какъвто е бил - без идейни или художествени вмешателства (Константинов 1946в: 6). Вероятно за Константинов преиздаването на романа означава и една своеобразна проверка за времето, в което живее. Изминали са 13 години от първото издание, време на активни обществени, политически и културни преобразования. През 1933 г. комунистическата партия е в опозиция, налице е политическа цензура, а през 1946 г. комунистите вече са на власт, макар и като съставна част от Отечествения фронт. Ако за 1933-1934 г. може да се говори за едно левосектантско отношение към романа, как го тълкуват след повече от десетилетие?

Реакциите не закъсняват. Цензорите веднага поставят "Кръв" на мястото му. П. Данчев отчита неправилната идейна позиция на автора, която му пречи "да види тези събития и хора обективно и непреднамерено" (Данчев 1946a). Той смята, че героите-комунисти са представени чрез "тенденциознa характеристика", което прави по-лесно отричането на тяхната идеология и мироглед. Според Данчев "познатото майсторство на автора, неговият изтънчен усет към най-подходящите думи, които могат да дадат живот на художествения образ, неговото умение с няколко само черти да предаде характерното за предмета, картината или душевното състояние, в този роман е безсилно да неутрализира така ясно изразената погрешна позиция" (Данчев 1946a).

Друг критик, включил се към разискванията за "Кръв", е Д. Б. Митов. Той публикува статия със симптоматичното заглавие "Едно вредно издание" (Митов 1947). И тук се повтаря словосъчетанието "идеологически грешки", говори се за едностранчивост и безкритичност при събиране на материала за романа. За Д. Б. Митов "Кръв" е "roman à clef"¹¹, но "като взема образци от съществували хора, които бяха и доста типични представители на партията, така ги изменя, че те отговарят точно на фашистката и реакционна предателска клюка от ония времена и от типични герои се превръщат в случайни и преднамерено очертани образи" (Митов 1947: 386). Изводът на критика е, че преиздаването на тази погрешна във всяко едно отношение и вредна книга, не е било необходимо, защото така се наскърбява "паметта на хилядите борци, паднали в борбата със светлото знаме на комунистическата партия в ръка".

П. Зарев доразвива тезата на Д. Б. Митов за "вредността" на романа "Кръв", приобщавайки го към вредните тенденции в съвременната литература (Зарев 1947), породени от някои писатели, непреодолели своите "неправилни възгледи относно развитието на живота и задачите на художествената литература". И той изброява, освен К. Константинов, още Б. Болгар, П. Вежинов, А. Гуляшки, К. Петканов, Б. Божилов, В. Петров, Н. Стефанова. Главните несъгласия с романа на К. Константинов са: невярно осветляване на събитията от 1925 г., неправилно изобразяване на комунистите - като "някакви безпочвени фанатисти", а същевременно полицията и представителите на буржоазната класа са представени в позиция на самоотбрана. Самото преиздаване на романа е окачествено като "израз на неправилно отношение към нашето време", "принос към усилията на реакционните елементи, които спъват развитието в нашата страна".

Романът "Кръв" на Константинов е причислен и към един сюжет, актуален от 40-те години нататък. Със статията си "За някои образи на комуниста в българската литература" Ангел Тодоров също се присъединява към серията от негативни оценки. За критика "комунистът е най-живият, най-оригиналният, най-сложният обществен деец у нас, като при това той е същевременно крайно разнообразен, чужд на всеки шаблон" (Тодоров 1948). "Каноничният" образ на комуниста обаче не е изобразен в романа "Кръв" според изискванията. За Тодоров "борците-комунисти от 1925 година са тенденциозно окарикатурени", като Константиновото произведение е сравнявано с два романа на Вл. Полянов - "Слънцето угаснало" и "Черните не стават бели" (Тодоров 1948: 107).

