МАЛИНА, С ТРИТЕ ЯБЪЛКИ...

Лидия Гълъбова

web

В памет на Малина Томова,
мисленно от нейната кухничка

17 ч. следобяд, София

За пръв път видях Малина Томова, когато бях в последните класове на прогимназията. Тя се появи в градчето Девин в края на 70-те години, в един мъглив есенен ден... Аз, вече пораснала, бях изоставила "наблюдателницата", както наричах прозорците на баба ми - на втория етаж от къщата, намираща се на стратегически кръстопът, наричан от местните - "Долният мост". Имах навика да чета до прозореца на нашата кухня, вече на първия етаж, полуоблакътена и готова за реакция, ако отнякъде с камиона си минеше баща ми; тогава превозваше дървен материал от близкия Дървообработващ завод, а маршрутът му минаваше покрай къщата ни, така че, той вече знаеше за тези ми четения в ранния следобяд... На забранените книги - едни, оцелели при горенето на дядовата ми библиотека, други - взети, уж, за майка ми - от тайния училищен фонд. Второто не беше трудно, защото тогава библиотекар беше леля ми Цвета, моята любима леля, сестра на баща ми. Тя много добре знаеше кой пръв чете тези книги и съзаклятнически ми намигаше, все пак, не бях в пети клас... Четейки, чух, че вратата на предния двор се отваря... в леката мъгла, защото бе валяло - изникна силует и тичешком се скри. Едва различих, средна на ръст, по-скоро невисока, но добре оформена, момичешка фигура, облечена в черно палто и прибрани тъмни къдрави коси. Мярнах лицето й, някак озадачено, а момичето изчезна по пътеката към входа за баба ми. Веднага скочих, преминавайки през средната врата, по вътрешните стълби - в посока за втория етаж... Но колкото и да бях бърза, вратата на кухнята бе вече заключена, и оттам чух гласовете на съпруга на леля ми и други непознати гласове, без да разбера за какво си говорят. По-късно, в годините на студентството чак, и малко след това - разбрах, че тя е поискала помощ от съпруга на леля ми (като негова родственица), за да премине граничната зона и отиде в с. Мугла, където е трябвало да бъде разпределена като учителка. Също по-късно, постепенно, научих и други истории - около собствения си род по бащина линия, но до 89-та година имаше още време и темите табу си оставаха такива... Така станах неволен свидетел на началото на живия филм на самата Малина Томова, която заминава тогава, за да изживее всичко, описано по-късно, в нейния сценарий и филм "Гори, гори, огънче"...

По същото време, и малко след това, бях вече в гимназията, станах свидетел, защото от училище ни задължаваха да присъстваме, на "тържествените актове" в читалището на Девин при "покръстването" на моите съученици, българо-мохамедани, които, покачени на сцената на читалището, целуваха знамето ни и пристъпвайки от другата му страна, тържествено съобщаваха новото си име. Този мрачен театър на живо се разигра пред очите ми на няколко пъти, първият, по време на описваните тук събития. Вече като репортер и сътрудник на Националното радио, попаднах в с. Ардино - източната част на Родопите... Също с неземно-красива природа и въздух, близък по чистота до антисептичния, получен от естественото смесване на бор и бреза в природата! Планините! Природата!... Трябва да си отраснал там, за да знаеш за тях, да разбираш единството на хората с тяхната земя, независимо как се наричат и дали изповядват вярата си в черква или джамия... Но ме чакаха и 90-те години, тогава, с продукцията на независимия режисьор Владо Трифонов, отново в тези райони, да записвам в тетрадка интервютата с местните жители, които се плашеха от микрофона... Няма да разказвам отново за приказната красота и обезлюдените къщи - някои срутени, други недостроени, а трети - току-що построени и напуснати, с по един човек, в селото или махалите по баирите... да пазят имотите на тези "бежанци"... Да ми е простено отклонението, което правя, в памет на Малина, защото тя - тогава, бе предтечата - попаднала в епицентъра на бъдещите безкрайни, и до сега, и не само у нас, противопоставяния и заигравания с термини и терминологии на правителства, политици, социолози, политолози, журналисти, и писатели, и поети, оплетени и пуснати в огромния казан на човешкото несъвършенство - врящ от ненаситност за облаги, власт, пари!... Размерите са повече от заплашителни и нямаме право да си затваряме очите пред процесите и техните последици с днешна дата, иначе... И СЕГА - във второто десетилетие на XXI век. Повторенията, тласкането от едната посока в другата, и обратно, са отчайващо същите, само с променени названия, и в уголемен мащаб... Знам, че Малина Томова не би си затворила очите, не би спала спокойно, не би ходила по ресторанти, бутици и кафенета за разтуха, нито по псевдоснобски събирания, партита и всякакви кълчения от подобен характер. Не би!

ТЯ НИКОГА не го е правила и приживе, беше от онези, вдадени в работата си същества, пуснати между нас, за да дават пример и опровержение, че сме способни единствено да си причиняваме злини... Помня я топла, усмихната и окръглена след третото си майчинство, когато най-после се запознахме, а аз бях вече приключила следването и прописала стихове... Последното крайно ме тревожеше и си прилагах месеци наред самоизследване защо пиша и за какво, след като има достатъчно и много за четене, и то, от най-висока проба... С Малина се престраших да говоря за тези си писания и тя ме заведе в нейното, с Иван Цанев, таванче, там видях толкова книги и книжчици, които не бях виждала никъде другаде дотогава! Попадайки в този тесен таван, бях благодарна, че за пръв път говоря с Малина Томова, и то в нейната обител, а тя ми даде книжки на Екатерина Йосифова, Рада Александрова, Първан Стефанов, Иван Теофилов, не изброявам всички, на първо време да чета и да мисля ще пиша ли - няма ли да пиша... Освен това вкъщи имах и други подарени ми от различни други пишещи книги на Анна Ахматова, томовете на Марина Цветаева, една забележителна книжка на Белла Ахмадулина, която беше за мен като паднала от някоя звезда принцеса... Така омагьосана ходех из улиците, и най-вече парковете на София, защото ми липсваха Родопите! Въпреки че, като родена в Пловдив и живяла там само до едногодишната си възраст, без да броя после ваканциите ми - при комарите и математиката, със сестрата на дядо ми, по майчина линия - строга и взискателна математичка, ужасена от моите способности по предмета...

