ПУШКИНОВИТЕ ЮБИЛЕИ В БЪЛГАРИЯ

Христо Манолакев

web

"Пушкин в България" е сред най-проучваните теми на българо-руските литературни взаимоотношения¹. Обилният и разнообразен рецепционен материал предразполага към многоаспектно диалогизиране на Пушкиновото присъствие в българския културен контекст. Но независимо от необозримите контури на рецепционния текстови масив, изследователската активност предпочита да се ограничи в еднообразната критико-анализационна парадигма "текст на превода" - едно интерпретационно полагане, ограничаващо идентичността на родната Пушкиниана в сверата на транслатологията. Преводът действително е основно рецепционно звено, видимостта на срещата между две литератури². Но е вярно също, че е невъзможно да се прокара отчетливо разграничение между изследователските полета на история на превода и история на рецепцията. Избраната интерпретационна позиция (гледната точка на езика) почти не се интересува от динамиката на преводната комуникация, от нейното начало и край, от мотивацията за избора на текста за превеждане и/или от критическите референции, финализиращи движението на "чуждото" в новата среда. Рамкиращите рецепционни конкретизации пренебрежително се подминават като прекалено социологични.

Следващите страници са посветени на сходен литературно-социологичен сюжет от Пушкиновото присъствие у нас - Пушкиновите юбилеи. По правило те не привличат изследователското внимание, навярно защото механично ги артикулираме като компаративистичен контекст - те са само рецепционен повод за конкретна преводаческа активност.

Целта на настоящия текст е да заяви едно ново изследователско (в рецепционен аспект) отношение към юбилея - той не е само обект, а и субект на рецепцията. Причината за смяната на критическата перспектива е в неслучайния характер на отбелязване на Пушкиновите годишнини. От една страна, в руското пространство точно с паметта на великия руски поет празникът-юбилей за пръв път получава идеологически статус на наднационална институция. Същевременно за българския културен контекст със спомнянето-за-Пушкин трябва да свържем съвременните си представи за необходимостта от приобщаване към културните хоризонти на Другия. В този смисъл юбилеят е особена междукултурна проява (а не форма!), която моделира рецепционния профил и пресупозира стратегията на "срещата", т.е. той е и повод за превод, но и негова наративизираща рамка. Или, казано с други думи, ако преводът е художествено-естетическата институция на срещата между двете литератури, юбилеят е нейна социално-идеологическа институция.

"...К нему не зарастет народная тропа"

Нашият анализ ще започне с една неюбилейна дата: с тържественото откриване на Пушкиновия паметник в Москва през 1880 г. "Пушкиновите дни" (5-8 юни 1880) формират и налагат един непознат модел на "литературно честване", нов не само за руската културна история, но и в един по-широк европейски контекст.

Идеята и осъществяването на проекта "Паметник на Пушкин" е изцяло обществено дело, независимо от отношението и позицията на официалната институционалност³.

С откриването на паметника юбилеят напуска интимно-ограниченото пространство на литературно-интелектуалния елит и се пренася в една нова среда, нетипологична дотогава за литературни чествания. На 6 юни 1880 г. публичното пространство на Сенния площад е огласено от гръмовно "ура", възвестило раждането на "нов смисъл" в празника "литературен юбилей" - на всенародното честване и преклонение.

В тези паметни за руската култура дни⁴ на Московския площад е имало и двама българи. Твърде вероятно е да са били повече, но литературната история е съхранила спомените само на С. С. Бобчев, по това време студент по право в Московския университет, и на А. П. Шопов, кореспондент на в. "Български глас", специално за случая⁵. В техните описания на Празника трябва да видим не "милия спомен", а референциите на един нов компаративистичен поглед. Отвъд умилителната патетичност и наивно-сантименталното удивление протича усвояването (несъзнателно - в смисъла на Б. Ничев) на нови културни територии. Те огласяват един непознат за нас респект пред стойността и значимостта на Словото, артикулиран чрез дискурса на Празника, заявява се едно ново отношение към опозицията Аз и Другия. С много укор А. П. Шопов посочва българската непочтителност, защото от всички славянски страни само България не е поздравила Русия по случай тържеството⁶. Констатацията е тъжна и в нея прозират и копнежът по едно ново духовно самочувствие, стремежът да надскочиш тясното провинциално пространство на собственото си его. Изоставането е осъзнато, появява се необходимостта да диалогизираш Другия и като възможност да съ-измерваш Себе си в стойностно по-висок контекст от Собствения. Нека да подчертая, че това наистина е несъзнателно "откритие" - юбилеят като културна интеграция - мотивирано тук повече като "естествена" емоционална реакция. Но твърде скоро то ще се положи в българското рецепционно пространство като целенасочена културна стратегия при честването на Пушкиновите юбилеи.

Функционализиране на юбилея:
(1899 г. - "100 години от рождението на Пушкин")

"100 години от рождението на Пушкин" е вторият тържествено отпразнуван в Русия юбилей на поета. Но в сравнение с 1880 г. сега Празникът е различен - това е първият официален Пушкинов юбилей, което внася в честването нова атмосфера, идеологичност, семантика; ентусиазмът и виталността на 1880 г. изчезват в институциално наложения "протокол". Прозвучават началните акорди на една много важна тема в социокултурното битие на Пушкиновия "диалог с времето" - идеологическото присвояване на образа.

Институционалността императивно налага корективния филтър на "верния", "правилния" прочит, особено върху парливите моменти от житейската биография на поета. Акцентът се поставя върху "примиряването" на Твореца с Властта - социалното пространство се обсебва информационно от официалните теми: "Пушкин монархиста" и "Пушкин християнина"⁷. В случая рецепционната бариера и интерпретационната директива са идеологически процедури, фиксиращи началото на иконизирането на образа. За разлика от 1880 г., сега в пространството на Празника навлиза и аналитичното академично слово, което засилва знаковото отграничаване на "юбиляра" в социалното пространство. Тази специфична професионализация на честването - а нейното значение в перспективата на следващото културно развитие все повече ще нараства - ценностно йерархиеризира образа, въвеждайки върху референциалната ос маркерите "класичност", "тезауросност"⁸.

Накрая трябва да посочим и новото функционализиране на юбилея като възможност за междукултурен диалог. Честването от 1880 г. знаково репрезентира Пушкин като стойност в собственото пространство, сливаща се с общонационалното тяло. Патосът на празника налага в социалното съзнание емблемата "Пушкин - всенароден поет". В шумната многогласност на онези дни прозвучават и словата на Ф. Достоевски, че Пушкин, освен всичко друго, е и "всемирна", "всечеловечна" величина, които впечатляват по-скоро емоционално (например, като удачен контрарефрен на известната Гоголева идея "Пушкин е велик руски национален поет"), отколкото рационално. Тази "друга" характеристика се функционализира едва през 1899 г. във формулировката "Пушкин - всеславянски поет". Актуализирането й е под въздействието на определени "външни" фактори, които е необходимо поне да маркираме.

