ЗЛАТКО ЕНЕВ: ПРИНАДЛЕЖНОСТТА МИ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ КЪСМЕТ В ЖИВОТА МИ

Елена Владова

web

Златко Енев е един от многото българи, заминали за чужбина и поради несъгласие с предходния строй. Авторът е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години следва философия в Софийския университет. От началото на 90-те живее и работи в Берлин, където има фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Автор е на две детски книги - “Гората на призраците” и “Паркът на призраците”, издание на ИК “Пан”. Книгите имат и своя web вариант - като игра и комикс, и на английски и немски език. На адрес http://www.ghostforest.com читателят може да се запознае с героите на Златко Енев - Червенокосото Ане, Джастадива, Нерод Лапцев и други с подобни странни имена. И двете книги бяха представени във Варна (могат да се намерят по книжарниците и тук) малко преди началото на лятото.

- Защо се насочихте към детската литература, а не към някакъв друг жанр?

- Ако трябва да бъда откровен, то единственият отговор е “Не зная”. Никога не съм говорил с други писатели за това как се появяват техните книги, но що се отнася до моите, то всичко беше въпрос на една поредица от диви случайности (жена ми твърди, че случайности няма, но знае ли някой?). Във всеки случай, първата книга се появи напълно неочаквано, до известна степен дори против волята ми (преди години вече се бях парил с “писателство” и бях се зарекъл никога повече да не пипам такива горещи кестени). Та така - Ането, по нейния си обичай, не ме остави на мира, докато не изпълних желанието й да се появи на бял свят. Толкова за свободата на избора и писателската свободна воля.

- Имат ли прототипи някои от героите, въпреки че книгите са детски?

- Не, съзнателно. Но всеки път, когато чуя този въпрос, си спомням за прословутото “Мадам Бовари - това съм аз”. В този смисъл сигурно ще ви изненадам, защото прототипът на Ането в никакъв случай не е дете. Самият аз живея с усещането, че книгите ми, макар и външно скрити под детска форма, всъщност са писани за възрастни. А инак, за да подразня малко любопитството на читателите, ще спомена, че зад името на магьосника Нерод Лапцев се крие специфична игра на думи, която е напълно неразбираема за всички, които нямат близка връзка със семейството ми.

- Ако не бяхте заминали от България, щяхте ли да станете и писател (въпреки че това може да се прогнозира доста трудно)?

- Съмнявам се, откровено казано. Писателството, поне в смисъла, който му придавам аз, се различава доста от традиционното славянско разбиране за страдание, служене, път и пр. (нещо, което доста силно се проповядва в Русия - например от младия, но много силен писател Олег Павлов). Да си го кажа простичко - за да се занимавам с писателство, аз самият се нуждая от уреден, спокоен живот без финансови затруднения и достатъчно свободно време. Да говоря ли още или вече е достатъчно?

- Имате ли винаги първи и верен читател, на когото се доверявате и кой е той?

- Хм, тук се докосвате до болната ми тема. Поради факта, че живея в чужда страна и децата ми не говорят български език, на практика аз пиша в почти пълна изолация. Синът ми и досега познава книгите само в най-общи линии от моите преразкази (които, разбира се, са много по-бледи и нескопосани от самите книги). А инак, изпращам части от написаното на деца в България, но това не е същото. С две думи, “карам на сляпо”, това е.

- Фен ли сте на Хари Потър?

- Да. Или по-скоро бях, до последната пета книга, която за мен е огромно разочарование. Но не искам да развалям предвкусваната радост на хилядите български фенове, нека по-добре говорим за първите четири книги. С удоволствие признавам, че ги намирам много добри и заслужаващи истинско уважение. Госпожа Роулинг очевидно е човек, който притежава много здрав, силен характер, щом успява толкова дълго време да пише разумни неща, и то под натиска на жестоката преса, в която, иска или не, я набутва маркетинговата машина на издателската индустрия. Не бих искал обаче да се намирам в кожата й.

