СПИН НА ВЪРТЕНЕ

Когато в теб се случват деца
светлината се разцепва.
Тръгвам по нейните стъпала,
за да изтръгна жилото, дето пробива сутрин
грапавия език на несъстоялото се време.
Няма значение откъде пътуват децата -
следващото винаги се случва в корубата на моите очи -
нали съществуваш, съществуваш,
всичко останало е съмнително.

Ще оставя Бог и всичките му глисти зад гърба си,
защото нищо няма значение,
освен твоя глас, всичките ти отвори,
от които изтича светлината,
изтича кръвта на смъртта.

Знам, че съм жалък писател
с веявица дългове и валма объркани мисли,
какъвто и пуловер да изплетеш от тях - къса се,
но все пак няма да те остави на мира топлината му,
докато се катеря по куполите на твоето равнодушие,
на твоя стъклоподобен страх
и апетитите.
Никога няма да оцелея,
ако спреш да съществуваш
и пуснеш тъмнините си извън топлите пролуки,
защото шансът е на страната не само на зъбите,
(светлината се е разцепила)
стъпалата й ме отвеждат към първите мастилници, които те съставят,
към изреченията на мълчанието, удивлението и екстаза.

Дошло ми е до гуша да гледам
палмите на твоите сливици
вън и отвътре,
отвътре и вън,
откъдето никога няма да се видиш,
защото си застопорена в точката на собственото си съществуване
подобно облизването на един червеникав тромбон
и десет усмихнати тромбофлебита. Колко
плаценти имат сънищата,
от които е съставена действителността,
къде започва кръвотечението и живота,
къде абортира Христос
и започва турболенцията, от която надничам.

Допирам те за първи път
и за една билиардна от секундата знам:
безсмислено е да крия, че съм цял
да крия от теб и човекоподобието наоколо
(да си прозрачен е абсурд, но за билиард от секундата си пи-мезон,
свиваш своя спин и ставаш нулева маса!)
Пина колада - отвъд несигурността да притежаваш каквото и да било,
две устни (отвесни, хоризонтални - на кръст, вярата,
пина колода на турболентността)
Страхлив съм, навярно девствен,
навярно немислещ, неравен,
но ти съществуваш. И твоето дете
рисува с прокъсан хоризонт моето чело
иероглиф, точно обратното: кръвожаден съм, люспест,
безцеремонен и гладен,
скрит в ъгъла на тайните отвори в тебе,
мълча оглушително
непреглътнат
от спазмите на светлината.
В нейните стъпала са изсечени
оризовите зърна - едно дете
мъничко като морето,
спора вътре в мен
с остри растителни мечове.

Зная, нещата не стават просто така
като теорията на относителността в кратуната на шегобиеца Анщайн,
защото гръбнакът на една песен
е радиоактивен от ревност и бодлив от веселие...

Зная, не се случва просто така,
но нали затова са тези слаби същества - думите,
да им духна живот,
гигантски да ги раздуя, преди да умрат,
жигосвайки свръхнова в една свръхстара галактика. Говоря
от твоите устни и тъмнини
(не ги стискай - една стиска кислород нямам
в реколтата на отчаянието).
Но за втори път животът не ми изглежда банален,
за втори път светът се движи, а не мирише на туршия,
за втори път се стоварва желанието да съм жив,
освен когато сбърках да се родя в началото.

Където и да съблечеш кожата,
ще те налетят тези слаби насекоми - думите,
ще се стекат като бавен рачел насред мен,
така бавен и горещ - сред зърна, рамене,
сред полиетиленовите дъждове, непромокаеми.
Вървим по ръба на туберкулозата,
предградието, където слънцето не залязва.

Не можеш да ме измиеш от себе си -
лицето ми се стича като часовник,
ставам кръстопът на устните - хоризонтални, отвесни,
третият между бога и материята. Всичко,
когато те искам, се случва единствено в думите -
отмъстително не правя разлика между действителност и надежда,
ще престана внезапно да лъжа - изтривам тая разлика,
алхимичен способ да получа действителност,
капе от твоите проклети книжни тела.
"Единствено в думите" - тази цена важи навсякъде,
казва киноцелулуид,
банкнотите да се изгорят върху кожата,
която пази бога от материята.

Порокът е къща без стени и врати
жужат думите, макар насекоми куцукат към Византия,
слепи, водени на всеки сто от една фасетка.
Сезонът е наполовина брадата на Карл Маркс,
наполовина шаячена торба Бил Гейтс,
съшити със червеите на живота.