ОБЩОТО е пак в Пловдив, и пак с Малина Томова и големия поет Иван Теофилов, с когото и до ден-днешен се познавам от дистанция, никога не дръзнах да я наруша!... И още една светла поетеса хранител - Рада Александрова, която освен че бе редактор на първата ми книга, бе тази, която публикува мои стихове в "Пламък", което в онези години - средата на 80-те, означаваше, че гилдията те е допуснала... Малина Томова, знам от по-късно, е била тайният мотор на всички тези стъпки, които предприемах, предпазливо и с огромно закъснение, но аз не мислех, както и сега, че точната хронология има някакво значение... Това пак ме доближаваше до Малина и нейните разностранни и ерудирани занимания - с източната философия, по която също бях увлечена и я практикувах, доколкото мога, после нейните срещи с Лидия Ковачева и метода на гладолечение, което самата Малина приложи за известно време и свали диоптрите си... Няма да описвам подробно - нито нейната светая-светих - кухничката й... Тя и нейната домакиня бяха по-популярни на ГОЛЕМИТЕ петте кьошета, отколкото са сега някои клубове за новите ни интелектуалци! И всеки, който я е познавал отблизо, има право на своите спомени... Но не мога да забравя, че там, в ръкопис, четох спомените на Наталия Илина за Анна Ахматова, а имам и книгата в превод на Малина Томова! Че там, пак от нея, получих една тъничка книжка със стихове на Ксения Некрасова, там се запознах с художника Димитър Лалов, чийто картини бяха и са едно от доказателствата за безсмъртието на душата! Там, вече в 90-те, са се родили и идеята за "Литературен вестник" и идеята за нейното издателство "Стигмати", там тя ръководеше и възпитаваше своите дъщери, познавах най-вече Рада, но знам, че и другите са поели по стъпките на своите родители!... Не искам да бъда многословна, тъкмо заради Малина, защото, пишейки, сега ми идват още толкова много общи спомени и ситуации, не всички весели, но не и само тъжни... Нека всеки запази СВОЯТА МАЛИНА и частица от светлата й душа... Какво друго е имала тя, ако не - душа и ежелюбов, дори не са нужни кавички и главни букви, това са нейните всекидневни страници, които тя пишеше с работата си... За мен бе като по-голямата сестра и съветница, на която не винаги се обаждах, но знаех, че в нейно лице винаги ще намеря внимателен и точен съвет...

Знам, че бе против моето заминаване, макар и никога да не ми го каза при срещите ни... но годините ни ограбваха личното пространство, работа, хора, места, всичко преминаваше в забързан каданс... Ето, спомням си как, разминавайки се и поздравявайки се с Радой Ралин - около тогавашното кино "Изток", сега превърнато в една грозна "Била" с нейното още по-невкусно лого в съчетание на жълто и червено, той е знаел за моите ходения до Малина по времето, когато е трябвало да се грижи за дъщерите, още малки, и е писала сценария за "Гори, гори, огънче", явно, на пресекулки, и с прекъсвания... Та Радой Ралин, бил тогава вероятно в Киноцентъра и ангажиран с нейния още недописан сценарий, ме помоли да й предам, че дори е съгласен да й гледа децата, само и само да довърши сценария... Не беше шега и случката е сигурно от края на 80-те години.

ИСКАХ ДА НЕ СЪМ МНОГОСЛОВНА и да не засягам Малина Томова - отгоре, с нейните три ябълки, които може и да ни спусне като една пророчица от древността, наречени за най-добрите, най-безкористните и най-честните!..., които да си изберат отново онази България, в която няма да има корумпирани и безогледно тщеславни, престъпни и лакоми управници, спокойни, неозлобени граждани, със свободно мислене и свободни души... Но духът, това е човекът, както е казано, а е дадено на малцина да го проумеят и приложат в земните си дни, точно определени и необратими... Ще си позволя да цитирам, светлата Малина, с кратичка строфа: "...И НЕ ОСТАВА НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ЖИВОТ И ТРЯБВА ДА ГО ГЛЕДАМЕ В ОЧИТЕ...".

КАКВОТО И ДА НАПИША ПОВЕЧЕ, ще бъде излишно за човек, изстрадал думите и изпитал силата на словото - във всичките му форми! Срещата ми с Малина Томова бе един от най-големите подаръци в живота! Тя бе изтъкана от доброта и вътрешен финес, не държеше на външното, на дрехите дори, но винаги имаше маникюр и ръцете й бяха ръце на интелектуалка от руската школа... Безпогрешен познавач на качеството и това, от което хронически страда страната ни - взаимна толерантност и разбиране! А най-добрите от нас... Те си тръгват, нямайки какво повече да предадат, подготвили са своите верни души и са свършили отредената им, тук, между нас, работа... Те си тръгват в светли дни, самите те са само светлина, връщат се при своя първоизточник... Когато прочетох, че си е отишла, бе точно такъв, светъл и ветровит ден в Прага, а облаците се сменяха с бързина, която може да спре само фотограф или художник... Душата й бе повикана... Обратно...

© Лидия Гълъбова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2017, № 4 (209)