В края на ХIХ век славянофилските идеологеми общославянско "единение", "заедност", "всеобщост" и пр. определено се динамизират. Търсят се възможности, извън скритите политико-идеологичски подтици, и за едно по-обстойно взаимно опознаване и духовно сближаване. Спонтанните интеграционни находки на "Пушкиновите дни" от 1880 г. показват, че юбилеят е твърде сполучлив в тази посока. През 90-те години се отбелязват също и 100-годишнините от рождението на Франтишек Палацки (1898) и на Адам Мицкиевич (1898). Впечатлително е, че при техните национални тържества почти имитативно се възпроизвежда моделът на "Пушкиновите дни" от 1880 г.⁹. Под общото и за трите прояви мото за славянска заедност работят целенасочени стратегии за функционализиране на юбилея като знак за културен износ.

Но дори и този най-бегло очертан "руски" профил на юбилея ни задължава да посочим поне едно от възможноте обобщения:

Пушкиновите чествания от 1880 г. и 1899 г. конституират юбилея като социокултурен дискурс със свой Протокол на празника, протокол, който по-късно под различни форми ще бъде привнесен и диалогизиран в българското рецепционно пространство.

Социокултурното функционализиране на Пушкиновите юбилеи в България трябва да свържем с честването от 1899 г. Предходните прояви са изолирани и откъслечни. По повод на 50-годишнината от смъртта на поета в Силистренското списание "Мисъл" излиза преводният очерк "Пушкинский ден"¹⁰, а едва през 1891 г. Ив. Вазов огласява своите Одески спомени за същото събитие¹¹. На техния фон празнуването от 1899 г. се откроява със своето многообразие и целенасоченост. Подчертаният интерес към творчеството на руския поет референцира появата на едно различно рецепционно съзнание, чието формиране е непреставащо диалогизиране на "руското" още от възрожденските десетилетия и 1899 г. е негова закономерна сетивизация.

Трансформациите в националното рецепционно съзнание са опосредени от няколко фактора. Най-важният, според нас, е педагогизацията на рецепцията, защото образователният канон до голяма степен пресупозира спецификата, дълбочината и продължителността на националния диалог с чуждото. Моделирането на педагогическата рецепция трябва да свържем с публикуваната през 1884 г. "Българска христоматия" на Ив. Вазов и К. Величков¹², която е една от първите български рецепционни институции изобщо за славянските литератури¹³. Едновременно с нея формирането на Пушкиновия педагогическо-класически образ в края на века е подпомогнато особено от "Историята" на Й. Иванов за славянските литератури, предлагаща между другото един от най-обстойните и систематични очерци по онова време за торчеството на гениалния поет¹⁴. На второ място ще споменем постоянния и траен преводачески интерес към Пушкиновото творчество, стремежът да се обогатява и подобрява неговият "български" преводен репертоар. Последното, на което задължително трябва да обърнем внимание, е собственото критическо рецепционно съзнание, чиято медиативна функция е да коригира рецепционния фокус и да моделирането рецептивната физиономия на чуждия автор. Критическата практика на д-р К. Кръстев от началото на 90-те години (включително и върху преводи на Пушкин), отхвърля утилитаристичния рецепционен модус необходимостта-като-стойност и отстоява нови естетически принципи за ценността и функционалността на художествения превод. По време на юбилея метатекстовото противопоставяне вече отчетливо се проявява като разграничаващи се критико-рецепционни дискурси, типологизирайки българските диалози с Пушкиновото творчество.

През 1899 г. все още липсва институция, която да координира честването на юбилея. Празникът се случва почти изцяло като журналистическа текстовост, което несъмнено повлиява върху жанрово-комуникативното диалогизиране на юбиляра. Но в текстовото еднообразие се долавят няколко тенденции, функционално типологизиращи начеващата своя живот българска Пушкиниана.

Първата тенденция, която е и най-разгърната, ще наречем условно публицистично-популяризаторска. Рецепционният й център е списание "Българска сбирка" - най-ревностният пропагандатор на юбилея; нищо учудващо, след като уточним, че негов главен редактор е С. С. Бобчев и че по онова време то вече се е наложило като важно звено на славянската рецепция у нас. На страниците му откриваме най-ранното напомняне за предстоящата годишнина: мартенската книжка известява в телеграфен стил за започналата официална подготовка в Русия¹⁵. Специално на юбилея е посветен следващата двойна книжка (9-10), структурирана около статията на Никола Бобчев "Поезията на Пушкина (няколко думи по случай стогодишнината от рождението на поета)" и превода на "малката трагедия" "Каменен гост", дело на Т. Ц. Трифонов. Статията поставя рецепционния акцент върху "възпитателното значение на Пушкиновата поезия за подрастващото юношество". Най-истински в текста, отминавайки без коментар аналитичната немощ и неумелата игра на авторитетност, е искреният патос по отстояваната необходимост за изучаване на Пушкиновата лирика в българските училища. Аргументацията се открива във авторитетното слово на Белински, огласено на български през превода компилация "Белински за Пушкин", дело на Илия Бобчев. Очертаната рецепционна рамка включва и един сух биографичен очерк за поета, зает от сп. "Православен проповедник"¹⁶. След биографията откриваме и две писма на Алеко Константинов до С. С. Бобчев по повод преводите му на поемите "Полтава" и "Цигани" - един находчив компаративистичен ракурс към юбилейното спомняне. В самия край на броя рубриката "Разни вести" известява за официалната руска програма на тържествата¹⁷ и своеобразно тематично обрамчва двете поредни книжки.

Комеморативният брой на "Българска сбирка" излиза още в края на април, далеч преди официално назначената от Руската Имперска Академия на Науките дата на честването 26 май 1899 година. И това не е случайно. С. Бобчев изпраща броя до различни руски издания, институции и личности¹⁸. Независимо какви нюанси ще доловим в редакторския жест (да речем по посока на прословутото Бобчево славолюбие), за онова време, когато на България тепърва й предстои да открива и усвоява механизми за приобщаване към Европейските духовни хоризонти, личният контакт е вярната стратегия за културна интеграция. Украинският проф. А. Степович, например, в своята реч "Пушкин и Славянство", прочетена на 28 май 1899 г. в Киевското педагогическо общество, разглежда честването в славянските страни и изчерпва българското участие тъкмо с броя, който е получил от С. Бобчев¹⁹.

"Българска сбирка" запазва траен интерес към Пушкин през цялата юбилейна година. Публикуват се нови преводи на негови стихотворения (кн. 11-12; 13-14; 19-20), рецензии и отзиви за различни български прояви, посветени на празника.