Съпоставката с рецензиите от 1934 г. разкрива, че през 1946 г. критиките не са така остри. Причината, вероятно, се крие в това, че липсва дебатът с други (десни или центристки) вестници, истината е само една, тя е официална и е казана от ляво. Критиците говорят с гласа на "канона". Критиката в случая е необходима единствено като коректив на литературното произведение. Тя анализира, коментира, но едновременно с това и направлява начина на нейното възприемане, защото книгата ще бъде четена от "хората, младежите, нашата отечественофронтовска младеж, затова се налагат тези няколко реда, които по наше мнение разкриват нейната същност" (Данчев 1946a).

Четвърт век по-късно П. Зарев, официално оторизираният оценител на литературата, ще обобщи критическия опит така: "Тук [в романа "Кръв" - бел.м., М. Д.] се виждат като че ли живи, дейни лица, каквито почти сме срещали в предишните разкази на Константинов. И все пак книгата е несполучлива. Константинов е недоразбрал смисъла на революционната борба и необходимостта да се използва и въстанието като средство и оръжие в тази борба. [...] Той е твърде далече от истината и от възможността да проумее какво са комунистите и какви са техните идеи. Авторът си представя комунистите като книжни хора, налапали се с фрази: "нов образ на света", "човечество". [...] Преиздаването на романа през 1946 година бе една грешка на писателя, която му бе посочена с пълно право" (Зарев 1973: 111-112).

Всъщност "Кръв" е хуманистичен роман, който проповядва, че никой идеал не трябва да се изкупва с цената на човешката кръв. Защото, ако в едната везна се сложат книгите и идеалите, а в другата - реалният човешки живот, натежава животът, а думите нов образ, свят, човечество се превръщат единствено и само в "съчетания на звуци, безцветни, кухи" (Константинов 1946в: 88).

Основната идея на романа, разбира се, далеч не е нова. Tя се вписва в по-широкия кръг на хуманистичните идеи за смисъла на живота, за насилието, за страданието, познати от руската и от европейската литература. Затова като замисъл Константиновият роман стои много по-близко до високите художествени образци и не може да се приравни до елементарната политическа злободневност от 40-те години на ХХ век, с нейното настояване за "идейност", която се отличава с временна трайност. Според нас основното внушение на "Кръв", макар и не в синтезиран вид, е сходно с разбирането на Достоевски, че бъдещото щастие не бива да бъде построено дори върху една детска сълза. Но подобна нагласа е твърде абстрактна за тогавашната критика. Критиците се взират най-вече в основната история, която не разкрива правилно политическата дейност на комунистическата партия и в неправдоподобния, според тях, образ на комуниста.

К. Константинов проявява неблагоразумието да деканонизра важните събития от 1923-1925 г., които представляват една героично-сакрална област в историята на компартията. Писателят не само че не е ползвал за материал на романа източници отляво, както го обвиняват през 1934-а, но през 1946 г. отново не е променил своето становище за дейността на партията през септември 1923 и за атентата в черквата "Света Неделя", въпреки разяснителните статии по проблемите, написани от В. Червенков, Кр. Кюлявков, К. Калчев и др. За Д. Б. Митов е необяснимо, че Константинов "не е успял със зоркото око на школуван юрист и проявен вече писател да види белите конци, с които бяха съшити всички тогавашни обвинения срещу комунистическата партия и нейните първи ръководители" (Митов 1947: 386).

Не бива да се твърди, че индиректно Константинов съпоставя атентата в "Света Неделя" от 1925 г. и политическия живот след 9 септември 1944 г. И все пак не сме далеч от идеята, че Константинов извежда именно тази аналогия, която обаче би трябвало да се тълкува повече като предупреждение към управляващата класа, отколкото като форма на критика. "Кръв" е предизвестие за механизмите, чрез които идеологията се превръща в тотална правоверност, във фанатизъм, идеята се трансформира във фиксидея, а човешките отношения се подчиняват само и единствено на осъществяването на политическата цел. Фактите от първите години след 1944-а говорят именно в тази насока - като политически уволнения, преследвания, физически и морални убийства, инкриминиране на литература и т.н.

