Хермес стреснато отвори очи. Някакъв вътрешен повик го бе накарал да се отдели от сладката си дрямка и да се загледа изпитателно в приплъзващите се наоколо облаци. Нищо не се виждаше. Нищо не се чуваше. Нима чувството го бе излъгало?
        Разтърка очи, набързо обу съндалите си, потърси с ръка жезъла из лекия мъх на върха и се понесе надолу от Парнас.
        Не измина и половината път, когато към него от север стремглаво се понесе светещата като звезда под лъчите на Хелиос колесница на Аполон. Крилатите коне бяха красива гледка, но вдигаха ужасно много шум. Плясъкът на крилата им проглуши Хермес и той запуши ушите си, докато каляската не спря на едно място.
        Аполон отпусна юздите и го изгледа мрачно. Хермес сбърчи чело и се замисли в какво ли може да се е провинил пред седящия срещу него красавец.
        - Здравей, - погледна го изпод вежди Хермес - мен ли търсиш?
        - Здравей, теб търся. Той те вика. Хайде, довиждане.
        - Довиждане.
        С рязко дръпване на юздите Аполон обърна колесницата и, докато Хермес отново запушваше ушите си, се изнесе откъдето бе дошъл.
        Хермес въздъхна тежко и много театрално.
        - Толкова си хубав, а си така непоносим - каза той на въображаемия си събеседник, - казват дори, че си талантлив. Надувка.
        После завърза каишките на сандалите, намести блестящия златен шлем и се спусна по следите на топлия южен вятър Еол.
        Не му трябваше много време да се добере до златните порти на Олимп. Нагазил до колене в пухкави облаци, той се оглеждаше за нещо ново. Новините бяха жизненоважни за живота на височайшия му баща и най-вече за прекрасната му съпруга.
        За няколкото хиляди години всички олимпийски обитатели бяха успяли така да си доскучаят един на друг, че всяко ново елементче беше истински празник и повод за нови тържества и пирове. Но как да не ти писне и от пирове!
        Поразходи се из тронната зала, която бе напълно пуста и накрая тръгна из въздушните градини. Мина по алеята на Музите да ги поздрави. Макар че никак не харесваше началника им, те самите бяха страхотни симпатяги. Както обикновенно се бяха събрали в една от мраморните беседки и се забавляваха чудесно. Хермес размаха енергично крилцата на шлема си. Тяхното пърхане привлече вниманието им. Те със смях излязоха от беседката и го обсипаха с целувки:
        - Къде се губиш?! Стига с тези смъртни, съвсем ни забрави!
        - Момичета, оня ако мине оттук и ви види какво правите, не ми мърдат няколко сребърни стрели отзад - каза той със смях.
        - О, стига де! Той може и да ни е ръководител, но не и собственик в края на краищата.
        - Аз само едно не мога да разбера, момичета, как никоя от вас, най-красивите и талантливи създания в света, още не му е омотала главата? Ама че чудна работа.
        Музите веднага нацупиха устнички:
        - Нали знаеш, че не е редно да се бърка работата с личния живот.
        - Да бе, да - промърмори той на носа си - тръгнали сте да разправяте детски приказки на батко си Хермес.

        Повървя още малко без посока и се запъти към Фонтана на живота, плискащ се точно в средата на градините. Там, с крака накиснати във водата, седеше Зевс. Още след завоя Хермес видя огромния му гръб и двете ръце като стълбове, скръстени на гърба. Макар че никога не бе чувал лоша дума от господаря си, винаги потръпваше, като го видеше. Въобще тримата синове на Кронос бяха истински гиганти в сравнение с останалите богове. Но разликата беше в това, че Зевс излъчваше и благородство, и мъдрост за разлика от Посейдон и Хадес, внушаващи само мощ, дивост и опасност. Зевс съсредоточено наблюдаваше изображение, носещо се по водата.
        Хермес тихо се приближи, седна на ръба на фонтана и зачака повелителя пръв да заговори, когато пожелае. Мина доста време. Накрая гръмовержецът вдигна небесносините си очи, отхвърли масурите дълга бяла коса от рамото си и каза:
        - Добре, че си тук. Върви намери Афродита и я докарай на Олимп, защото започвам много да се ядосвам. Влюбила се в някакъв тиквеник, който го разскъсали глигани и тя пак е в безумен траур. Кой знае какви ще ги направи. Жал ми е за нея, много е крехка и ще вземе да се нарани. Тя, Хера, само това чака и сигурно вече върти и суче да й прати някое по-трайно умопомрачаване. Дори да не успееш да я върнеш - дръж я под око.
