ВЪЗКРЕСИЯ ВИХЪРОВА: В ТЕАТЪРА МЕ ИНТЕРЕСУВА ЕДИНСТВОТО МЕЖДУ ИНТЕЛЕКТ И ЕМОЦИЯ*

Елена Владова

web

Възкресия Вихърова е завършила режисура и актьорско майсторство през 1983 г., а през 1990 г. е аспирант по режисура в НАТФИЗ. От октомври 1994 до април 1995 специализира в Гьоте институт - Виена. От 1991 г. е режисьор на свободна практика, през същата година основава Театралния департамент на Нов български университет. От 1991 г. е Директор на департамента, както и автор и директор на бакалавърска програма по актьорско майсторство и режисура, главен асистент, а от 2002 г. доцент. Възкресия Вихърова е основател и ръководител на Театър на Голия Охлюв - университетски театър на Нов български университет.

През сезон 1989-1990 Възкресия Вихърова създава спектакъла “Бит” по текстове на Иван Хаджийски, който става и основа за обучение на студентите. Всяка година спектакъла има свое ново издание, изследващо специфични проблеми не актьорската игра. За период от вече 20 години Възкресия Вихърова създава своите спектакли в творчески екип с архитект Зарко Узунов.

Със свои спектакли и с участие на студенти от Театралния департамент на Нов български университет Възкресия Вихърова е участвала в едни от най-известните и престижни театрални форуми като Варненско Лято, Европейски месец на културата - Пловдив (1999), Международен театрален фестивал - Лвов, Украйна - където спечелва специалната награда на фестивала (1996), Театрален фестивал МОТ - Скопие, Македония (1995), Международен фестивал на театралните училища - Амстердам, Холандия (1994, 1995), UNIDRAM’95 - Потсдам, Германия (1995), “Dance ’95" - Мюнхен, Германия (1995), Международен театрален фестивал - Олденбург, Германия (1995), Международен театрален фестивал - Единбург, Великобритания (1993, 1994), Международна среща на театралните академии “Istropolitana” - Братислава, Словакия (1994), Втора Европейска среща на театралните академии - Тиргу Мурещ, Румъния (1993), Международен театрален фестивал - Скопие, Македония (1995), турнета в Австралия (1995), Австрия (1992, 1993), Италия (1990), Франция (1993).

На тазгодишния театрален фестивал във Варна (2003) Възкресия Вихърова представи спектакъла си “Вишневи сестри”.

- Считате ли се за авангардист и експериментатор в българския театър?

- Трябваше ни време, за да определим точно нещата и да кажем: “Вижте, хора, не става дума за никакви експерименти и авангарди. Става дума за изследователския труд в тази професия”. Ако съм химик, на всички ще е много ясно защо и къде отивам да изследвам нещо, за да го върна в производството. Театърът трябва да се занимава и със собственото си ставане в различните системи. Когато покажеш такъв опит, хората го наричат експеримент. На мен и Зарко Узунов ни трябваше време, за да дефинираме това. Става дума за изследователска работа. В театъра има и една дълбоко лабораторна, скрита работа, която не е задължително да касае това, което виждаме по сцените. След това се получават продуктите, които ние гледаме и накрая идва развлекателната част. Тоест, театърът се занимава с три основни нива, които е хубаво да бъздат разграничавани, публиката да знае кога, къде и какво гледа.

- Ангажирате ли се да посочите имена на експериментатори в българския театър?

- Не се наемам да назова имена. Възможно е и да не съм много информирана. Аз трудно разчитам тези имена, понякога се опитвам да се върна през 60-те, 70-те години в историята на българския театър и да видя къде са се случвали нещата, които са бележели тенденциите. Исторически мога да отида през 30-те години при Вахтангов, при спътниците на Станиславски. После мога да отида в Европа 50-те и 60-те и да кажа: “Ето, тука, тука и тука се е случвало това и това”. Но у нас... Сещам се за симпозиума “Театър-ритуал”, който направихме преди няколко години. Мотивът ми беше късата памет, която имат бълтгарите. Никъде не може да се намери документирано какво се е случвало даже и с хора, които вече са покойници и са живели по-малко. Ние не знаем какво точно те са направили, знаем само, че им е било трудно да си прокарват път. Тук мога да спомена Любо Даковски. Какво точно е правил той, с какво точно се е занимавал, каква е била причината формите му да бъдат трудно приети и описвани от критиката, никой не знае. Може би знае само някаква група от негови приятели.

- Липсва документация или не се говори за това?