Изводът се налага от самосебе си: 1946 г. е изключително неподходяща за преиздаването на романа "Кръв". Произведението не само остава неразбрано, а дори всъщност е дразнещо с афишираната си, безкомпромисна директност.

Появата на "Птица над пожарищата" и на второто издание на "Кръв" през 1946 г. разкрива в пълнота писателя и човека К. Константинов. Хуманист по природа, демократ по убеждение, последователен и безкомпромисен по отношение на себе си и на своето творчество, непримирим индивидуалист, който не търгува със своите принципи за дребните удобства на конюнктурата, той отстоява докрай собствените си позиции. Константинов не се включва към общия хор на славословителите на комунизма, а предпочита да заяви открито личните си прозрения. Надарен с прозорливост и интуиция, писателят е усещал как ще се развият събитията, затова и в "Птица над пожарищата", и в "Път през годините" символично застопорява времето в датата 9 септември 1944 г., сякаш историята замира в мъртвата точка на постигнатия идеал за свобода.

Резултатите от "неканоничното" поведение на К. Константинов, невписването му в политическата парадигма, която изисква идейна съсредоточеност и ангажираност, неразбирането и неразчитането на "историческия момент" водят само до едно: изключването на Константинов от литературния живот за цяло десетилетие (от средата на 40-те години почти до края на 50-те години, когато започва да печата своите мемоари "Път през годините"). Името на Константинов, както и неговото творчество, са отминавани с мълчание от официалната критика, той не публикува свои нови оригинални произведения (тук не включваме творби, предназначени за детската аудитория), а превежда предимно руски и френски автори. Не е отхвърлен директно, но е премълчаван, изтласкван в периферията на литературата с идеята, може би, времето постепенно да заличи спомена за Константин-Константиновото дело.

Дотук си позволихме смесване на биографичните моменти от живота на Константинов с критическата рецепция, но по този начин се изяснява как се отключват и задействат механизмите на отрицанието, затварянето, отхвърлянето на Константин Константинов като писател. Връзка с по-нататъшните събития има и твърдият, неотстъпчив характер на Константинов. Той си остава "човек на принципите" (Сл. Данаилов), "честолюбив, горд, рязък" (И. Волен).

След 1946 г. и през 50-те години на миналия век името на Константин Константинов вече не е "оборотно". В по-общите трудове, отразяващи тенденциите на българската белетристика, писателят не е включван (Минков 1955) или е коментиран твърде негативно (Зарев 1950: 691). През това време Константинов се проявява (и преживява) като преводач (И. Тургенев, А. П. Чехов, Л. Н Толстой, Н. В. Гогол, М. Горки, Ж. Верн и др.) или печата отделни литературни рецензии в периодичния печат¹². Не се изявява като писател. Изключение правят томчетата с избрани разкази от 1957 и избрани разкази и пътеписи от 1961 г.

Това положение продължава до годините след т.нар. Априлски пленум, когато в българското общество и култура се извършва своеобразна "либерализация". В края на 50-те години Константинов публикува първата част на мемоарната си книга "Път през годините", посрещната с голям интерес и с рецензии от негови почитатели и недоброжелатели¹³. От 1960 година Константинов печата във в. "Народна култура" свои есеистични портрети за творци от различни сфери на изкуството - А. П. Чехов, Л. Н. Толстой, Захари Стоянов, Мария Димова и др.

През 60-те години започва бавно отваряне към Константинов. През 1962 г. в. "Литературни новини" публикува статията на Владимир Василев¹⁴ "Сливенският Парнас" (Василев 1962: 5), в която са представени поети и писатели, свързани с град Сливен. Пренебрегвайки наложената конюнктура, Василев определя Константинов като един от значителните представители на поколението след Първата световна война, "писател на социалния хуманизъм, който поставя като двигател и норма на историческото развитие, на свободата и напредъка, преди всичко - съвестта" (Василев 1962). От този период трябва да се спомене също и статията на Розалия Ликова "Константин Константинов" (Ликова 1964), в която се прави цялостен преглед на творчеството на писателя.