        Хермес се усмихна вътрешно, защото вече бе много наясно с положението, плясна с крилцата и пое директно надолу към земята. И ето пак! Оглушителен шум от пляскане на крила! Зевсе! Направете нещо! С тоя трафик на въздушни колесници скоро щеше да оглушее. Дори колесницата на Афродита, в която бяха впрегнати гълъби, бе напълно непоносима. Виж тази на Дионис бе тъкмо по-негов вкус - теглеха я лъвове и пантери!
        Унесен в тези равносметки за превозната сила на боговете, видя иззад облака величествено излизащата Хера. “А, сега загазихме”, помисли си нашият герой, но не даде на тази мисъл нито за секунда да се изпише на лицето му:
        - Добър ден, най-прекрасна господарке на всички богове.
        - Добър ден, най-големи и най-безсрамни сред ласкателите. Какво? Поел си да спасяваш онази пикла Афродита? Съпругът ми е повече мъж, отколкото владетел на целия свят. Една насополивена фуста го вълнува повече от трите войни, които смъртните водят помежду си в момента.
        - Нека думите Ви бъдат приписани на моята глупава уста, господарке - божествена и неповторима. Нека твоят гняв се излее върху неразумната ми глава, но нека любовта ти към най-прекрасния от всички не бъде накърнена нито за миг.
        - Браво! С такова изречение и на Аполон ще правиш конкуренция. Върви! Но знай, че от мен помощ да не очакваш! Дори... ти си знаеш!
        - Благодаря ти, богиньо, по-красива от зората и от залеза...
        - Стига, стига... започваш да прекаляваш! Но когато поредната глупост на височайшия ми съпруг приключи, ела да пийнем по чаша амброзия при мен.
        - Разбира се, когато пожелаете, просто прошепнете името ми.
        - Името ти е преструванко! Хайде, махай се!
        Хермес не очакваше повече подкани и, знаейки нрава на Хера, се понесе с най-бързата възможна скорост надолу. Хм, колко време вече все бе успявал да балансира на острието на бръснача, наречен съпружески живот на Олимпийската двойка. Ох, ама не беше лесно!
        Намери Афродита сравнително бързо. Нейната миризма на рози се носеше от много далече. Клекнала на една полянка, цялата одраскана и насинена, в някаква скъсана роба - не приличаше на себе си. Той кацна меко зад нея, приближи се изотзад и нежно и ефирно я прегърна. Бедничката! Сърцето й беше като вулканите на Хефест. Бълват, бълват! Никаква почивка. Той и оня, малкият пикльо, беше виновен. Хермес се огледа дали не се беше скрил някъде в храсталака, но не го видя.
        - Миличко, добре ли си?
        Тя му отговори с тих стон и се свлече в обятията му.
        - Е, ти малко прекаляваш, наистина... е, умрял. Случва се. Нали са хора и така става при тях... Има и други. Погледни нещата реалистично.
        Тя обаче определено не можеше да гледа нещата реалистично, защото бе припаднала. Хермес усети този момент с доста голямо закъснение, но я подхвана и понесе нагоре към Олимп.
        При поредния грохот, причинен от крилатите чифтокопитни, той просто обели очи и, тъй като ръцете му бяха заети и нямаше с какво да си запуши ушите, се наложи да изслуша цялата процедура по спирането.
        Беше Аполон. Пое от ръцете му Афродита и я сложи върху кадифената постелка. Погледите им се срещнаха:
        - Ще я закарам до горе и ще я дам на момичетата да се погрижат за нея. Не е добре.
        - Не е - кимна Хермес.
        - Ти... имаш ли работа сега?
        - Не, поне не знам да имам. Защо?
        - Имам една молба, нещо, което ти по можеш да свършиш. Не си толкова ммм... - той не можеше да намери точната дума - набиващ се на очи!
        - Кажи.
        - Слез долу в Пергам и потърси едно момиче на има Ликуда.
        - Няма проблем... но поне нещо ми кажи за нея.
        - Царска дъщеря е, но не го знае.
        - Е, в гората ли живее?
        - Не, на морския бряг.
        - Е, това те питах. Добре отивам. Днеска ще я намеря, не се притеснявай.
        - И няма ли да ме питаш за какво ми е?
        - Тя сама ще ми каже.
