Владимир Иванов е роден на 30 май 1946 г. във Варна, където живее и работи. Възпитаник е на IV ЕГ “Фр. Жолио - Кюри” - профил френски език. През 1975 г. завършва графика в софийската Художествена академия, следвал е и шест семестъра френска филология. В момента е доцент по рисуване към факултет “Изкуство, култура и масови комуникации” във ВСУ. Един от основателите на клуб “Вар(т)на” заедно с Веселин Димов и Цветан Кръстев. Има двама сина и една дъщеря. Синовете му вече са поели по неговия път - и двамата следват в Холандия художествени специалности.
        Като събеседник е изключително интересен. С него може да се говори за всичко - от иглата и конеца до будизма. Но тези, които го познават преди всичко като художник, трябва да знаят, че той си има и две тайни страсти - шахът и любовта към пътешествията.

        - Като възпитаник на Френската гимназия, какви са твоите спомени оттам?
        - Първа и най-важна роля в живота ми имаше семейството ми. Израснах в добро семейство, то ми създаде морални критерии, които ми вършат работа и днес. Това е едната страна на въпроса - семейството като проектобаза. Гимназията ми даде поглед към света, и разбира се, много знания. Там започнах да усещам колко е голяма Вселената. Там научих много за Франция и френската култура. Много важен беше и контактът с френските преподаватели - осем по мое време. Имаше и швейцарци, и италианци, и един, който беше дошъл от войната в Алжир, и един белгиец, който беше дошъл в България на стоп. Това беше неповторим букет от личности, които ми дадоха много. Доста от съучениците ми станаха, най-просто казано, свестни личности и поеха добър път в живота. Животът в пансиона - на “Караджа” 32 беше специфична форма на общуване. Баща ми е учил в същата сграда, но като възпитаник на Морското училище. И досега си поддържаме отношенията, защото не можеш да забравиш хората, с които си живял в една стая и си учил от едни и същи учебници. Тогава бяхме трима приятели. В два часа посред нощ слизахме в салона и единият ми приятел, който тогава беше корепетитор на хора, а сега живее в Канада, ни свиреше Унгарска рапсодия на Лист. Това е много специално изживяване и не може да случи на всеки.
        - Насочи ли те по някакъв начин училището към избора да станеш художник?
        - Определено да. Френските книги с оформлението им и с репрорукциите, които бяха в тях, това, че учителите ни ни показваха плакати на Ван Гог, Гоген или на архитектурни паметници от Париж - всичко това оказа влияние върху моя естетически вкус. Отначало започвах да играя шах, дори достигнах доста високо ниво, участвах в турнири. Но в един момент реших, че шахът интересува много малко хора, а аз исках да се занимавам с нещо по-значимо... Освен това заниманията ми с шах започнаха да се отразяват на успеха ми и родителите ми започнаха да се тревожат. И в крайна сметка в 10-ти клас изоставих шаха и си помислих, че мога да стана художник. Но и до това извървях дълъг път, защото ми предстоеше казарма, след това се ожених, преживях тежка операция и лежах в болница... Записах френска филология, защото си давах сметка, че това обучение няма да изисква много труд. Но продължих да кандидатствам в Академията 4 години и най-накрая ме приеха, сравнително късно - на 24 години, но пък това беше хубаво, защото вече знаех какво искам.
        - Трябва ли човек да знае какво иска?
        - Да, защото иначе губи време, докато го научи.
        - Защо си избра графиката?
        - Точният отговор е, че нямах пари за бои. Исках да уча живопис, но графиката беше по-евтина. А и аз обичах от малък да рисувам.
        - А за времето на следването си какво можеш да разкажеш?
