Щом дойде събота, ставам много рано, измъквам се внимателно от топлите чаршафи, нахлузвам скъсания панталон, надявам протрития анорак, прокрадвам се в кухнята, в коридора и откачам от закачалката пробитата си платнена торбичка. После отварям вратата и хуквам надолу по стълбите, без да се оглеждам. Бягам. Хуквам почти панически, малодушно, отчаяно и дори нетърпеливо. Защо бягам? Не зная. Може би защото босненският референдум зачерта плана Ванс-Оуен, Федералната провинция Шлезвиг-Холщайн избра жена за премиер или понеже крал Хуан Карлос ще говори на извънредно заседание пред българския парламент? Не. Със сигурност не е затова. Или пък защото в хола, точно в центъра на новия ни чешки мокет има дупка с формата на електрическа ютия? Защото домашното на сина ми, ученик в първи клас, не е написано? Защото кюнците на нафтовата печка не са чистени от три години? Поради факта, че китайският икономически бум ще промени Азия; Испания и България ще членуват в едни и същи институции; шест червени барети са арестувани; вицепремиерът прогнозира два милиарда загуби; на пазара в столицата се продават змии и крокодили? Не. И затова не е. Просто бягам. Бягам с една смътна тревога в сърцето. Гони ме чувството за неизпълнен дълг. И ето - пристигам на автобусната спирка... Тук чакат много хора с посребрени коси и с кошници в ръцете. Ръкомахат. Разговарят оживено. Разсъждават за съвместните усилия в борбата срещу СПИН. Някои подхвърлят, че Европейската космическа агенция и хабер си няма как сляпото куче прегризва луковиците на лалетата. Други се чудят защо доларът отначало поскъпва, а впоследствие поевтинява? Трети заявяват, че хирург от Ардино превърнал жена в мъж, но иначе хирурзите работят само по спешност. Четвърти прогнозират, че на учителите не им стиска да стачкуват, възмущават се защо господин У. търси лоби сред прагматиците, докато зад гърба му, необезпокояван от никого, милионерът Б. закупил синята идея.

И в същото време моята тераса все още не е остъклена! Освен това чува се, че цените на лука и на диамантите щели да се утроят въпреки закона за авторското право. От друга страна броят на издирваните босове от италианската мафия не намалява, а канадец подпалил жена си с бензин. Виж това последното мога да го проумея някак си макар да не го одобрявам. Две старчета се опитват да ми внушат, че крадци обрали ресторант, но първо си платили вечерята. Може и така да е, ала аз предпочитам бабичките, дето си шепнат как полицаи застреляли вълк, който успял да се измъкне от градския зоопарк и да паникьоса населението. Хищникът избягал през дупка на клетката. Ръка на злодей била изрязала част от металната мрежа, която отделя звяра от посетителите. След като излязъл от зоопарка, вълкът тръгнал по алеите на градината. Хищникът бил видян от две семейства, излезли на разходка. Жените се изплашили до смърт, а представителите на силния пол алармирали полицията. Минувачи забелязали вълка да скача в канала, който водел към плажа и общинската полиция пратила свои хора по дирите. Малко по-късно пазителите на реда издебнали вълка между стените на канала и го застреляли. Три куршума попаднали в сивия хищник. Управителят на зоопарка отказал да коментира инцидента. Той нито потвърдил, нито отрекъл, че му липсва вълк и обвинил медиите в излишно всяване на паника. Неговото мнение било, че убитото животно е гигантско куче помияр... Мисля си дали да не кажа на жена си следното: "Знам много добре, че всичко струва пари, но защо да ме затваряш на балкона и защо веднага шамар?" Автобусът идва. Разтваря врати. Дръжки и дъна от кошници, старчески колене и астматични хрипове нахлуват вътре. Нахлувам и аз с протрития анорак. Раздрънканото возило потегля. В същия миг от южното предградие Маси-Палезо потегля към Париж влак от мрежата на ЕР-ЬО-ЕР. Посока Роаси Аеропор. Във вагона - сини и червени елегантни седалки. До прозореца пътува някой с черна еднодневка през рамо. Не го познавам. Както и не познавам Париж. Не съм ходил там. Зная само, че в чантата на непознатия има сандвич с гранясало парче от салам "Петрохан" и пластмасово шише с минерална вода. Неизвестният пътник също бяга нанякъде. Не е ясно защо. Влакът профучава през симпатични гарички, чиито перони са украсени с огромни рекламни пана. Върху едно от тях човек с костюм от меча кожа се усмихва интелигентно. На станция Данфер Рошеро вагоните ще се мушнат под земята. Само след някакви си десетина минути...