От 60-те години на ХХ век до наши дни Атанас Свиленов в поредица текстове в периодичния печат припомня името на К. Константинов. През 1960 г. той публикува в престижното и авторитетно за времето си списание "Септември" статия, използвайки като повод юбилея на Константинов (70-годишнина). В публикация в "Родна реч" Свиленов оценява разказите на К. Константинов като "едно от най-свидните достижения на нашата литература от миналото" (Свиленов 1962: 41), но добавя, че те не са обект на критиците, понеже не се вместват в догматичните калъпи. Все пак Свиленов смята, че "прахът, с който някои си въобразяват, че могат да го затрупат, само подчертава благородния му блясък".

През 1961 година издателство "Български писател" публикува избрани съчинения на К. Константинов - разкази и пътеписи, излиза второто, допълнено издание на "Път през годините" (1966), отпечатани са и двете му есеистични книги "Върхове" (1967) и "Празници" (1969). Константин Константинов инстинктивно започва да се придържа към свободните жанрове на есето и мемоара, които сравнително по-трудно биха могли да се поддадат на "пустотата на прословутия социалистически реализъм" (И. Кадаре).

По повод Световния конгрес на мира (ноември 1965 г.) в София пристига съветският писател Иля Еренбург, приятел на К. Константинов от средата на 40-те години. Твърде вероятно е неговото посещение да става причина на следващата година Константинов да замине за Съветския съюз. Впечатленията му са публикувани в списание "Пламък", а по-късно са включени в сборника "Празници". Константинов се чувства приобщен към огромната страна - пулса на столицата, все още пресния спомен за смъртта на Ахматова, разговорите с Еренбург за литературни срещи с известни писатели в Москва, както и доближаването до духа на Лев Толстой чрез посещение на дома му. Дом, в който е събрана голяма част от руската история и култура. Пътуването му е сбъдната мечта, докосване до необятната руска литература, която Константинов е следил и превеждал няколко десетилетия.

Като жест на добра воля могат да се приемат още два факта от 1967 година - писателят става първият носител на литературната награда "Добри Чинтулов" и получава почетното звание "заслужил деятел на културата".

За този период е важно да се отбележи и руското издание на избрани творби на Константинов - "Произшествие" (Ленинград, 1969) с предговор от литературоведа Всеволод Андреев, което също е знак, че отношението към твореца се е променило.

На 3 януари 1970 г., след дълго боледуване, Константин Константинов затваря завинаги очи. Опят е близо до дома си, в черквата "Св. Седмочисленици". Изпратен е от свои почитатели, съграждани и от официални лица. В своята бележка по повод смъртта му Георги Мишев пише: "с Константин Константинов угасва и последният прозорец от един свят, за който мислехме, че е още близо до нас. Потъва един свят, изпълнен с хора и събития, с върхове и падини, с багри и звукове; отдалечава се, изчезва и за него ще остане да ни разказва единствено от страниците на книгите избледняващото печатарско мастило" (Мишев 1970).

Константинов си отива огорчен от този свят, в който по-важни са политическата конюнктура, а не човешкото достойнство, в който сивият поток в литературата задушава писателския талант... Константин Константинов е един от малцината интелектуалци в България след 9 септември 1944 г., които не правят компромис със своите ценности и предпочитат мълчанието като знак за дистанция и несъгласие. Той остава пример за автономна гражданска позиция и неотстъпчивост.

В своите "Празници" Константинов пише нещо поразително за Анна Ахматова, което се отнася в пълна степен и за самия него: "Краят на земния път. Дълъг път, без криволици, без нагаждане, истинско "ходене по мъките", за което тя ще мълчи до последните си години. (Понякога мимоходом ще каже: "...и добротата... ненужен дар на моя жесток живот"). Само неизменната вяра, чувството на достойнство и гордост, както и изумителното мъжество, които тя ще запази през цялото си съществование, правят това съществуване поносимо. И още - необикновената жизненост, присъща само на избраници, която, извън класиците (Микеланджело, Гьоте, Толстой), позволи в наше време на Бърнард Шоу, Стравински, Иван Бунин, Реноар, Матис, Пикасо да създадат пълноценно изкуство" (Константинов 1969: 94-95).