        С финно и елегантно движение Аполон заметна едрите си черни къдри назад, приглади с длан падащите пред лицето му и каза:
        - Нека ти каже... макар че едва ли.
        Хермес по стар свой навик не сметна за необходимо да отговоря, само приплесна с крилца и се понесе към Пергам.
        Когато кацна на мекия пясък, прецени, че е минала едва първата половина от деня и съвсем заслужено трябва да почине. Събу сандалите и свали шлема, набута ги заедно с жезъла /за какво го мъкнеше изобщо/ в торбичката и я направи невидима. Чудесно. Накрая се излегна блажено, оставяйки вълните да гъделичкат петите му.
        Не му трябваше много време да заспи доволен и спокоен, когато по плажната ивица се зададе малка човешка компания от една девойка и един младеж. Те спряха недалече от почиващия си бог и започнаха бурно да го обсъждат.
        - О, колко е красив! - възкликна тя.
        - А, красив! Не ми изглежда нормален. Щом така лукаво се усмихва дори на сън!
        - О, проклетник такъв! Той е твърде красив! С тези руси къдрици...
        - Да. Прилича на баба ти в най-добрите й години ...
        За най-голямо нещастие на спорещия последното му изречение бе ясно чуто от разбудилият се Хермес. Той проследи развитието на разговора и, след като чу още пет-шест солени обиди по свой адрес, щракна леко с пръсти. Пясъкът светкавично се разтвори и погълна до кръста грубиянина. Хермес се надигна, подпря главата си с ръка и замислено попита:
        - Чух нещо, което се отнасяше за мене. Или ми се е причуло?
        Вцепенените от изненада смъртни, не отговориха навреме, но това изобщо не го учуди. Той се вгледа в летящите към брега вълни и отново се обърна към тях:
        - Къде е Ликуда?
        - Тук съм - отговори като ехо девойката.
        - Чудесно, ела нещо да ти кажа.
        Тя нито за миг не се поколеба, а пристъпи и, възхитено гледайки го, застана пред него. Беше хубава. Настина хубава като за смъртна. Нежна, ефирна и грациозна като сърна. Хермес се замисли за миг, но споменът за намръщената физиономия на чернокосия му колега прогони всякакви вредни намерения.
        - Един приятел ме помоли да те намеря. Каза ми, че едва ли ще те сбъркам с друга, защото няма по-красива жена от теб не само в Пергам, а и в цяла Атика.
        Тя видимо се изчерви, обърна личицето си настрана, но отвърна:
        - И ти си много красив...
        - Да, такъв съм, но и той...
        - Знам за кого ми говориш, но той не е мой тип. Казах му вече.
        - Не знаеш какво говориш, скъпа - той стана и се усука около нея - няма нито на земята, нито на небето мъж по-достоен, прекрасен и романтичен от него. Къде ти!
        - Така ли - силно заитригувана подаде ухо тя.
        - Да - зашепна й той - той е вълшебник, магическите му сили нямат край, звуците, които изтръгва от лирата си могат да разплачат камъните, сребърните му стрели могат да поразят и най-малката звезда от нощното небе... Той е красив, богат, могъщ и влюбен в теб... Какво чакаш?
        Хвърли един поглед върху лицето й и, отчитайки отличен резултат, продължи да шепне:
        - Кажи ми какви думи да му предам? Може би няма да е лошо да му кажа, че ще го очакваш довечера в ето онази свещена кедрова горичка?
        - Да - съгласи се тя.
        - Чудесно, освен прекрасна ти си и много умна и разсъдлива. Това ще ти донесе щастие и успех. Довиждане за сега.
        -  Довиждане, - все още унесена в представите си за сполетялото я чудо, му отвърна тя. - но чакай, не си тръгвай! Извади брат ми от пясъка!
        - О, сам да се изважда... да ти приличам на бърза помощ! Нека отсега нататък мисли преди да говори.
        Казвайки това, Хермес се обгърна с плътна димна завеса и се отправи да търси Аполон, за да му съобщи добрите вести.
        Като поразмисли малко, се сети, че днес бе ден за посещения в храма на Делфи и се спусна натам. Влезе направо в отвора, откъдето излизаше онзи задушлив и смърдящ газ, упояващ за предсказанията му оракула и, стиснал нос, се приземи на мраморния под.
        Аполон седеше отегчен на един малък диван и дългите му пръсти галеха струните на златната му лира. Виждайки Хермес, той прекъсна заниманието си и повдигна въпросително вежди.