- Имате ли статистика колко души например месечно посещават сайта Ви? Кои Ви пишат повече - деца или възрастни?

- О, да! Това е ежедневната ми работа и единственото средство, което ми помага да се боря със страха и неизвестността. Както сигурно можете да си представите, от доста време насам аз водя една трудна и не особено приятна борба с издателите тук, на Запад, която поне засега не води до видими резултати (впрочем, стискайте ми палци - преди около месец на агента ми се обади най-успешното немско детско издателство с молба да им изпрати пълния текст на книгата: от началото на юни насам не смея да дишам). Но да си дойда отново на приказката - статистиката на сайта ми показва повече от ясно, че популярността на “Гората” нараства буквално с всеки изминал ден (книгата е преведена на английски и се намира за свободен download там). Започнах преди година с около 50-60 сваляния на месец, в момента са около 4000 месечно - и се качват нагоре. Свалят я предимно американски учители, които за моя радост я въвеждат в програмите си (очевидно там разполагат с доста голяма свобода в това отношение, поне в долните класове). И отзивите са повече от възторжени - както от деца, така и от възрастни. Да видим какво ще излезе от тая работа. А що се отнася до читателските писма, то засега те идват само от възрастни - най-вече от хора, които ми благодарят за “щедрия жест” (макар и да не крия от никого, че го правя по липса на друг избор). Писмата винаги са много благосклонни, хората намират книгата доста добра. Но аз все си мисля, че това сигурно се дължи на факта, че ония, които не я харесват, просто не пишат писма.

- Как виждате развитието на цялостния си проект в бъдеще?

- Не смея да отварям голяма уста, рано е още. Сигурен съм, че ще напиша още една, трета книга от тази поредица. Какво ще правя оттам нататък, не знам. Всичко зависи от конкретните обстоятелства. За щастие или нещастие, аз съм човек, който доста бързо се уморява от монотонни неща, та били те и накичени с думата “творчество”. В този смисъл не мога да си представя цял живот да пиша книги за деца, нещо повече - в момента вече пиша първата си книга за възрастни. Всичко е божа работа, бъдещето ще покаже.

- Според Вас само липсата на достатъчно реклама ли е причината качествени български автори да не са известни в чужбина?

- В никакъв случай! По принцип всички ние живеем в свят, който е напълно доминиран от “империализма” на английския език и англосаксонската, преди всичко американска култура - до степен, която човечеството още никога не е познавало. Този тип империализъм е толкова по-ужасен, защото той не е свързан с открито насилие, неговите “жертви” дори сами го желаят, без да осъзнават, че по този начин губят културната си индивидуалност. Но аз съм последният човек на този свят, който ще тръгне да лее сълзи над една толкова изгубена кауза каквато е борбата с една могъща, макар и доста повърхностна култура. И в този смисъл смятам, че принадлежността към една малка, дори провинциална култура, може да се разглежда както като липса на късмет, така и като огромен шанс. Не мислете, че говоря надути, празни приказки - всички тези неща са ме мъчили и продължават да ме мъчат от години насам. Едва в последно време успях да достигна увереността, че писането на български език и принадлежността към българската душевност са най-големият късмет в живота ми - просто защото те са малко познати тук на запад и по този начин ме “осъждат на оригиналност”, надявам се. Та, да се върна на въпроса ви - българските автори не са известни на запад сигурно най-вече поради факта, че никой от тях досега (може би с изключение на Йовков или Хайтов в по-ново време) не е успял да покаже на Запада, че тази специфична култура и душевност заслужават малко повече внимание. Разбира се, играе роля и фактът, че езикът ни е много непознат и това автоматично ни поставя в неизгодна позиция. Но всяко зло за добро - аз самият ежедневно се сблъсквам със ситуации, в които придобивам ясното усещане, че нашенските черти (например хумора и някак напълно естествената ни насмешка над житейските трудности - как иначе би оцелял който и да е българин?) заслужават много повече внимание и уважение, отколкото Западът, и най-вече самите ние, сме склонни да им отдадем. И “отварянето на очите” за достойнствата на българското и българщината е нещо, което, не ще и дума, заслужава каквито и да било усилия, особено усилията на един писател. Но, “посмали, манго!” - както вече неведнъж казвам, времето самò ще си покаже кой кум и кой - сват.