БЕЛЕЖКИ

1. Част (вариант) от настоящия текст е публикуван като отделна статия (Душкова 2010). [обратно]

2. Трифон Кунев (1880-1954). Назначен е на председателския пост на СБП през септември 1944 година. [обратно]

3. Всички подчертавания - тук и по-долу - са на цитираните автори. [обратно]

4. Този момент се коментира в спомените на Б. Делчев и Р. Ралин. [обратно]

5. В цитатите са запазени всички особености на доклада. [обратно]

6. Успоредно с тенденциозното очерняне на група писатели Драгойчева се явява защитник на други видни писатели, незаслужено оставени встрани от културния и литературния живот (Тодор Павлов, Сава Гановски, Кръстю Белев, Никола Ланков, Крум Велков, Крум Пенев). [обратно]

7. Изкуство. Литературно-художествено списание. Редактори Крум Кюлявков, Георги Цанев, Трифон Кунев. За втората годишнина (1946) от книжка 1 до книжка 5 главен редактор е Константин Константинов. В редакционния комитет влизат Г. Цанев, Ат. Далчев, Мл. Исаев, М. Цончева, Л. Пенев, В. Кръстев. [обратно]

8. Според свидетелството на Б. Делчев и двете оставки, като председател на СБП и като редактор на сп. "Изкуство", "последвали в интервал от няколко месеца, не бяха нито случайни, нито без вътрешна връзка" (Делчев 1974: 31). [обратно]

9. Книгата не е публикувана отново след първото си издание. Отминавана е от издатели, рядко е споменавана и от критиците (Константинов 1946д). [обратно]

10. "В своя роман "Кръв" [...] Конст. Константинов застана върху позициите на един абстрактен, пасивен хуманизъм, който му попречи да схване закономерния, неизбежен и исторически необходим характер на борбата срещу фашизма и класовото подтисничество" (Петров 1946). [обратно]

11. roman à clef - роман, в който реални лица са изобразени под измислени имена, а действително случили се събития са представени чрез променени място и време на действието. [обратно]

12. Интересна е статията му "Бележки за езика на днешната ни художествена проза", отпечатана в "Литературен фронт", където отново виждаме критичния Константинов, радетел за хубав български език (Константинов 1954). [обратно]

13. Части от книгата са печатани в сп. "Пламък" през 1959 г. Свидетелство за замисъла, появата, читателските и критическите реакции, свързани с "Път през годините" (Делчев 1974: 63-67). [обратно]

14. По това време Вл. Василев също е принуден да замълчи, така че "Сливенският Парнас" може да се прочете едновременно и като опрощаване на "старите грехове" и на самия Василев. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Василев 1962: Василев, Вл. Сливенският Парнас. // Литературни новини (София), N 28, 23 май 1962, с. 5

Данчев 1947а: Данчев, П. "Кръв". Роман от Константин Константинов. // Литературен фронт (София), III, N 16 (102), 5 ян. 1947, с. 3.

Данчев 1947б: Данчев, П. Списание "Изкуство". // Литературен фронт (София), III, N 20 (106), 31 ян. 1947, с. 3.

Делчев 1945: Делчев, Б. Националната конференция на българския писателски съюз. // Изкуство (София), I, N 8-9, 1945, с. 64.

Делчев 1974: Делчев, Б. Познавах тези хора. София, 1974.

Драгойчева 1991: Драгойчева, Ц. Тайните на партийния архив. Оценка на Цола Драгойчева за литературния живот [из неин доклад пред политбюро на ЦК на БРП (к) - 24 януари 1946 г.]. Съюз на писателите. // Досие (Литературен форум) (София), II, N 6 (10), юни 1991, с. 1-3.