        - Кажи ми, братко, какви вести ми носиш?
        - Отлични, както и обещах, пресветли Феб, тя ще те чака довечера в кедровата горичка досами брега.
        - О, прекрасно! За тази услуга аз лично ще те възнаградя, както Аполон може да се отблагодари на бог като теб. Нека помисля и ще видиш моята благодарност.
        Хермес не се и опитваше да скрие своето задоволство и ухилен от ухо до ухо поседна на съседното столче за малко почивка:
        - Ще призная братко, че дълго време не питаех много добри чувства към теб, но сега наистина промених отношението си. Винаги си добре дошъл в моите храмове и всички мои служители ще ти оказват почести равни на тези, които оказват на мен.
        - Е, аз не ще мога да ти отговоря със същото, прекрасни Феб, защото тези, които споменават името ми, не са сред хората, на които ти би обърнал внимание, но ще се постарая да ти услужвам там, където мога.
        Аполон се усмихна иронично, махна с ръка и се провикна:
        - Много са нещата, които аз въпреки цялата ми власт и ум не мога да направя. Но ти можеш! Ето, признах си.
        - Радвам се на това, което стана. Пожелавам ти прекрасна нощ и тръгвам. Ще мина да видя как е нашата страдаща богиня.
        - Върви. Тя сигурно има нужда от такъв приятел като теб до себе си.
        Излизайки от храма в спусналата се тъма, Хермес мярна познати очертания във въздуха. Набра скорост и много скоро настигна малкия Ерос:
        - Я снижавай, дребен! Искам нещо да ти кажа.
        Кацнаха на една полянка.
        - Какво пак си направил ти! Майка ти на нищо не прилича. Направо си го просиш!
        - О, глей си работата - се развика с пискливия си глас детеподобния бог и изрита Хермес по кокалчето - не разбрахте ли, че аз с майка ми нямам нищо общо. Аз нямам власт над нея, а тя над мен. Тя ми е шеф! Освен че ми е майка!
        Хермес не реагира никак, само една тънка усмивка се проплъзна по устните му:
        - А, не! - развика се пак Ерос - тази усмивка не ми харесва! Дългуч, внимавай какво правиш, защото ще те влюбя в Атина Палада и после жална ти майка!
        Хермес отново не отговори, но пламъчетата в очите му бяха повече от красноречиви. Ерос се издигна на метър от земята и заплашително поклати глава:
        - А си направил нещо, а кака Атина не ти мърда! Заклевам се в най-големия от чуковете на Хефест  - после, разгневено клатущайки се, се понесе над върховете на дърветата.
        Хермес се почеса по главата и преценявайки, че вече е късно за посещение на Олимп, реши да приведе в действие току-що зародилия се в главата му план. Предстоеше доста интересна работа. Издигна се, и набра скорост навътре към континента.
        Стигна до широката река след около час, и в пълната тъмница намери нужната свещена полянка. Кацна до жертвеника по средата и се огледа. Тук някъде трябваше да живее:
        - Психея, тук ли си? - така едва ли щеше да я намери. Тя бе твърде срамежлива. И бе твърде късно. Време за сън, а не за търсене.
        Политна и се просна върху един голям и пухкав облак:
        - Утре ме събуди към 6, та да хвана утринното къпане на нимфите. И никакво мърдане оттук, ясно ли е?!
        След като даде на облака необходимите указания отново се унесе в сън.

        Събуждането върху облак не беше много приятна работа. Изведнъж ти ставаше мокро, после студено и накрая, когато с намерение да се махнеш от това неприятно място решиш да се отместиш, рискуваш да тупнеш долу от доста високо. За щастие Хермес имаше вече дългогодишен опит и в момента, в който влагата започна да се просмуква по него, отвори очи и слезе плавно, спускайки се на земята. Отблизо се чуваше весел смях и гълчава. Утринното къпане беше почнало.
        Той отиде до реката, огледа се суетно и, намирайки се за крайно хубав, се отправи към речния вир. Прекрасна гледка. Десетина нежни нимфи се пръскаха с вода и веселите им гласове огласяха околността. Той излезе иззад дърветата и застана на брега. В първия момент настана пълна паника. Нимфите се хвърлиха коя накъдето види, но после, усетили кой е дошъл, се успокоиха и приветливо му замахаха.
       - Добро утро, красавици.
       - Добро утро, красавецо - отговориха му те в хор.
       - Как сте, мили сестрици?
       - Чудесно, както винаги, братко.