- Какво се знае в Германия за съвременната българска литература?

- Не ме питайте! Нямам представа, което само по себе си вече е достатъчно красноречив факт - най-вероятно за собствената ми неосведоменост, но сигурно поне от малко и за това, че да се намерят български книги тук не е чак толкова лесно. Доколкото си спомням, през 1999 България беше избрана за “специална” страна на Лайпцигския панаир (не си спомням точната дума, с която немците наричат страните, от чиито езици се правят усилени преводи за конкретния панаир). Факт е, че за един период от няколко месеца преди и след този панаир тук наистина се набиваха на око български книги. Но това беше всичко. Сега не съм виждал българска книга от години насам - а аз съм доста редовен посетител на книжарниците. Но това е феномен, който засяга не само България, разбира се. Ако Имре Кертес не беше станал Нобелов лауреат, то и преводите от унгарски език сигурно щяха да бъдат по-малко.

- Вие лично какво четете за удоволствие? Коя е любимата Ви детска книга?

- Действително, през последните няколко години четях преди всичко детски книги - както от професионален интерес, така и защото имам малки деца, които не ме оставят на мира вечерно време. Пазарът на детски книги в Германия, както и всички останали сегменти от книжния пазар, е буквално задръстен както с много добри, така и с по-малко добри книги. В това отношение нещата доста се различават от България, където, по собствените ми наблюдения, се превеждат или само класически произведения или бестселъри (ясно защо - купуването на авторски права за повечето модерни книги изглежда не е по джоба на нашите издатели, особено като се има предвид колко малък е българският книжен пазар и че той почти не е в състояние да възвръща сериозни инвестиции). Но по мое мнение детският сегмент (говоря за тукашния пазар) е доста по-слаб от този за възрастни. По някакви причини за повечето детски книги в момента е характерно едно доста ясно подценяване на интелигентността на читателя. Рядкост са книги като тези на Филип Пулман, Юън Колфър или Луис Захар, в които авторите не подценяват читателите си. И, кой ли се учудва? Точно това са и книгите, които в края на краищата се радват на успех и популярност.

А що се отнася до собствената ми любима детска книга, то тя се нарича “Долу при реката” и е написана от британския автор Ричард Адамс (надявам се, че превеждам правилно английското “Watership Down”, което е име на местност) и е вече малко по-стара, написана през седемдесетте години. Това е една изключително силна, невероятно увлекателна книга, при това написана много, много интелигентно. Надявам се някой ден да бъде преведена и на български език, досега не съм я виждал нито по книжарници, нито съм чувал да се споменава за нея в българското интернет пространство.

Но разбира се, аз чета не само детски книги. Използвам случая да изкажа огромното си възхищение от книгите на Салман Рушди, който според мен е един от най-големите живи автори, но освен него чета доста други книги за възрастни - по разбираеми причини преди всичко книги, писани от хора, живеещи извън родината си. Интересно е, че в момента тук на Запад се забелязва истинска вълна от подобни книги (имам пред вид не само латиноамерикански класици като Льоса или Маркес, но и по-млади автори като например Майкъл Ондатье, Ханиф Курейши, Арундати Рой, Пико Айър, Ха Джин и много, много други). Както сигурно се досещате, фактът, че Западът е широко отворен, та дори и гладен за всякакви “етнически влияния” доста ме обнадеждава, макар че в момента предпочитам да мисля по-скоро за ежедневната си работа, отколкото за постигането на литературен успех. Но няма да крия - чувствам се по-уютно, когато имам усещането, че мястото, към което се стремя, е пълно с чужденци, хора като мен. Впрочем, кой беше казал, че всички ние сме чужденци - почти навсякъде по света?

© Елена Владова, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 09. 2003
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2003.