Душкова 2010: Душкова, М. Константин Константинов и българският канон (1945-1947). // Представи за българския литературен канон. Книга II. Велико Търново: Фабер, 2010, с. 188-207.

Зарев 1947: Зарев, П. Вредни тенденции в съвременната ни литература. // Ново време (София), XXIII, N 2, дек. 1947, с. 1129-1143.

Зарев 1950: Зарев, П. Българската литература (Проблеми на развитието й). София, 1950.

Зарев 1973: Зарев, П. Константин Константинов. // Септември (София), XXVI, N 6, юни 1973, с. 106-115.

Константинов 1946а: Константинов, К. Българската белетристика. // Първа национална конференция на писателите в България. 23-25 септември 1945. Доклади и разисквания. София, 1946, с. 49-77.

Константинов 1946б: Константинов, К. Достойнството на писателя (Реч, произнесена пред Общото годишно събрание на Съюза на писателите). // Литературен фронт (София), II, N 22 (64), 2 февр. 1946, с. 3.

Константинов 1946в: Константинов, К. Кръв. 2 изд. София, 1946.

Константинов 1946г: Константинов, К. Мост над Дрина. // Изкуство (София), II, 1946, N 1, с. 69.

Константинов 1946д: Константинов, К. Птица над пожарищата. Бележник - 1944. София, 1946.

Константинов 1954а: Константинов, К. Бележки за езика на днешната ни художествена проза. // Литературен фронт (София), X, N 6 (447), 11 февруари 1954, с.2-3;

Константинов 1954б: Константинов, К. Бележки за езика на днешната ни художествена проза (продължение). // Литературен фронт (София), X, N 7 (448), 18 февруари 1954, с. 2.

Константинов 1966: Константинов, К. Път през годините. София, 1966.

Константинов 1969: Константинов, К. Празници. София, 1969.

Константиов 2011: Константинов, К. Път през годините. Том 3. Неиздадени спомени. София, 2011.

Ликова 1964: Ликова, Р. Константин Константинов. // Литературна мисъл (София), VIII, N 6, 1964, с. 73-88.

Минков 1955: Минков, Цв. Съвременна българска литература. // Език и литература (София), X, N 6, 1955, с. 401-419.

Митов 1947: Митов, Д. Б., Едно вредно издание. // Ново време (София), XXIII, N 4, април 1947, с. 384-388.

Мишев 1970: Мишев, Г. С дълбока и чиста любов към България. // Литературен фронт (София), XXVI, N 2, 8 януари 1970, с. 3.

Петров 1946: Петров, Е. Птица над пожарищата. // Литературен фронт (София), 1946, III, N 15 (101), с. 4.

Първа 1946: Първа национална конференция на писателите в България. 23-25 септември 1945. Доклади и разисквания. Издание на Съюза на българските писатели. София, 1946, с. 360.

Ралин 1990: Ралин, Р. "Мимолетности" от С. Прокофиев, N 3... Обяснителен спомен. Константин Константинов. Юбилеен лист. // Литературен форум (София), XLV, N 35, 30 авг. 1990, с. 1 и 4.

Свиленов 1962: Свиленов, Ат. Константин Константинов. // Родна реч (София), N 10, 10 дек. 1962, с. 39-42.

Стоянов 1947а: Стоянов, Л. Доклад за дейността на Съюза на българските писатели през 1946 г. и поуките от нея. // Литературен фронт (София), III, N 22 (108), 15 февр. 1947, с. 1.

Стоянов 1947б: Стоянов, Л. Доклад за дейността на Съюза на българските писатели през 1946 г. и поуките от нея. // Литературен фронт (София), III, N 24 (110), 1 март 1947, с. 2.

Тодоров 1948: Тодоров, Анг. За някои образи на комуниста в българската литература. // Септември (София), N 3, ноем. 1948, с. 106-111.

Янков 1947: Янков, Н. Птица над пожарищата - Бележник - 1944 год. от К. Константинов. // Славяни (София), III, 1947, N 3, с. 117-118.

© Мира Душкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2011, № 11 (144)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.