Непосредствено в деня на юбилея - 26 май 1899 година - е трябвало да се състои тържествена вечеринка-концерт в читалище "Славянска беседа". Тя обаче се отлага с един месец и организаторите си спечелват подигравателните упреци на някои столични издания. Според в. "Нов век" провелият се един месец по-късно, на 28 юни, концерт е бил лишен от усещането за актуалност и навярно поради това не е присъствала достатъчно публика. Програмата е включвала биографичен очерк за поета, рецитация на негови творби, както и на написаното специално за случая стихотворение на Ив. Вазов "На Пушкиновата стогодишнина"²⁰; концертът завършва с музикални и хорови изпълнения²¹. Впрочем, почти цял месец след 26 май, вестникът продължава да информира своите читатели за празненствата в Русия.

Много интересна гледна точка към юбилея предлага анонимната статия "Стогодишний юбилей на Пушкина" на Цариградския вестник "Новини". От всички български издания единствено тук откриваме огласяването на официозната тема - "религиозното примиряване" на Пушкин. Подробно е преразказана речта на митрополит Антоний, акцентуваща "изповядването и пречистването на поета в предсмъртния му час"²².

Популяризирането на юбилея сред масовата аудитория се сблъсква с неочаквани трудности в мотивацията на социокултурната функционалност на "чуждото" за "своето". Тълкуването на Пушкинското "всеславянско значение" се оказва сложен рецептивен праг. Остойностяването на диалога с Другия в имагинерното наднационално славянско пространство налага и предполага съществуването на определени компаративистични натрупвания, които очевидно не достигат дори и за медиативното съзнание. Изясненията на някои периферни издания днес пораждат снизходителна усмивка. Според Ломското сп. "Селска сбирка" не Пушкин, а празникът му има "всеславянско значение", "поради участието в него на мнозина видни Славянски мъже"²³. А в придружителната бележка към два стихотворни превода на поета сливенското сп. "Живот" категорично заключава, че независимо от "всемирната известност ... националното значение на Пушкина е много по-грамадно, отколкото общочеловеческото му"²⁴. И именно в проекцията на подобни съпоставителни недоразумения би следвало да се осмисли приносът на Бобчевата компаративистично-популяризаторска инициация, неговият неотклонен стремеж да полага рецептивни координати за овладяване на нови културни пространства.

Една различна тенденция, нека да я наречем критико-интерпретационна, представя Пенчо-Славейковото юбилейно диалогизиране на темата "Пушкин" в поредицата статии "Потаената скръб на поета"²⁵, "Пушкин като национален поет"²⁶, "Пушкин в България" и "Пушкин в преводи"²⁷. Идейно-съдържателните аспекти на четирите текста са анализирани многократно, но литературната история пропуска нещо важно отвъд атрактивността на авторовия императивeн тон и прекомерно самочувствие: Славейковата метатекстовост заявява първото българско концептуализиране на Пушкин. В сравнение със С. С. Бобчев сега е експлициран друг модел на рецепционна медиативност - П. Славейков не привнася в своята възприемателска среда чуждия (т.е. оригиналния) интерпретационен контекст, а предлага лична критическа визия към Пушкиновата проблемност. Изборът на темата - "връзката между поезията, и вътрешния живот на поета" - впечатлява с категоричността си, но четенето на "Потаената скръб на поета" подсказва, че идеята е дълго обмисляна, че е много интимна, изповедална за самия Славейков, че навярно трябва по-задълбочено да вникнем в екзистенциите на аргументацията "творец твореца разбира". "Скръбта на поета" (драматична, скрита) е типологизирана в един проникновен прочит, диалогизиращ "биографично" и "художествено". Не случайно в поместения след статията блок от 9 стихотворения попадат творби ("Станси", "26 май", Анчар"), илюстриращи авторовите наблюдения.

Интерпретационната смелост на П. П. Славейков да изрази лично мнение ("... на това нещо [т.е. проблемът за скръбта на Пушкин - б.м.] се е обръщало досега най-малко внимание от руската критика") поразяват българската аудитория и дори С. С. Бобчев ще анотира статията в своето списание, поради "нейната увлекателност и оригиналност"²⁸. Струва ми се, че българското русистко пространство сякаш се смущава от дръзкото вчитане на Славейков и ще предпочита далеч по-спокойното и неангажирано възпроизвеждане на познати и малозначими Пушкинистични теми.

Литературната история обаче пропуска (или си спестява) да спомене, че нашият автор гради тезата си върху модерни текстове на тогавашната руска Пушкинистична критика. Той загърбва българския респект пред авторитета на Белински и предпочита да се вслуша в субективно-мистичното слово на Д. С. Мережковски. Философският очерк "А. С. Пушкин" (1896) е програмен за руската символистка Пушкиниана, а с идеите си вдъхновява и критическото визионерство на Славейков. С "душата на художника", с душата на жадния за повече европейство родният космополит улови патоса на руския философ - Пушкин е стойност едновременно национална и общочовешка. Именно в проекцията на художествено-естетическата типологизация е значението на статията "Пушкин като национален поет". И ще повторим със съжаление, че българският рецепционен контекст още дълго след нея ще предпочита да умува кое е по-стойностно у Пушкин "националното" или ... "общоплеменното".

Идейно-тематичната близост на двата Славейкови текста имплицира мисълта за цикличната затвореност на прочита, визиращ пораждащото иманентно пространство на оригиналното Пушкиново слово. Но необичайната активност на българския рецепционен контекст "по повод" юбилея очевидно трансформира първоначалния замисъл в един по-разгърнат критически проект. Втората му част - българското диалогизиране на Пушкин - е импулсивно провокирана от опитите за компаративистично конкретизиране на Н. Бобчев и на П. Д. Драганов²⁹. Абстрахирайки се от силните емоционални интонации на мотива "баща ми в мен", трябва да признаем, че изнесените факти за присъствието на Пушкин в българското възрожденско пространство и маркираните типологични проекции на творческото му усвояване (П. Р. Славейков и Пушкин; Ив. Вазов и Пушкин; Хр. Ботев и Пушкин) и днес имат своята стойност.

Пушкиновото юбилейно присъствие по страниците на "Мисъл" завършва с кратката унищожителна рецензия за превода на поемата "Кавказки пленник", дело на Н. Д. Юрданов³⁰. Интересно е, че за същия превод "Българска сбирка" се отзовава благосклонно, защото, според редакцията, е разширен възприемателският хоризонт³¹. Противопоставените критерии още по-отчетливо открояват различния Пушкинов рецепционен профил, който двата броя на "Мисъл" очертават в пространството на юбилея.