       - Търся Психея. Да е минавала насам?
       - О, Хермесе... тя се е скрила някъде, защото Дионис мина тия дни и вдигна такъв шум, че и на нас ни стана лошо.
       - А, добре. И не знаете ли как мога да я открия.
       - Търпение, приятелю, тя ще излезе рано или късно. Не може вечно да се крие, а ти няма накъде да бързаш, нали.
       - Ами... добре, момичета. Приятно къпане и целувки за всички вас.
       - Няма ли да останеш и да се изкъпеш с нас? - закачливо го подкани една от нимфите.
       - Ох, много ми се иска, но ме очакват. Няма как.
       - Тогава ела поне до края на седмицата.
       - Добре, обещавам да дойда. Довиждане.
       - Довиждане, приятелю.
       Хермес замислено литна нагоре. Много неприятно - засечка в плановете. Помисли, помисли и реши, че трябва да потърси нечие съдействие, дори се сещаше чие - на Аполон.
       По пътя си към Олимп спря в една китна горичка с чист извор. Наведе се, за да пийне вода, когато до ушите му достигна страшен шум. Грохотът на барабани се смесваше с пищенето на флейти и нечие гласовито, но фалшиво пеене. Хермес въздъхна дълбоко, досещайки се кой може да е и седна да го изчака.
       По пътя се зададе дива процесия. Отпред вървеше Пан и свиреше на своята сиринга, отзад вървяха още няколко козлоподобни негови събратя, надуващи свирки и биещи барабани.След тях една дузина магарета, натоварени с мехове, пълни с вино. По-нататък с див кикот и дочутото фалшиво пеене на зиг-заг се движеха десетина полуголи жени, след тях на малко магаренце, поклащайки се като махало, яздеше дребния и вечно пиян Силен. Процесията се завършваше с златна каляска, теглена от два леопарда, в която сладко спеше Дионис. Пръв Пан поздрави Хермес с вдигната ръка. Девойките се развикаха като луди и бяха готови да му се нахвърлят, но Силен, макар и пиян, го беше познал. С няколко крясъка той ги върна обратно в строя и процесията продължи. Накрая каляската стигна до него, спря, и Дионис отвори едното си око, изгледа Хермес от горе до долу и благоволи да отвори и другото.
       - Дионисе, стига с тия Дионисови нощи! Ще алкохолизираш всички смъртни!
       - Кво ме интересува - отговори му намръщено той - да не им е зле?
       - Виждам че на теб в момента не ти е много добре. Хайде, зарязвай тая работа и идвай с мен на Олимп. Не си се вясвал от години.
       - И кво ще правя там? Там е пълна скука!
       - Да видиш Афродита, приятелка ти е все пак.
       - М-да, страшно гадже е тя, ама много ревлива. Само реве. И много влюбчива.
       - Ти какво очакваш, нали това си е нейно задължение.
       - Добре. Ем ще пийна малко от Фонтана на живота да ми мине едногодишния махмурлук, че Зевс, като ме види, не ми мърда порицанието. Сядай до мен и да се понасяме.
       Хермес седна до все още спящия бог, дръпна юздите и се провикна:
       - Хайде, писанчета, давайте нагоре!
       Завръщането на Дионис на Олимп светкавично се превърна в повод за голям пир. Бяха извикани всички знайни и незнайни нимфички и богчета от земя, море и въздух. Използвайки пълния хаос, за да се измъкне от очите на Зевс, Хермес намери Аполон, даващ наставления на музите за вечерния концерт и го повика настрана:
       - Имам една молба към теб, пресветли Феб.
       - Каквото кажеш.
       - Докарай на пира Психея.
       - О! Сложна задача. Тя, Душата, е ужасно чувствителна. Няма да издържи и десет минути.
       - Знам, но много ми се иска да я запозная с някого. Вярвам, дори съм убеден, че само тя може да го облагороди, да го направи добър, нежен и чувствителен.
       Хермес знаеше, че тази комбинация от качества беше слабото място на неговия колега и, както винаги, не бъркаше в преценката си. Аполон го изгледа с уважение, кимна с глава и си тръгна.
       Отървал се от една непосилна за него задача, той отиде към покоите на Афродита. Още на вратата го посрещна Очарованието, потънало в сълзи. - Какво става? - запита изумен Хермес.
       - Господарката ми е много, много зле!
       - Чакай де, колко време мина, тя не се ли успокои?
       - Не - отговори богинята през хлипания.
