"МАЙЦЕ СИ" В СВЕТЛИНАТА НА ЕДИН ОБРАЗ

Георги Чобанов

web

Липсата на "борческа" конкретизация и определянето му като "първо", "ранно" изтласкват стихотворението "Майце си" в периферията на масива от Ботеви текстове или в най-добрия случай го превръщат в подстъп към тях. Установените в ботевознанието тези - за "еволюиращия" и за "монолитния" лирически субект - залагат на различни критически и рецептивни перспективи. В нито една от тях не се вмества признание за особения статут, който притежава "Майце си" сред стиховете на поета. А първото му стихотворение не просто маркира, то разгръща и разрешава проблеми, които са стойностни за нацията и за отделната личност, и заедно с това емблематични за цялостното му творчество. В тези си домогвания стихотворението разчита на отработени в древността модели, чиито съзнавани или несъзнавани механизми структурират поетичното послание, давайки перспектива на прочита. Следващите редове ще бъдат опит да назоват поредица от смисли, генерирани в междутекстовото пространство на "Майце си" и притчата за блудния син.

Познавачите на Ботевата поезия отдавна са преценили, че лирическият субект предпочита да се персонифицира в образа на син. Тази му функция не го изчерпва, но е определяща за конституирането на текстовия свят. Според наблюденията на М. Кирова "Поетическият дискурс на Ботев с натрапчива упоритост рисува един-единствен образ: икона на идеала за българска идентичност. Останалите фигури на сюжета: "майка", "либе", "стари татко" и пр. нямат значение извън способността си да попадат в отношения на идеологемна зависимост, те напомнят оскъдния фон от стилизирани фигури в дъното на някои християнски икони и скромно очакват да бъдат прочетени като акценти в портрета и поведението на главния образ."¹ В този контекст правомерно звучат думите на Ив. Стамболов: "В стихотворението "На прощаване в 1868 г." един от основните мотиви за въвеждането на образа на майката е необходимостта да се придаде на лирическия герой характеристиката "син"². И ако функцията на майката като образ в "На прощаване" е да въведе лирическия персонаж в качеството му на син, то в контекста на "Майце си" този син е Блудният³, а не Синът Человеческий, както е в "На прощаване".

И действително, беглото проследяване на лирическия "сюжет" показва, че стихотворението "Майце си" ползва за своя матрица известната притча за блудния син от "Евангелието на Лука". Излизането от лоното на рода, както и в притчата, се заплаща скъпо - синът е застигнат от майчините клетви: да се скита неразбран и самотен по света. Ето защо, след екзистенциално фаталния избор, за него няма друг изход освен да се завърне у дома - "в прегръдки твои мили да падна", "баща и сестра и братя мили // аз да прегърна". Чувствайки се виновен за "отлъчието" си, приемайки майчините проклятия като божие наказание и орисия, изправен пред алтернативата: вечно скиталчество или смърт, лирическият персонаж избира смъртта. Последното му желание ("желба") е да умре сред свои, да умре простен - прегръдката е знак освен за завръщане и знак за прошка.

Това са накратко "перипетиите" по "налагането" на двата модела. Но нека да се върнем към началото. Лирическият персонаж "стои" пред съдбата си и търси интерпретационен ключ-опора-вход към собственото си битие:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
. . . . . . . . . .
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани...

Драматизмът не е толкова в съдбата му дотук:

та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази,

колкото в незнанието на причините за злото, което го обгръща, и като следствие, в разполовеността на образа между упоменатия библейски мит - за Блудния син - и мита за Скитника евреин. Какво е естеството на неговия грях - простим или непростим е той, чий път да поеме? Да продължи да се скита, примирявайки се със своята "жидовска" съдба, или да се завърне у дома, разрязвайки на две битието си...

Въпреки декларираната слабост: "сърце догаря", "в прегръдки твои мили да падна, // та туй сърце младо, таз душа страдна // да се оплачат тебе горкана...", синът показва сила в своя избор. Защото преминаването от въпросите-обвинения към майката в първите строфи, чрез които максимално се отдалечава от нея, към признаването й за единствен извор на Вяра, Надежда и Любов:

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра,

крие драматизъм, в който само силният е способен да оцелее.