Подхванатата от Н. Бобчев и П. П. Славейков тема - Пушкин в България - намира своето продължение у Ив. Шишманов, чийто компаративистичен прочит "Наченки от руското влияние в българската книжнина. (За Пушкиновия юбилей, 26 май 1899)"³², набелязва третата - аналитично-изследователска - тенденция в юбилея. Сравнена с разгледаните вече текстове, студията сякаш е най-малко юбилейна, защото Пушкин тук се случва като "странична" тема. Подобно на Славейков Шишманов също се стреми да очертае присъствието на руския поет в пространството на предосвобожденските десетилетия, но от позицията на строгото научно вглеждане и осмисляне на фактологията. Славейков типологизира прекия творчески контакт и в някаква степен го надценява, докато позитивисткият литературно-исторически прочит на младия български учен постига по-стойностни обобщения - докосването до Пушкин е само мотив от много по-важния за нашето възраждане и духовно отваряне към света диалог с "руското". За Шишманов "Пушкин" е повод да положи координатите на първия български мащабен компаративистки проект, актуален впрочем и до днес: "Русия и българското духовно възраждане".

Почти по същото време Ив. Шишманов е поканен от проф. В. Ягич да участва в международен юбилеен сборник за южнославянската рецепция на Пушкин. Българският изследовател предоставя студията си, която е препубликувана на руски език с незначителни съкращения, но с едно съществено библиографско допълнение³³. Докато библиографските бележки на Н. Бобчев са далеч от всякаква научна прецизност, а П. Славейков отминава с естетско пренебрежение преводите, поради лишеността им от художествени достойнства, специално за Ягичевия сборник Шишманов изготвя първата българска научна библиография за Пушкин. Емпиричният материал е разработен критико-аналитично и тематично и в отделни аспекти текстът е съхранил своята справочна функционалност и досега.

"Професорското" списание "Български преглед" не подготвя специален брой за честването. Редакцията помества материали (преводи и статии) през цялата юбилейна година, които, поради спецификата на издаването, попадат в две различни издателски години: пета и шеста. В самия край на 1899 г. то предлага последната юбилейна среща с Пушкин. Докладът на професора от Одеския университет "Пушкин и славянството"³⁴ е поредната вариация на проблема за общославянското "съзнание и отзивчивост" на поета, издържана в познатия идеологически патос. Текстът се отпечатва за пръв път именно в българското списание, което несъмнено ласкае "академичното" самочувствие на редакцията, но решението за публикацията е мотивирано и от нещо друго. П. Лавров единствен маркира българската тема у Пушкин (в повестта "Кърджали"), равнопоставяйки я на останалите славянски теми в творчеството му. Така неочаквано в отзвучаването на юбилейната година един чужд глас заявява и текстовата ни приобщеност към общоплеменното тяло. Откритата идентификация "България сред другите", основополагаща за нашето ранно компаративистично мислене, ще роди и един от българските интерпретационни Пушкинистични канони: "българското" в текста и контекста на "Кърджали".

И така, почитта към Пушкин през 1899 година за пръв път функционализира юбилея като мащабна социо-културна институция в българското интелектуално пространство. Кодът, който чете празника-юбилей е приобщаването към духовността на Другия ("... и в нашата малка България стана дума за великия Пушкин"). Основна стратегия на честването е информационното насищане на рецептивния контекст и популяризиране творчеството на гениалния руски поет. Очертаните три тенденции - публицистична, критическа, академична - в своята заедност и неразчленимост полагат основите на българската Пушкинистика. В проекциите на следващото литературно и културно развитие всяка ще обособи свой дискурс със собствена комуникативна цел, стратегия, практика и аудитория.

Идеологизиране на юбилея:
(1937 г. - "100 години от смъртта на Пушкин")

Стогодишнината от смъртта на А. С. Пушкин се отбелязва тържествено от целия културен свят. Нарастналата известност на поета отвъд пределите на славянския мир е следствие от най-значимото политическо събитие разтърсило света през 20-те години - Руската революция от 1917 г. Върху политическата карта на Европа се появява нова, идеологическа, държава - Съветска Русия, а с нея и едно непознато дотогава с размерите си преселение на огромна човешка маса.

Освен всички възможни измерения на проблема "Руска емиграция" - политически, юридически, етнически, социални, демографски, психологически и пр. - трябва да отбележим и още един, за който обикновено не си даваме сметка. Руската емиграция от т.нар. "първа вълна" формира особена рецептивна ситуация в европейското културно пространство, при което всяка голяма проява на руската духовност се случва като идеологическа противопоставеност между гледните точки на новата политическа власт в Русия и на старото, изтръгнато от националното пространство, духовно съзнание и респ. всяка от тях се самоостойностява като единствено вярна и правилна. Така е и при честването на 100-годишнината от рождението на Ф. М. Достоевски през 1921 г., така е и сега. Същевременно инфилтрирането на емигрантското тяло във възприемащата среда, срещата между двете култури е предпоставка за диалог, който неизбежно се осъществява, независимо от неговата интензивност и продължителност. Ще маркираме само, че в този аспект за неславянския свят осмислянето на Пушкиновата гениалност става възможно благодарение именно посредничеството на руското емигрантско съзнание и мащабните географски измерения на честването през 1937 г. са показателни.

Българският Пушкински юбилей през 1937 г. се различава от предходния на първо място със своята организираност. В цялата страна се устройват възпоменателни утра и вечери, но сега проявите на честването се координират от конкретни социални институции: Славянското дружество, Народният театър (през Пушкиновата седмица са поставени оперите "Дама пика" и "Евгений Онегин"), Българо-съветското дружество, Министерството на Народното просвещение (по негово разпореждане на 9 февруари всички учители по български език говорят пред учениците от институтите, гимназиите и реалните училища за творческото дело на поета³⁵).

По повод на юбилея се появяват много нови преводи, сред които ще споменем само първия стихотворен превод на "Евгений Онегин", подготвен от Н. Хрелков; публикуват се огромно количество статии и разнообразни материали за съдбата и творчеството на руския поет; специални броеве на Пушкин посвещават вестниците "Литературен глас", Литературен час", "Нов женски вестник", отпечатват се единични юбилейни листове. В необозримия рецепционен масив явно се очертават контурите на нов рецепционен профил - тушират се едни тенденции, заявяват се други, които се активизират под въздействието на външни, нелитературни фактори.

През четирите десетилетия на съществуването й в българската Пушкиниана се забелязват два характерни момента: преводна активност и анализационна немощ. Независимо че през 20-те и 30-те години интересът към творчеството на поета спада - усещането за рецепционна актуалност, характерно за края на предходния век и първото десетилетие на новия, се трансформира в разбирането за "класичност", диалогизирано от друг компаративистки код - множеството преводни инварианти подсказват настойчивото търсене на национална транслатологична норма. Няма да се спираме на проблема, а само ще маркираме, че едно от неговите следствия е доброто познаване на Пушкиновото творчество, дори и от българските ученици, което искрено е впечатлявало, например, руските емигранти³⁶.

