ОВЪГЛЕНА КРЕПОСТ

Бих искал да запазя целувка
последната
преди животът да те овъгли,
да те превърне в купчина миризливи банкноти
в ръцете на един дърт немец.
Миризмата на последната целувка
не си спомням по какви краища пътува -
дали в кьоше на Стария град,
дали на летище или гара -
такава миризма подхожда на последната целувка:
самолет, плъхове или полицейска значка,
която блести върху устните
полуотворени,
врата към порутена крепост,
изоставена в центъра на София
с бойни кули и глинени парчета,
разбити опаковки от течности -
в тях плуват рибите на миналото
дълбоководни, фосфоресциращи,
сплескани, зловещи - изтъкани от убийствено електричество,
които са покрити с черни камшици, полепнали по дъното и камъните,
скрити в брадясалите водорасли на нашите чувства,
горчиви чувства, размазани, разлагащи се,
където всякаква гадина се въди,
ама събира живота, микроорганизмите и ракообразните
до оня момент,
когато пачките стават едно погребение,
луксозно, с разплакани роднини и скъсани гащи,
със заклани говеда, които опасоха
зимарниците, ливадите, саксиите,
говеда, чиито кости лежат кротко подредени
между камъните на оная крепост - в центъра на София,
която под големите излъскани плочи
защитава бягащия плъх на кръвта,
насред паяжината от вени, от която съм изтъкан,
насред паяжината, в която ще кацнеш,
заедно със Свети Петър, който вместо ключ държи един презерватив
и изпитва хомосексуални напъни.
Затова ще те харижа, когато кацнеш
и плъхът те разпознае: очите й имат все още цвят на мишеморка
миришат на целувка,
последната и завинаги,
изгубена измежду дробовете на толкова предполагаеми градове
с незаключени крепостни порти.