СКАЛАТА НА МОЕТО МЪЛЧАНИЕ

Пазя онзи живот,
който с теб не изживяхме.
Огромните пътища, които не проскитахме,
онова небе, кълбо от посоки,
непронизано от нашия поглед,
отвесен, гол и все пак така искрящ.
Реката, върху която нашият сал не отплува,
тръстиките, крясъците, целувките,
които не прорязаха нашата кожа,
нашата млада опъната кожа,
върху която един незавалял дъжд
барабани своя марш от листа и плитки.
Спомням си две, три,
цяла сюрия деца,
които ти не роди, които се смеят и плачат
с копринени гласове, с конопени устни.
Спомням си следобеди маргарити,
седмиците в един дом.
Винаги има едно нещо, което не се случва.
Писмо, което не изпращам,
целувка,
едно дете.
Но ти си там и аз прицелвам
жаждата, нежността, омразата,
всичко, което съставя лицето,
географията на моя живот.
Моят живот или това, което остана от него,
неомачкано, неомазнено.
Да го отнеса при светлината, прощавайки се със своето тяло,
със теб, скъпа, неясна,
недокосвана, но и несчупена,
вбита с устни и кръв, с шепот и рев в скалата на моето мълчание.