В случая по-важен е вторият, метатекстов аспект на рецепцията. В периода между двата юбилея се формира национална рецептивна норма за Пушкиновото творчество. Условно можем да я наречем славянофилска, доколкото нейните съдържателни измерения се градят върху идентифицирането на славянските теми и мотиви в творчеството на поета. Метатекстовото му усвояване след 1899 година се затваря в един постоянен тематичен кръг "Достоевски за Пушкин", "Славянските теми у Пушкин", "Пушкин и славянския свят" и пр. В множеството материали обаче не се прокрадва дори и опит словото на Шишманов и П. П. Славейков да бъде преоценено, преосмислено, допълнено. Напротив, говоренето за Пушкин е еднообразно констативно преповтаряне на вече казаното, критическият патос на двамата автори се измества от декларативна публицистичност - една механична процедура, която трудно можем да назовем "интерпретация". През 1937 г. тази гледна точка се отстоява от традиционни автори като С. С. Бобчев³⁷, Н. С. Бобчев³⁸, В. Велчев³⁹ и др.; налага се и като официална - на тържеството в Дружество "Славянска беседа", организирано под егидата на Министерството на Народното просвещение, докладът и словата преповтарят утвърдените постановки⁴⁰.

В навечерието на юбилея тенденцията се актуализира и под въздействието на по-мощни наднационални идеологически фактори - засилващото се влияние (в европейския контекст) на расистките теории за малоценността на славянството и славянската култура. Естествената защита на общославянското се експлицира в широкия диапазон от публицистично-сантименталните излияния за силата на Пушкиновото слово, способно да обедини славяните в момента⁴¹, до аналитичното осмисляне мястото на руския гений в развитието на европейската кулутра. Имаме предвид статията на А. Л. Бем "Световното значение на Пушкина", съпоставяща Пушкин и Гьоте в техния етноконтекст - славянския и германския свят⁴². Много близък до нея по патоса си е и текстът на проф. М. Арнаудов "Геният на Пушкин"⁴³.

Интенционално близко до духа и патоса на официалното българско честване е и отбелязването на юбилея от руската колония в София. Тя възниква през 1920 година и в навечерието на юбилея вече има изградена относително стройна социална структура и отработени комуникативни механизми за представяне на "своите" културни знаци в новата среда. Моделът, най-общо, се гради върху двойното диалогизиране на съответния "повод" - от една страна, в собствения иманентен, затворен, "руски" контекст, а от друга - в граничния дискурс на "официалната българо-руска среща"⁴⁴. Официалното тържество на колонията е организирано от Централното обединение на руските обществени организиции и съюзи и се провежда на 13 юни 1937 г. в Деня на руската култура. Заседанието е в Голямата зала на Българската Академия на науките и, освен руснаци, на него присъстват представители на Министерството на народното просвещение, видни български общественици, професори. Професор Михаил Попруженко изнася доклад "Идеалы Пушкина"⁴⁵. Авторът тушира революционно-политическите елементи в творчеството на поета, а откроява общочовешките, което в същността си е идейната доминанта на общоемигрантското честване, присъстваща явно или скрито, категорично заявена или завоалирано поднесена във всеки текст на този дискурс.

Тези две идеологично типологични, а идентификационно независими гледни точки се сбират в статията на П. М. Бицили "Пушкин и проблемата за културата". До 1937 г. професорът-историк П. Бицили е вече утвърдено име в българския научен и културен живот. Лекциите му са едни от най-посещаваните в Университета; публикува задълбочени студии в специализирани академични издания по проблемите на европейската история и култура; а от средата на 20-те години той се налага и като един от най-сериозните популяризатори на руската литература в българския печат. Руският учен диалогизира много активно юбилея в собствената си изследователска парадигма. Освен статиите за различни руски задгранични издания⁴⁶, той изнася и основния доклад "Мястото на Пушкин в руската литература" на тържеството на "Славянското дружество" в София (10.I.1937 г.). От кратката дописка във в. "Зора" можем да предположим, че текстът е имал популяризаторски характер, съобразен с конкретната комуникативна ситуация⁴⁷. Разбира се много по-интересна с проблематиката си е текстът "Пушкин и проблемата за културата", изследващ отношението между държавата и културата. Според автора релацията е в основата на Пушкиновия мироглед, който се гради върху съотносителността на идеите на закона, реда и свободата, и е творчески защитена в творби като "Борис Годунов", "Капитанска дъщеря", Поэту" и др.⁴⁸ Статията на руския професор емигрант се откроява с аналитизма си и в българските измерения на юбилея от 1937 г. всъщност тя предлага единствената интерпретативна гледна точка към творчеството на Пушкин.

Единичният лист "А. С. Пушкин. 100 години от смъртта му. Брой единствен. София, 20.II.1937. Редактор Гьончо Белев" задава втората важна тенденция на юбилея - политическата рецепция на Пушкин. По решение на Българската комунистическа партия в навечерието на юбилея Г. Бакалов и Т. Павлов обединяват антифашистките писатели, за да заявят една различна от утвърдената гледна точка към творчеството на поета⁴⁹. Тя не е собствена, а привнася в българското рецепционно пространство Съветския прочит на Пушкин, деклариран за единствено правилен. Т.е. нейна интерпретационна стратегия е въвеждането преди всичко на конкретния политически знак - новата държава. От реториката на отделната статия до цялостната "реторика на монтажа" на изданието се внушава, че истинско честване на юбилея е възможно единствено в Съветска Русия (срв. например статията на Л. Стоянов "Представител на човечеството" - "Само в страната на новата култура, само в страната на Съветите можеше Пушкин да получи достъп в сърцата на милионите..."). Механизмът за прокарване на тенденцията е прозрачен: преакцентуват се събитията в житейския път на автора, анализират се само конкретни аспекти от творчеството му - като доминантни се извеждат политико-революционните мотиви (срв. Г. Бакалов "Политическата лирика на Пушкин", С. Чукалов "Забраненият Пушкин", Т. Павлов "Защо Пушкин е велик поет?", М. Марчевски "Поезията на Пушкин. Социални мотиви"). Идеологическият момент се търси дори и неутралната тема за "влиянието" на Пушкин върху българската литература (Г. Бакалов "Пушкин в българската литература"). В единичния лист са включени и преводни текстове на млади съветски пушкинисти А. Цейтлин, Б. Мейлах, В. Кирпотин, К. Чуковски.

Последната тенденция, която ще отбележим, е публицистично-журналистическата. Тя не е толкова съществена за рецепцията, в сравнение с предходните. Заявяват я необозримият брой вестникарски материали, ориентирани към широката масова аудитория. Тези текстове акцентуват предимно живота на поета - дуела, кореспонденцията, интимните връзки - в широкия диапазон от пикантно-интригуващото до елементарно-развлекателното поднасяне на информацията.

