ЛАЧЕНИ ЗЕНИЦИ

Мястото на тази кръв не е на земята!
Неправилната й форма разраства
върху прахта - метален континент,
тумор евразия върху граната.
Да я вдигнем и върнем,
в нейната хлъзгава гъвкава облегалка,
пълна с продълговати насекоми сега.
Какво си причиняваме един другиму,
заради плътни мъртви неща наоколо.
Заради преобличане,
заради подреждане на тухли и язви,
заради мъртвото дърво, което режем и целуваме.
Как бавно навлизаме в дебрите на медицината -
кръстоносци и звездогръбци,
с толкова осветителни тела, сложени не на мястото им.
Колко драма воля, жестокост
дегустаторът
не ни отмери,
за да тръснем задници
на горните редове и официалните ложи?
Колко пресметливост, колко рехави кожи,
килограми червило и изчислена несдържаност
изгриза върволицата. От този така правоъгълен свят -
излизат боичките, маршируват -
акварелни гласове от бароково пространство, реверанс
към труфилата и алчността.
завързала оранжеви орбити с джуфки,
крака, задници, плюшове - лачените зеници,
знаци на едно шествие, карнавални тласъци. Улицата е
конвулсия, кръвопролитно пиршество. Мародерите на Багдад
закусват в Двореца на мъдростта.
Клечка кибрит
не възстановява зениците от лак,
нито клюновете, отнесли плода,
пукнатините, прахосаните семена.
Този път ми е назначен да бъде извървян и съблечен,
да бъде съборен в прахоляка -
какво, боже мой, си причиняваме ние самите
пет минути преди да изрежат клепачите от очите ни,
преди да блеснат цветовете със своята тишина,
преди да извадим на показ живота си -
преди тези мъртви, мъртви боклуци наоколо
да замаршируват
татуирани върху подметките на времето.
Времето, стъпило в металната кръв,
чието място не е на земята
и даже които я проснаха там за показ
няма как да я върнат на нейното място -
топло и незабележимо, докато го обитава
и така неприемливо, докато опипва земята с тояжка,
дъждът го отбягва и пустинята става
не безкраен пейзаж,
а пустош, слепище
от ръждясали хора амфибии.