       - Това е много лошо! И друг път е имала кризи, ама толкова дълго не е било. Кой е там при нея.
       - В момента е Дионис, дано успее да я уговори.
       - Дано, и аз ще отида да надникна, пък може и да помогна с нещо.
       Видя я легнала на голямо въздушно легло, бледа като платно, забила поглед в една точка нагоре. Дионис държеше ръката й и объркано въртеше очи. Виждайки Хермес, дойде при него и разтревожено му зашепна:
       - Това гадже не е добре! Направо я пиши бегала! Ни звук не издава, само въздиша едни такива дълбоки, че сърцето ми спира.
       - Трябва да кажем на Зевс, защото работата тръгва на зле.
       - Ами да ходим, аз и без това още не съм му се явил пред очите.
       - Трезвен си вече, нали.
       - Че как! Като маслинка.
       Зевс бе седнал на големия си трон и говореше на висок тон с Атина Палада. Виждайки я, на Хермес му полазиха тръпки по гърба. Тази жена го плашеше повече и от Хера. Затова минаваше на голяма дистанция от нея, никога не я заговаряше пръв и изобщо всячески я избягваше. Няколко пъти обаче им се беше налагало да работят заедно и той не можеше да не признае, че в това отношение беше страшно точна - каквото кажеше - това ставаше. Двамата с Дионис се приближиха към трона, коленичиха на едно коляно и зачакаха думите на гръмовержеца. Той ги поогледа за миг, махна с ръка на Атина да почака и каза:
       - Я, виж ти, кого виждам. Доволен съм от единия - добра работа както винаги, другият обаче да ми обясни къде изчезна и какво прави от 30 години. Стани да те чувам. Станете и двамата. Хермес, синко, сипи ми чаша амброзия.
       Докато Дионис се прокашляше и се чудеше откъде да я подхване, Хермес се изниза да търси амброзия.
       - Ммм, пресветли ми татко, бях долу при смъртните да видя как върви животът им, да ги науча на лозарство...
       - И на алкохолизъм!
       - Не, на това няма нужда да уча - те сами се справят блестящо!
       - Ха-ха-ха - се разхили гръмогласно повелителят - вярно е. На лоши неща няма какво да ги учиш, в природата им е. Та, какво става долу.
       - И хубави неща, и лоши. Един ден например съм си седнал на морския бряг, когато една лодка спира, излизат двама, хващат ме и ме оковават във вериги. Намерили ме за много хубав и решили, че скъпо ще ме продадат на пазара в Александрия.
       - О! Чух аз за този случай. Правилно си направил, като си ги наврял в кучи задник! Тези смъртни сополанковци непрекъснато забравят всякакъв морал! Добре дошъл, синко, знаеш, че довечера всички мои подвластни ще празнуват в твоя чест. Радвам се да те видя и запомни, че бащината обич не е само приказка и не ме забравяй за толкова дълго.
       - Прости ми, татко, не ще го направя пак - каза Дионис и дълбоко се поклони. Когато излезе от залата, в очите му имаше сълзи.
       Хермес скоро се върна с голяма пълна чаша и, подавайки я, зашепна в ухото на Олимпиеца.
       - Афродита никак не е добре и всичките мерки, дето обикновено помагат, този път не дадоха никакъв ефект. Трябва да се измисли нещо друго, но на мен други идеи не ми идват!
       - Щом на теб не ти идват, на кого да му дойдат - провикна се Зевс - кажи какво да я правя?
       - Дайте да я попитаме, може сама да си каже какво иска.
       - Добре, хайде да ходим да я питаме. Това не е хубаво за дисциплината, но тя е сираче горката и трябва да се грижа и за нея.
       Намериха Афродита в същото положение, в което беше преди. Зевс надвеси огромното си тяло над нея и се загледа в очите й:
       - Кажи, мило момиче, какво ти е? Как да ти помогнем?
       - Върнете ми го - изхлипа тя.
       - Но за какво ти е? Е, малко ли мъже има. Ще ти направим един по поръчка, ако искаш, а можеш и да си харесаш някой безсмъртен.
       - Върнете ми го - едва дочуто прошепна тя.
       - Знаете ли какъв е проблемът, господарю, - побутна го по рамото Хермес - случило се е следното. Просто за първи път в живота си тя някого наистина е заобичала. Аз лично не съм страдал от това, но казват че е ужасна болест!