Пушкиновият юбилей от 1937 година е силно идеологизиран. Всяка гледна точка артикулира повода от определен идеологически ъгъл. Най-открито идеологична е гледната точка на "единичния лист" на Г. Белев - мащабна интерпретационна интервенция, която преодолява установената рецептивна норма чрез своята тоталност и императивност, осъществявайки открита политизация на прочита. Противостояща на "единичния лист" е гледната точка на проф. П. Бицили, по своему също идеологична. За пряк диалог, разбира се не може да се говори, диалогизира ги общият комуникативно-рецепционен контекст. Защото, както пише един емигрантски вестник по това време "Большевики упирают на революционность Пушкина, эмиграция налетает преимущественно на "вечные ценности"⁵⁰. В сравнение с предходния, юбилеят от 1937 година не е спокойна критико-информационна серия от текстове, а диалогичен сблъсък на гледни точки, противопоставени и противопоставящи се в своята амбивалентност. Пушкин в българското рецепционно пространство на 1937 година не е едно автономно ценностно цяло, а разнолик и разнопосочен поток от идеологически мотивации, направлявани не толкова от "образа" на аудиторията или от онтологичната привилегия на авторовата изява, а от определена идея.

Монологизиране на юбилея:
(1949 г. - "150 години от рождението на Пушкин")

150-годишнината от рождението на Пушкин се чества в коренно различна обществено-политическа обстановка. Изминали са само пет години от преломната дата 1944 г., които обаче са били напълно достатъчни предходното тематично многогласие да бъде редуцирано в скучен монолог.

Най-характерно за юбилея от 1949 г. е подмяната на неговата функционалност и целеполагане. Моделът на празнуването като съдържателност и стратегия са "внесени" от СССР, където чрез "повода" трябва да се доказва превъзходството на собствената политичаска и идеологическа система. Честването у нас действително е много мащабно и мощно организирано от агитполитическия апарат: "то ще бъде всенародно както и в СССР"⁵¹ (курсивът мой). Създава се специален Организационен комитет под егидата на Министерския съвет, определя се "Пушкинова седмица"; задават се инструкции за това как точно трябва да се организира празникът и кои трябва да са неговите идейни акценти⁵². Тоест конкретната цел на юбилея е да илюстрира политическото единство между двете държави. Следователно честването подменя своите идентификационни и функционални кодове - то се организира и провежда като обществено-политическо мероприятие; сега вече юбилеят е преди всичко политическо, и много по-малко културно събитие.

Според директивите в седмицата преди юбилейната дата (6 юни) всяко литературно издание е трябвало да подготви подходящи критически и образователни статии, а вестник "Литературен фронт" издава специален юбилеен брой (в извънреден обем от осем страници). Инструкцията действително е спазена, но огромното количество текстове като патос и реторика звучи еднообразно. Това е познатият глас на "единичния лист" от 1937 г., който сега е много по-мощен и императивен, разбира се, защото е гласът на победителите. И да добавим - твърде скучен и безкритичен. През 1937 година неговата гледна точка внасяше нещо различно в българската идентификация на поета, провокираше диалогичност. С 1944 г. обаче се появи една особена цензура в мисленето и интерпретирането на българо-руските литературни взаимоотношения. Имам предвид не просто смяната на идеологическия код на институцията от "фашистки" в "комунистически"; с тази дата и след нея се появиха и утвърдиха безкритичността, дребнотемието, псевдонаучността, публицистизма, прикрити зад идеологическото говорене и изкуствената емоционалност, т.е. роди се "протоколът на четенето", което неизбежно профанира междулитературната среща. Необходимо е все пак да уточним, че проявите на подобен "изследователски канон" се забелязват и в предходния период, но онова което го отличава от "следдеветосептемврийския" е многогласието и диалогизирането на тенденции.

В новата изследователска ситуация диалогът със и за Пушкин се осъществява като литературно-публицистично и литературно-критическо говорене. Статиите във вестниците "Литературен фронт", "Ведрина", списанията "Септември", "Изкуство", "Славяни" са сходни по своята проблематика, идейност и ... методология - едно безкрайно преповтаряне на аналитично-неангажирани безсъдържателни характеристики. Профилът на Пушкин се очертава посредством набор от еднотипни цитати, схематични определения, догматически формули: "велик представител на реализма", "велик син на своя народ", "ярък социален поет", "певец на свободата", "враг на тиранията" и пр. Не по-малко парадоксално е и "разработването" на темата "Пушкин в България". Почти всички автори, които се насочват към нея свободно преразказват установеното още от Ив. Шишманов, П. П. Славейков, често без да ги цитират⁵³. Дори и изследовател като проф. П. Динеков ще зъгърби историзма пред идеологическата ангажираност и ще се опита ретроспективно да оценности рецепционната позиция на "единичния лист" от 1937 г. за "най-важната"⁵⁴ Пушкинистична проява от онова време. Впрочем изкривяващата оптика на победилия спомен митологизира този рецепционен факт в българското русистко пространство⁵⁵.

Стремеж към по-голяма задълбоченост и критическа наблюдателност предлагат професионално-научните текстове на Ст. Каракостов (за рецепцията на Пушкиновата драматургия⁵⁶) и на В. Велчев (за романа "Евгений Онегин"⁵⁷), които ще запазят дълготраен изследователски интерес към набелязаната проблематика.

След 1949 година българската литературна и културна общественост редовно отбелязва кръглите биографични годишнини на А. С. Пушкин: през 1957 г. - "120 години от смъртта"; през 1959 г. - "160 години от рождението"; през 1962 г. - "125 години от смъртта"; през 1967 г. - "130 години от смъртта"; през 1974 г. - "175 години от рождението"; през 1987 г. - "150 години от смъртта". От дистанцията на времето не можем да не забележим, че юбилейните спомняния са доста чести. Повечето от проявите наистина само напомнят биографичните дати, но въпреки това, прекалено редовното случване на юбилейността неизбежно профанира семантиката на Юбилея-като-празник. Разбира се, появяват се и интересни материали. Изследователските находки и анализи на Ив. Стойчев и Ем. Георгиев за рецепцията на Пушкин в България⁵⁸, са нещо повече от "дежурното" юбилейно артикулиране на темата "Пушкин и българите". Същевременно от 60-те години се забелязват и първите опити за аналитично овладяване творчеството на поета и в някакъв аспект юбилеите маркират етапите на българската академична Пушкиниана⁵⁹.