- Ние нямама традиция на документиране, не харесваме, не обичаме да помним, предпочитаме отрицанието, обичаме да забравяме. Говоря като вторична страна, защото цитирам Иван Хаджийски. Понякога нещата достигат до анекдот. Например само допреди няколко години, ако някой попиташе в Министерство на културата за моя адрес, тъй като не съм в системата на държавата, отговорът е бил “Не” и хората ме намираха чрез интернет. Не се оплаквам. Констатирам... Така че може би много хора се занимават с експерименти, може би една от тях е тази младежка група около танц “Буто”, която се занимава с това целенасочено. Но дали пък това е експеримент или това са хора, които се занимават със себеразвитието си? Има и преплитане, и разлика. Експериментални са онези моменти, като това, което е направил Еуженио Барбара - той разпуска цялата си група и им обявява среща след няколко години. През тези години всеки един от екипа му работи. След 7 години всеки един от тях се връща и поставя на масата това, с което иска да промени дефиницията за тренинг, актьор и театър. Експеримент за мен са и някои от нещата, за които съм провокирана от екипа си. Имам пред вид най-вече арх. Зарко Узунов, защото той идва и казва: “Какъв е проблемът за нагъването на текста? Проблемът за ползата от театъра. Проблемът за точката на нагнетяване на енергия и стопа. Какви са интерпретациите вътре? Каква техника трябва, за да може да се разбере това?”. Например той наскоро подаде една идея за метода на нагнетяване на енергия при културиста - какво прави тялото, когато достига до този момент, в който културистът казва: “Аз съм доволен”. Или пък какво става при актьора, за да каже накрая: “Аз съм доволен”. Това са теми, по които може да се работи, с които могат да се захванат много хора и да добавят свои размисли и всеки отговор ще бъде верен.

- Вие как се развивате? Казахте, че избирате текстовете си доста безотговорно, защото и без това ги разграждате.

- Надявам се да разберете, че понякога и аз кокетирам и съм суетна. Много трудно избирам. И накрая казвам край.

Мен лично, като човек, който се занимава с театър и среща много хора, които са физиология, тяло и мисъл, ме интересува единството между интелекта и емоцията, тоест, започвам да се интересувам от функционирането на мозъка и нервната система като органи, степента на човека да ги владее и управлява и да вмести това в професията, когато прави театър. Тоест, да се възприема на границата межгду медицината и антропологията. Тук някога фиксирам вниманието си върху актьора и полагам невероятно много усилия да го срещна с много техники. Даже почти завършвам една от тях, золденкрайст, която е създадена през 80-те години на ХХ век. В едни страни тази техника се включва в здравния пакет, а в Западна Европа е забранена като спекулативна мануална терапия.

- Наистина ли искате да правите революция?

- Аз вече правя революция. Шегувам се... Очаквам от години някой да я направи. Март месец се върнахме от едно турне в Хамбург. Знаете ли, там наистина отиваш, за да работиш. Аз много обичам да пътувам навън, защото там се работи много чисто. Давам пример: в Хамбург поискахме диагонал от червена светлина върху сцената. Те ни попитаха колко да е широк и колко да е дълъг. И така, един човек тръгна по сцената и започна да лепи лепенки, за да очертае линията. Значи всички, които обслужват театъра там, са добри професионалисти, техниката е добра и могат да направят всичко с една обща подкрепа. Изобщо не си губите времето, и на тях им е леко, ставате само приятели, а не хора, които си крадат здравето и нервите. И още: когато една немска публика те харесва, тя поне три пъти те вика на бис, защото ти си се трудил. А когато харесва, вика, кряка, тропа с крака, свири като на мач. Там две от нашите представления минаха протоколно. После се харесахме. И актьорите казаха: “Добре, че го има това преживяване, защото то ме крепи”. Това е революцията. Трябва някой да се захване с неопросвещение. Но няма да съм аз.

- Но доста критици вече са Ви обявили за революционер в театъра...

- Това е грешка на описанието. Аз съм един тих и кротък човек, който обича от точка А до точка Б точно един път. Ако някой ми се изпречи обаче, там почват проблемите, защото трудно заобикалям.

- Какво да очакват зрителите от Вас в бъдеще?

- Ще продължим да играем “Надежда сляпата” по текстове на Боян Папазов. Мария Статулова е изпълнителката. Премиерата бе на 30 май в Народния театър. Иска ми се да направя представление и по романа “Самоличност” на Милан Кундера, но още нищо не знам. Текстът много ме вълнува. Още съм на ниво емоционално привличане, не знам какво ще се случва. В момента, в който се появи театър, който каже: “ОК, Възкресия, възлагаме Ви го”, може би ще започна да мисля и за драматизацията. Въртят ми се имена на актьори. Може би Валентин Ганев ще е един от тях.

- Загатнахте, че ще подготвяте представление, което ще се играе в апартамент...

- Да, това е “Лека нощ, мамо” от Маршал Нийл. Представлението в апартамент е хитрост от наша страта. Ние плащаме много наем на зали. Но не е моя идеята за това. Такава форма е популярна в Европа. В “Лека нощ, мамо” ще играят Ася Иванова и Тони Петрова. Аз съм правила с тях това представление в Сливен, но вече не се играе. Сега те работят с други хора и им дават собствения си опит. Тези двойки ще се срещнат. Структурата на представлението тепърва ще се изяснява в процеса на реалното му случване. Всеки, който иска, ще може да се обади и да си поръча представление. Ако имате, например, 30 гости, всеки ще си заплати цената на билета, вие ще се погрижите вашите гости да се чувстват комфортно, после да вечерят с актьорите, като вие ще поемете и този разход. Ние ще вземем от вас пари толкова, колкото са вашите гости като нормални билети. Ние ще се адаптираме към всяко пространство, само трябва да ни позволите да влезем в банята, спалнята и ако имате места, които не са позволени, ще ни кажете.

© Елена Владова, 2003
© Издателство LiterNet, 24. 08. 2003
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2003.