       - Така е! - кимна с глава Олимпиецът - много коварна болест. Ти литни долу при брат ми Хадес и го помоли да пусне тази душа насам. Ще му намерим работа тук из градините, ем и тя ще живне. Не е голям проблем. Само че, като ще слизаш, вземи някакъв подарък - измисли нещо, и го покани на тържеството довечера заедно с жена му Персефона.
       - Слушам и изпълнявам - възкликна Хермес, излитайки навън.
       Оттам той се отправи директно към ковачницата на Хефест, пое дълбоко дъх и влезе в пещерата. Вътре цареше полумрак, осветяван от блясъка на гигантския огън, отразяващ се в покритите със сажди стени. Хефест се бе надвесил над наковалята и с едно смешно малко в сравнение с огромните му ръце чукче обработваше парче метал. Той не забеляза влизането на Хермес, който като почака малко го докосна по рамото, за да привлече вниманието му:.
       - Чакай малко - избоботи потният ковач - още малко остана.
       Хермес се примири и се зае да оглежда оставените настрана готови неща. Имаше прекрасни шлемове, мечове, щитове, няколко бронзови статуи, но най-много го възхити едно огромно огледало в кована златна рамка, на която беше изобразено цялото небе. Хермес постоя очарован пред него, докато Хефест не застана редом.
       - Харесва ли ти?
       - Прекрасно е! Невероятно е! Ти имаш златни ръце и никой не може да ти се мери.
       - Така е, хе-хе... Никой. За какво си дошъл?
       - Нашият повелител всевластният Зевс иска да направи подарък на своя мрачен, но могъщ брат Хадес и несъмнено няма нещо, което да бъде достойно, освен ако не е сътворено от твоята ръка.
       - Хм... - замисли се Хефест - досега не съм правил подарък за владетеля на подземното царство, трябва да е нещо специално, нещо уникално...
       - Като това огледало, например. Така ще зарадваме и неговата царствена съпруга.
       - Прав си. Щом е и за съпругата, намирам го за крайно подходящо. Взимай го.
       - Благодаря ти, най-щедри сред изкусните майстори. Нека денят ти бъде плодотворен. Ще се видим довечера на пира.
       - Ще се видим.
       Понесъл голямото огледало, което наистина му понатежаваше, Хермес се спусна към Тартара и кацна в мрачната мъртва гора, обозначаваща началото на пътя надолу. Щом стигна до мътните води на Лета, той се издигна нагоре, помаха на задрямалия лодкар, показа език на трите зъбати глави на Цербер и навлезе навътре.
       Почувства обхващащия го студ и побърза да премине през огромната равнина, населявана от мъртвите души. Скоро видя в далечината черните кули на палатите на Хадес.
       Пред вратите го посрещна Танатос. Бяха се виждали и преди, но никога толкова отблизо. Хермес се загледа с интерес в приближаващия се бог на смъртта. Противно на очакванията му, бе доста хубав, ако не беше зловещият блясък в очите му, леко кривата му уста и изражението на лицето, говорещо за не особено висок интелект.
       - Поздрави от Олимп, колега.
       - Здравей. Благодаря. Ти си Хермес, ако не греша. Вие рядко идвате насам, та не ви познавам добре.
       - Така е, но просто нямаме работа тук. Вие се справяте чудесно и без нас.
       - Благодаря ти. Чувал съм, че имаш много бистра и бърза мисъл. Струва ми се, че е вярно.
       - Поласкан съм от оценката ти.
       - Какво си понесъл?
       - Нося на великия повелител на мрака подарък от неговия обичан и уважаван брат.
       - Подарък от Зевс. О! Веднага ще докладвам!
       Танатос разпери огромните си черни крила и не мина много време, когато се върна и покани Хермес вътре.
       Хадес седеше на висок трон, направен от човешки черепи. Макар и брат на Олимпиеца, те слабо си приличаха освен по телесложение. Този беше чернокос, с дълга до кръста права коса, високо, изпито и скулесто лице и черни, блестящи в мрака, очи.
       Хермес се поклони доземи, коленичи на едно коляно и, превъзмогвайки вътрешното си притеснение, изрече високо:
       - На теб, повелителю на подземното царство, най-мъдри и търпеливи, най-честни и правдиви, аз нося отдалече дар в знак на обич и почитание от твоя всетачен брат. На теб и на твоята божествена, царствена съпруга. Покланям се дълбоко пред вас.
       - Прекрасно - поклати с глава Хадес - отлични думи, пратенико на уважавания ми брат. Има ли друго, което трябва да ми кажеш?