На този фон със своята организация се открояват честванията от 1974 г. и от 1987 г. Типологично те преповтарят формално-съдържателните аспекти на модела от 1949 г. Отново е ангажирана цялата периодика, отново има юбилейни броеве на в. "Литературен фронт"⁶⁰ (а през 1987 и във в. "АБВ"⁶¹), отново има събрания и конференции. Е, вулгарният идеологизъм е трансформиран във витиеват есеизъм, който също толкова нищо не казва, както и бодро преповтаряните публицистично-партийни клишета. Аналитичното вглеждане в немалката по обем библиография ни сблъсква и с друга неприятна истина за българските измерения на пушкинските юбилеи, която, най-малко от самоуважение, сме длъжни да отбележим. През годините Празникът неизменно се свързва с един постоянен кръг от критически имена, които, уви, нерядко публикуват едни и същи свои текстове във връзка с различните годишнини. А в критико-институционален аспект, празникът се заявява като проява главно на Критическата секция на Съюза на българските писатели. Поне така ще го запази във Времето Библиографската памет. С какво са обогатили българската пушкиниана, например, двата тематични броя на "Литературен фронт", в които на челно място стоят есетата на П. Зарев "Безсмъртно", Здр. Петров "Поетът и Русия", Мл. Исаев "Светът се прекланя пред Гения", Сл. Хр. Караславов "Магнетизмът на Пушкиновото поетично слово" - един високопарен поток от думи, забравен с отзвучаването на празника.

Но юбилеят има и друг, частично библиографиран, академичен профил, един професионален дискурс, отличаващ се с несравнимо по-голяма отговорност към Словото за поета. Някои от проявите му заслужават да бъдат припомнени. През 1974 г. излиза монографията на проф. В. Велчев "Българо-руски литературни взаимоотношения през ХIХ-ХХ век", в която частта "Пушкин в България" аналитично обобщава разработването на проблема от Ив. Шишманов до наши дни. По повод на юбилея под редакцията на В. Велчев е публикувана колективна библиография за А. С. Пушкин⁶². Независимо от своите пропуски, тя е важен научен труд за рецепцията на руския автор у нас. През 1987 г. Цв. Стайкова изготвя нова, много по-пълна и цялостна, библиография, която така и не намери издател⁶³. Най-накрая, трябва да споменем и двете големи научни конференции, състояли се по повод на юбилеите: юни 1974 г., организирана от Катедра "Руска литература" към ФСФ на Софийския университет "Кл. Охридски" и април 1987 г., организирана от Софийския университет "Кл. Охридски" и Института за литература към БАН. За съжаление подготвените научни сборници с материали от конференциите не бяха отпечатани. Но въпреки недоверието на родната литературно-критическа мисъл във възможностите на нашата академична русистика, в пространството на конференциите тече активен диалог между различните изследователски поколения, набелязват се тенденции, променящи профила на българската научна пушкинистика.

* * *

Ето това е историята на Пушкиновите юбилеи в България. Разгледахме подробно само три спомняния за поета - през 1899 г., през 1937 г. и през 1949 г., защото със тях и след тях настъпват осезаеми трансформации в нашия диалог с Пушкин и се налагат нови стратегии в общуването с неговото творчество. Това са три динамични прага, дискурсивизиращи възприемащото социокултурно пространство, което ние по-късно изучаваме единствено (!?) като съвкупност от преведени текстове.

БЕЛЕЖКИ:

1. Ето "стожерните" изследвания: Шишманов, Ив. Наченки от руското влияние върху българската книжнина (За Пушкиновия юбилей, 26 май 1899 г.). // Български преглед, 1898, № 9-10; Славейков, П. П. Пушкин в България. // Мисъл, 1899, № 6; Динеков, П. Пушкин в България. // Септември, 1949, № 9; Велчев, В. Пушкин в българската литература. // Литературна мисъл, 1958, № 3; Дудевски, Хр. Пушкин в Болгарии. // Русская литература, 1972, № 2; А. С. Пушкин. 1799-1837. Библиография по случай 175 години от рождението на великия руски поет. С., 1974. [обратно]

2. Вж.: Ничев, Б. Славянската литературна рецепция в историята на българската литература. // Славянските литератури в България. Проблеми на рецепцията. С.: УИ "Св. Кл. Охридски", 1988, с. 12. [обратно]

3. Мисълта за паметника възниква през 1860 г. при честване полвин-вековния юбилей от основаване на лицея в Царско село, но се оформя окончателно през 1862 г. във връзка с 25-годишнината от смъртта на поета, когато се обявява подписка за набиране на средства по цяла Русия. - Вж.: Грот, Я. К. Исторический очерк сооружения памятника Пушкину. // Венок на Памятник Пушкину. С-Пб. 1880, с. 197-204. Вж. също и: Пушкин. Итоги и проблемы изучения. М.-Л., 1966, с. 78-79. [обратно]

4. На 6 юни 1880 г. тържествени събрания се провеждат също и в Петербург, Киев, Одеса, Рига, Кишинев, Тула, Самара, Псков, Царско село и др. - Вж.: Венок на памятник Пушкину... [обратно]

5. Вж.: Бобчев, С. С. Московски писма. // Марица, г. III, бр. 194-199, 20.VI.-11.VII.1880; Шопов, А. П. Пътуване по Русия. // Български глас, г. I, бр. 51-55, 19.VI.-3.VII., бр. 59-61, 17.VII.-24.VII.1880. Името на Шопов фигурира сред официалните гости, макар че името на вестника е сгрешено: "от "Софийской Газеты": А. П. Шопов". - Срв.: Венок на памятник Пушкину, с. 168. [обратно]

6. Пак там, бр. 53, 26.VI.1880. [обратно]

7. Вж.: Пушкин. Итоги и проблемы изучения..., с. 86-88. [обратно]

8. Тъкмо с този юбилей се свързва и раждането на академичната Пушкинистика. - Пак там, с. 89-91. [обратно]

9. Вж. по-подробно: Цонев, Б. Славянски великани (Палацки, Мицкиевич). // Български преглед, 1898, № 1. [обратно]

10. Мисъл, 1887, кн. 10 и 11. Преводачът [Д. Г.] Анчев, обаче, не уточнява от кой брой на руското сп. "Общее дело" е заел материала. [обратно]

11. Вазов, Ив. Извън България. // Денница, 1891, кн. 1, с. 25. [обратно]

12. Вазов, Ив., К. Величков. Българска христоматия или сборник от избрани образци по всичките родове съчинения. Пловдив, 1884, в 2 части. [обратно]

13. Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. С., 1988, с. 201-202. [обратно]

14. Иванов, Й. История на славянските литератури. Учебник за VII гимназиален клас. Пловдив, 1896. [обратно]

15. Българска сбирка, 1899, № 5. Вж. рубриката "Разни вести". [обратно]

16. Вж.: В. А. С. Пушкин. // Православен проповедник (София), 1899, № 3-4, с. 55-57. [обратно]

17. Вж. бележките: "Програмата на Пушкинските празници" и "По честването паметта на Пушкина". // Българска сбирка, 1899, № 9-10. [обратно]

18. Вж. бележката "Пушкинските празници и "Българска сбирка" в следващия брой. // Българска сбирка, 1899, № 11-12, с. 599-600. [обратно]

19. Степович, А. Пушкин и Славянство. Киев, 1900. В един по-късен обзорен преглед той включва и сп. "Български преглед". Вж.: Степович, А. Из Пушкинской юбилейной литературы у Славян (Литературные отголоски Пушкинского столетнего юбилея). Киев, 1900, с. 7-8. [обратно]