Склонността на Ботевото поетическо мислене към парадоксални обрати моделира лирическия развой и в друг аспект - лирическият персонаж доминира изказа в целия текст, а в крайна сметка се подчинява на изисквания от общността поведенчески модел. От общността, защото майката е нейната репрезентация, и от нея той очаква прошка и благослов в последното пътуване - към себе си.

При това екзистенциалният избор, който трябва да направи, за да удържи собствената си цялостност, за да се съхрани като наратив, е с особен статут - избор с репрезентативни за нацията функции. Всеки трябва да се определи - проклятието на вечното скиталчество или благослова към завърналия се грешник, вътре или вън от лоното на майката-дома-родината. Още тук за Ботевия лирически субект се появява надличностният ограничител на свободата, която има Азът като такъв. Той ще определя и следващите текстове на поета, но тук е неговото болезнено раждане - Азът дефинира своята позиция към дом, майка и родина и чертае безалтернативността на избора-саможертва.

Проследявайки как стихотворението "чете" притчата и как притчата "чете" стихотворението, трябва да посочим, че генеративната мощ на генотекста, е възпряна от Ботев ⁴. Той се "вслушва" само в част от "ползвания" първообраз - "Майце си" "спира" до съдбоносното решение на Блудника от притчата: "А като дойде В СЕБЕ СИ, рече /.../ Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: Татко, съгреших против небето и пред тебе; и не съм вече ДОСТОЕН да се нарека твой син" /Ев. от Лука, 15:17-19 - к.м./. Целият монолог на лирическия персонаж бележи подобно ВРЪЩАНЕ в себе си, "реалното" време на стихотворението обхваща точно този миг от притчата - на равносметка, покаяние и себежертва...

Подмяната на Бащата от евангелския сюжет за блудния син с Майката не е повече от знак за подчиненост, за вписаност в изграждащата се Ботева парадигма от символи с индивидуално- и етно-психологическа зададеност. А освен това център на лирическата интенция не е майката, а синът и неговият съдбовен и емблематичен избор. По-интересно е друго в съпоставката - съгрешаването лишава от достойнство по-нататъшното земно съществуване на сина. Завръщайки се, всеки трябва да се откупи в жертвения акт. Синът от притчата - чрез декларирана готовност за социално умиране: "направи ме като един от наемниците си" /Ев. от Лука, 15:19/, синът у Ботев - чрез възжеланото телесно разпадане - измръзване и изгниване. И отново парадокс във финала на лирическия текст - първо наградата (възможността да сподели, да се оплаче), а после предварително наложеното самонаказание. Тази инверсия затваря семантична пропаст, която за детерминистичното мислене остава загадка, но и отваря врата към Отвъд, към Смъртта като единствено Спасение:

пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

Евангелският разказ продължава, но Ботев, както посочихме, спира дотук, защото притчата разкрива емоционален заряд, разминаващ се с присъщия на стихотворението скепсис. За да го изрази, поетът подменя йерархията на гледните точки - доминираща е не позицията на общността, на бащата, който е "задължен" да води разказа към нравствената норма, а на лирическия персонаж, чиято екзистенциална драма може да се изговори само отвътре. Трансформациите имат и други посоки - лирическата творба остава в желанието за опростяване на съгрешилия, притчата прекрачва в "реалността" на състоялата се прошка: "този мой син бе мъртъв, и оживя, изгубен бе, и се намери" /Ев. от Лука, 15:24/. Но въпреки различията и за бащата от притчата, и за сина от Ботевото стихотворение завръщането е "възкръсване из мъртвите", възкръсване за свят "без злоба"...