       - О, да всесилни. Тази вечер на Олимп нашият господар организира празненство в чест на завръщането на неговия син и наш брат Дионис сред нас. Най-покорно ви каним да ни почетете с присъствието си.
       - И това е чудесно. Ще дойдем. Но има още нещо, което трябва да ми кажеш, нали...
       - Нито една мисъл в моята глупава глава не може да остане скрита от теб, повелителю. Да, има още нещо. Нашата прекрасна сестра Афродита, да й е простено, твърде много страда по един смъртен, който вече е в пределите на твоето царство. Нашият господар е твърде милостив и помоли аз да предам тази му молба към теб и да изведа тази грешна душа при страдащата богиня.
       - Сещам се за какво ми говориш. И никак не ти е глупава главата. Пък ти е остър и езика. Харесваш ми, но за напред ще трябва да ми направиш няколко услуги, за да спечелиш благоволението ми.
       - Там съм, където пожелаете, премъдри.
       - Добре, щом му дойде времето. Върви сега, душата ще те чака при реката Лета. И приятен път.
       - Благодаря ти, могъщи, ще се радвам да ви видя довечера.
       - Едва ли, но това няма значение. Върви.
       И отново Хермес почувства онова усещане за свобода и радост в момента, в който напусна пределите на подземното царство. Не му беше лесно, но поне беше забавно. Само дето работата му се удвояваше и трудното едва сега започваше. Как щеше да балансира между всичките си задължения и той не се сещаше, но винаги проблемите си разрешаваха на място и както дойде.
       Душата, видяла слънце, живна, започна да придобива плътност и скоро си заприлича на човек. Ей, хубав беше. Наситина красавец. Спокойно можеше да се мери дори с Аполон... само да не го чуе, че край на приятелството. Хермес повика човека с ръка и му разясни накратко положението на нещата.
       - Разбираш ли нещо от градинарство?
       - Не, аз съм ловец!
       - Бил си ловец... добре, то няма значение. Ще видим с какво ще се занимаваш. Хайде да тръгваме, че Афродита само теб чака.
       - Афродита? Защо да чака мен?
       - Как защо бе, човек. Ти последните три месеца с кого живя?
       - С една красива девойка на има Вина.
       - Вина, баба ти трънкина. Това е Афродита!
       - Не съм знаел! Не съм и предполагал, че любимата ми е самата златокоса богиня на любовта.
       - Хайде, не се прехласвай, че мене много работа ме чака.
       - Благодаря ти, че ме измъкна оттам. Беше ужасно.
       - Не на мен ми благодари, а на Олимпиеца му целувай краката.
       - На самия Зевс?! Не ще посмея дори да го погледна!
       - И правилно, няма какво да го занимаваш със себе си, достатъчно неща му висят на главата. Хайде, мърдай.
       Душата послушно го последва нагоре. Щом влязоха през портите Очарование и Нежност подхванаха младежа и го завлякоха директно към спалнята на Афродита. Хермес доволно потри ръце и се отправи да рапортува на господаря си.
       Целият Олимп бе обхванат от трескава възбуда. Народът търчеше нагоре-надолу, опъваха се огромни маси, приготвяха се бездънни казани вкусни гозби и всичко се украсяваше с цветя. Минавайки край една от закътаните мраморни беседки, Хермес подочу съмнителен шум. Набързо се върна и тихо се приближи, скрит от дърветата.
       В беседката седяха един срещу друг малкият Ерос, с венец от незабравки на главата и Психея, която галеше косите му и нещо тихичко му шептеше, прекъсвана от неговия добродушен смях. Тук Хермес не издържа и, махайки се колкото се може по-надалече, гърлено и самодоволно се смя, смя, смя, докато не го заболя корема.
       Минаващият наблизо Аполон го изгледа много подозрително. Хермес го хвана за ръка, показа му същата картина и прошепна:
       - Нали ти казах! Сега му го върнахме тъпкано! Поне една година ще има мир и спокойствие, че с тези влюбвания... ти си знаеш.
       - О! - възкликна Аполон, досетил се за замисъла на Хермес - браво, братко! Ти си най-досетливият и най-практичният от всички нас. А към това си и просто безценен характер. Как не съм го разбрал досега?
       - Остави ти, но това беше важно за собственото ми спасение, той заплаши да ме влюби в Атина ...
       - В Атина... това е любов тежка категория... ха! Ха!
       Накрая и двамата се заляха във весел и щастлив божествен смях.