20. Публикувано в "Българска сбирка", 1899, № 13-14, с. 626. [обратно]

21. Нов век, г. I, бр. 52, 28.VI.1899 (рубриката "Хроника). [обратно]

22. Новини [Вести], г. IХ, бр. 60, 4.VI.1899. [обратно]

23. Селска сбирка, 1899, № 5-6, с. 286. [обратно]

24. Живот, 1899, № 9-10, с. 451. [обратно]

25. Мисъл, 1899, № 5. [обратно]

26. Пряпорец, г. II, бр. 13, 13.VI.1899. [обратно]

27. Мисъл, 1899, № 6. [обратно]

28. Българска сбирка, 1899, № 11-12, с. 583. [обратно]

29. П. Д. Драганов. Пушкин в переводах. Посочваме статията според цитирането й от самия Славейков в "Пушкин в преводи". [обратно]

30. Мисъл, 1899, № 6, с. 667-668. Подписана е с инициалите "Х. К.". [обратно]

31. Българска сбирка, 1899, № 11-12, с. 581. [обратно]

32. Български преглед, г. V, 1899, № 9-10. [обратно]

33. Шишманов, Ив. Русское влияние и Пушкин в болгарской литературе. // А. С. Пушкин в Южно-славянских литературах. Под ред. акад И. В. Ягича. Спб., 1901, с. 3-49. [обратно]

34. Български преглед, г. VI, (ноември-декември) 1899, № 3-4, с. 158-179. [обратно]

35. Ст. П. В. Сто години от смъртта на А. С. Пушкин. // Училищен преглед, 1937, № 3, с. 370. [обратно]

36. Вж. например: Рапопорт, Г. Пушкин и чужденците. // Литературен глас, г. IХ, бр. 341, 10.II.1937. [обратно]

37. Бобчев, С. С. Пушкин за славяните и славянската разпра. // Славянски вести, г. II, бр. 12, 1.III.1937. [обратно]

38. Бобчев, Н. Пушкин и Мицкевич. // Славянски вести, г. II, бр. 17, 1.VIII.1937. [обратно]

39. Велчев, В. Пушкин в оценките на Достоевски. // Българска мисъл, 1937, № 3. [обратно]

40. Докладът е изнесен от Ив. Раев, главен инспектор при Министерството на Нардоното просвещение. Вж.: Раев, Ив. А. С. Пушкин в културния възход на племето си. // Славянска беседа, 1937, № 2, с. 41-58. [обратно]

41. Вж. например: Феодоров, А. Образът на Пушкин. Далечен спомен. // Зора, г. ХVIII, бр. 5281, 6.II.1937. [обратно]

42. Училищен преглед, 1937, № 2, с. 191-204. Статията всъщност е преведена глава от книгата на А. Бем. "О Пушкине". Изд. "Письмена". Прага, 1937. [обратно]

43. Литературен глас, г. IХ, бр. 341, 10.II.1937. [обратно]

44. Вж. по-подробно: Манолакев, Хр. Руската емиграция в България и проблемите на литературната рецепция или "Случаят Пушкин - 1937 г.". // Литературна мисъл, 1993, № 2. [обратно]

45. Вж. Голос России, бр. 53, 29.VI.1937. [обратно]

46. За тях по-подробно вж.: Манолакев, Хр. Руската емиграция в България и проблемите на литературната рецепция или "Случаят Пушкин - 1937 г."..., с. 125-126. Освен тези текстове П. Бицили написва на български език и още една статия, която остава непубликувана: Манолакев, Хр. "Пушкин и руският роман" - неопубликованная статья проф. П. М. Бицилли. // Болгарская русистика, 1991 № 1. [обратно]

47. Зора, г. ХVIII, бр. 5261, 12.I.1937. [обратно]

48. Просвета, 1936/1937 (г. II), № 5, с. 619-625. [обратно]

49. Вж.: Дудевски, Хр. Пушкин в Болгарии..., с. 215. [обратно]

50. Вж.: Голос России, бр. 34, 16.II.1937. [обратно]

51. Станчев, Л. Пушкинова 150-годишнина. // Литературен фронт, г. V, бр. 38, 21.V.1949. [обратно]

52. Пак там. А също и: Александров, В. Как да организираме Пушкиновото честване. // Ведрина, бр. 169, 27.V.1949. Литературен фронт, г. V, бр. 38, 21.V.1949. [обратно]

53. Срв. Николов, М. Пушкин и българските поети. // Литературен фронт, г. V, бр. 40, 4.VI.1949; Дончев, Н. Пушкин у нас. // Изгрев, бр. 1435, 5.VI.1949; Минков, Цв. Влиянието на Пушкин в България. // Славяни, 1949, № 6 и др. [обратно]

54. Динеков, П. Пушкин в България. // Септември, 1949, № 9. [обратно]

55. Срв. Ланков, Н. Честването на Пушкин през фашистките години. - Литературен фронт, г. V, бр. 40...; Зидаров, К. Как чествахме 100-годишнината от смъртта на Пушкин. Спомен. - Септември, 1949, № 9. Вж. и по-късния анализ на Хр. Дудевски: Дудевски, Хр. Пушкин в Болгарии..., с. 215-216. [обратно]

56. Каракостов, Ст. Пушкиновата драматургиья и отражението й в България. // Изкуство, 1949, № 5. [обратно]

57. Велчев, В. Романът "Евгени Онегин" в светлината на руското освободително движение. // Език и литература, 1949/1950, № 1. [обратно]

58. Срв. Стойчев, Ив. За първите преводачи на "Кърджали" от А. Пушкин и М. Чайковски. // Год. на Бълг. библиографски институт "Елин Пелин". 1959, № 6; Георгиев, Ем. А. С. Пушкин и българите. // Литературна мисъл, 1967, № 2. [обратно]

59. Германов, Г. 1) Прозата на Пушкин. // Родна реч, 1962, № 1; 2) Пушкин и Онегин. // Септември, 1967, № 2. [обратно]

60. Литературен фронт, г. ХХХ, бр. 23, 6.VI.1974; Литературен фронт, г. LХIII, бр. 7, 12.II.1987. [обратно]

61. АБВ, бр. 6, 10.II.1987. [обратно]

62. Александър Сергеевич Пушкин. 1799-1837. Библиография по случай 175 години от рождението на великия руски поет. С., НБКМ, 1974. [обратно]

63. Информация за нея вж.: Стайкова, Цв. А. С. Пушкин в българската библиография. // Библиотекар, 1987, № 4. [обратно]

© Христо Манолакев, 1999
© Издателство LiterNet, 09. 02. 2004
=============================
Публикация в: А. С. Пушкин и българската култура. Юб. сборник. С.: Тилиа и АИ "Проф. М. Дринов", 1999, с. 421-444.