Тоталната обезвереност и безпомощност на лирическия персонаж във втората ("Каравелова") редакция:

На НИЩО вече не се надявам, -
сърце е пълно с ЖЛЪЧКА БЕЗ МЯРА /к. м./,

е надмогната в третата, която, симптоматично, описвайки "кръга" на блуден син, се "завръща" към първата ("Славейкова") редакция и към носените от притчата смисли, за да потвърди състояло се ПРОЗРЕНИЕ. Само междутекстово сближение с "До моето първо либе" може да помогне да го видим и ние, защото в този контекст се "оголва" корелатът на единственото и еднократно употребено наречие за място:

но ТУКА вече не се надявам
тебе да любя: сьрце догаря! /к.м./

Прозрение за наличната разделеност на пространството - Тук в разноезичния Вавилон и Там в предсловесната споделимост на жестовете ("прегръдки" "без злоба"). Тук и сега - скитничество, самота, неразбиране, Там и тогава - "любов и вяра", надежда, "щастие, слава" и "сила". Пространството на желанието-мечта и в двете стихотворения е обозначено с наличното или подразбиращо се ТАМ. Разбира се, желанията са различни - прошката като път към просветляващата Любов в "Майце си" и себежертвата като друго лице на същата тази Любов в "До моето първо либе".

Преди да загърби подранилия си опит за личностна еманципация, и лирическият персонаж, като осъдените на смърт, има право на последно желание :

в прегръдки твои мили да падна
. . . . . . . . . . . . . . .
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна . . .

Желание, което възвръща забравената сакралност на дома и бележи последния, предсмъртен жест на Сина, жест-завет, чиято "последност" и сила го изравнява със завета на сина-войвода от "На прощаване", поставяйки основите на един своеобразен декалог-послание към бъдните поколения българи. С "дома" в сърцето трябва да се потегли на "борба със стихиите" - инак следва "глухота" и "слепота", а самотният е само пророк и вещател, но не и герой и Водач към "обетованата земя" на Свободата ...

Ако приемем, че проблемът за избора - екзистенциален и надличностен - е сред същностните за Ботевата поезия, то още първата манифестация на лирическия субект, както видяхме, категорично "снабдява" избора с окончателност - завръщане към Дома и Общността. Нещо повече - за Ботевия лирически субект изборът се е осъществил още чрез заглавието - ориентирано към майката, то вече залага изход за лирическия персонаж. В този смисъл следващите текстове, чак до "Хаджи Димитър" и "Обесването на Васил Левски", могат да бъдат прочетени като вариации върху състоял се още в "Майце си" избор. Избор, чиято валидност трябва да се проверява и агресивно⁵ налага над другите - братята, либето, народа...

БЕЛЕЖКИ:

1. М. Кирова, Нарцистичният Ботев - митология на едно (въз)раждане, Литературен вестник, 1994, бр. 32. [обратно]

2. Ив. Стамболов, Скромният месия на Ботев, сб. Избрани статии от списание "Родна реч", С., 1994, 233 - 234. [обратно]

3. За съотнасянето между притчата и Ботевото стихотворение, настоятелно, без да разгръща своите наблюдения, указва Ив. РАДЕВ в различни публикации. Например В: Ботевото творчество, В. Търново, 1994, с. 90. [обратно]

4. Подобна трансформационна активност е видима и при други текстове на българската литература - вж. наблюденията върху "Юноша" и мита за Фаетон: Г. Чобанов, Две възможни интерпретации ("Юноша" от Хр. Смирненски), сб. Интерпретации на класически текстове от българската литература - IV, Шумен, 1995. [обратно]

5. Вазов, пишейки в друго време и за други цели, ще си послужи с по-"изящни" средства - ще показва как Героят "придърпва" другите към себе си, без "силовите" методи на Ботевия лирически персонаж, но и без неговата сугестивна мощ. [обратно]

© Георги Чобанов, 1995
© Издателство LiterNet, 09. 10. 2001
=============================
Текстът е четен на конференция "Библията в европейската фолклорна и литературна традиция", Русе, 27-28. 10. 1995 г.
Публикация в сп. Родна реч, 1995, кн. 6.
Публикация в сб. Библия. Фолклор. Литература, ВТ, УИ "Св. св. Кирил и Методий", 1996, 108 - 114.