След много пъшкане грохналият автобус най-после изкачва стръмнината, спира и позволява на всички, които сме вътре, да се измъкнем от търбуха му. Разпръсваме се кой накъдето види. Впрочем изглежда всеки хуква към ранчото си. Повлечен от общата припряност, хуквам, без много да му мисля. Едни ще садят домати, други ще пръскат дръвчета, трети ще плевят. Аз ще забивам колове. През това време в парижките предградия хората подстригват декоративните си храсти. Не им пука, че социалистите паднаха от власт и че ние тук... И защо моля ви се, се наежват така срещу емигрантите? Коловете ми не са подострени. Ще трябва най-напред да ги остря, а в торбичката си нямам дори сух хлебец с гранясало парче от салама "Петрохан"! Чувството за неизпълнен дълг ме подтиква да бързам. Жена ми очаква да разперя над нея и над детето могъщите си крила. Ще ми са нужни крила. Колко ли ще ми струват при тая скъпотия? Най-добре е да отида на битака. В Париж на битаците им викат "пазари на бълхите". Защо нашенци смятат бълхите за нехигиенично нещо? Оптималният вариант е да избягам някъде много надалеч, но къде и как като нямам никаква валута? Влакът от мрежата на ЕР-ЬО-ЕР наближава станцията Люксембург. Оттук до Гар дю Нор ще стигне само за петнадесет минути. А Гар дю Нор е съвсем близо до Монмартър. Ех, Монмартър! Неизвестният пътник с черната еднодневка няма работа там. Какво ще прави при художниците? Той търси място, където да си изяде сандвича, без да го наблюдават досадни свидетели. Затова ще слезе именно на Люксембург. Отдясно е булевард Сен-Мишел, а отляво Люксембургският дворец с вълшебната си градина, пълна с водоскоци. Значи така, мушва се в градината, намира уединена пейка и надве-натри нагълтва сандвича. Изпива и минералната вода, след което тръгва надолу по булеварда. Ще мине покрай Сорбоната, но няма да се спре там. Сена е съвсем наблизо. Трябва само да пресече Пьоти Пон, за да се озове на острова Сите, където се издига Нотр Дам. Онова дето се вижда над сводестите й входове не са орнаменти, а каменни фигури. Стотици каменни фигури с изпити лица и страдалчески погледи. Пътникът знае, че винаги, по всяко време, пред тези входове стои свещеник от непознат орден, който напевно повтаря:

- Подарете на бедните! Подарете на нещастните!

Тези колове нямат край! Излиза ми пришка на дланта от проклетото забиване. Хвърлям тежкия чук, измъквам се от лозето. Хлътвам в крайпътната борова гора. Изтягам се на тревата, без да се боя от кърлежи. Гледам облаците, които прелитат един подир друг. Гложди ме чувството за неизпълнен дълг. Жена ми иска да разперя крила?! Налага се да избягам надалеч, но къде и как? Облаците нямат проблеми. Бягат накъдето си искат! Над главата ми - боров клон, а на него виси тежка шишарка. Мисля си: "дали няма да падне и да ме цапардоса по носа?" Не, няма да падне, закрепена е здраво. Обаче зашумява вятър, шишарката се откъсва и все пак ме цапардосва, но не по носа, а по челото. Заболява ме сърцето - коварно, подмолно и глупаво.