ПИША

Колко ненормално е слънцето,
представяте ли си!
Не е четвъртита тухла,
нито права фиданка,
остра като пирон.
И когато загубя жената,
която правеше живота ми на пушек,
когато загубя целувката,
започвам да целувам жената,
която е най-близо,
да я превърна
в кръгъл отпечатък от устни,
в събличане на един опънат до скъсване път.
Всъщност жените, ако ги пипнеш отвътре,
са еднакво меки и бели като сърцевина на бъз
и острички като стоманено перце
от перодръжка с алено мастило.
Кой е заспал в мастилницата -
златна, златна муха.
Комари я женят
и сред думтеж и веселби
тънички саби наточват
върху една златна муха, мухичка,
кацнала върху раирания ревер
на оня мухльо, оня палячо, оная мазна пачка пари,
друснала задника си върху надеждата,
моята изпотена, задъхана надеждица,
комарче надежда, звънти, жужука,
сипкаво шушукане,
шушулкане, шушлявене,
все над изпаренията на това блато,
така екологично защитено
/с подписа на зелените/,
че любовта малария се отглежда
само за мен
като един кръгъл остров от устни,
като едно ненормално слънце,
четвъртито отвътре, прозорец,
един пирон в главата на Господа.
Господи, хващам перодръжката и пиша.