        - Имах два плюса - че знам чужд език и че не съм се уморил да рисувам, като тези, които идваха в Академията от художествени гимназии. Още тогава поназнайвах и английски език и можех да чета за това, което се случва в света на изкуството извън България. Такава литература тогава се намираше в библиотеката на Академията, в библиотека “Св. св. Кирил и Методий” и в библиотеката на института по изкуствознание на БАН. Разделях времето си между Академията и библиотеките. Още тогава смятах, че в България не става кой знае какво. Уважавам труда на много колеги, но тогава цялата ни култура беше под похлупак, а светът беше тръгнал другаде... Моето творчество оставаше в сянка, защото това, което правех, не се котираше тук. Затова и член на СБХ станах през 1989 г.
        - Може ли да се каже, че през всичките изминали години си имал едни и същи цели?
        - И по време на следването си, и сега съм искал това, което правя, да бъде работа не на някой зад стената, а на съвременен художник. Да не е от значение къде си живял. След 1985 г. вече можеше по-лесно да се опиташ да излезеш от каноните на соцреализма, въпреки че аз никога не съм правил такова изкуство. Първата ми изложба беше през 1978 г. на “Раковски” 108 - графика. Чрез така наречения жанр “научна фантастика” тогава се измъкнах от канона и показвах неща, каквито всъщност исках да правя. Работите ми от този период са от такъв характер, има и навеи от попарта, от концептуалното изкуство. Следващата ми изложба беше през 1985 г., последваха участия в едно биенале на графиката в Швейцария, във Варненското биенале. През 1987 г. във Варна създадохме група, която отначало беше от 7 човека, после станахме 10. Сред тях бяхме аз, Веселин Димов, Агоп Гемджиян, Панайот Минев, Явор Цанев, Койно Койнов, Илия Ятков, Сашо Анастасов, Васко Василев. Опитахме се да разнообразим пейзажа в града. Направихме изложба “10 художника във Варна”. Издадохме и една книга в 13 екземпляра. Канехме гости от други градове, всяка седмица се събирахме в едно ателие във Вулкан. Всъщност създаването на клуб “Вар(т)на” се предшества от тази група.
        - Има ли холандски период в живота ти и в работата ти?
        - В Холандия живях 4 години. Това беше логичен завършек на целия ми път от Академията до 1990 г. Там заминах, за да продължа пътя си на художник, смятайки, че тук няма достатъчно пространство и възможности да си истински съвременен, даже и като човек, а не само като творец. И това се потвърди, след като отидох там. Човек се сблъсква с друг тип действителност, която предизвиква у него енергии и сила, която той въплъщава в работите си. И сега художниците, които работим в бившия соцлагер и тези, които работят в Западна Европа, се отличаваме по различния тип действителност. Тук нещата текат по-бавно. В Западна Европа наистина решават проблеми на ХХI век - за замърсяването, за демографския взрив, за затоплянето на планетата, за социалното осигуряване. До тези неща ние едва се докосваме, защото имаме други проблеми - корупцията, парите, войната в близост до границата ни... Това ни прави различни хора, но ни кара да използваме и различни материали. Изкуството днес не е много евтино и става все по-трудно да се намери оригинален подход към дадена тема. За това трябват различни гледни точки, но и различен тип материали. Включват се и компютърните технологии, светлини - неща, за които ние нямаме първо средства и второ не живеем в дейдствителност, която да ни накара да посегнем към тях.
        - Какво значи да си свободен?
        - Човек е свободен първо в себе си. Той може да бъде такъв навсякъде по земното къбло, стига да е наясно със своите понятия за свобода, но все пак е ограничен от външни обстоятелства - различни на различните места. Свобода е и да работиш това, което искаш. Но това е най-сложният въпрос. Например аз бих искал да работя половин година тук, половин година в Амстердам. Бих искал да имам възможността да пътувам, за да усетя какво са една Претория или една Индия. Така човек става по-богат и разбира по-добре себе се и мястото си в географски смисъл. Бих искал и това, което правя, да е поставено по друг начин. Тук няма пазар на изкуството и всичко това става много бавно. Но Западна Европа спуска бариери за нас. Те бяха формулирали прословутата Харта за правата на човека съобразно тогавашното време. Богатата част на света сега се чувства уязвена в най-съкровената си същност, защото луксът да позволиш на една личност да се изяви свободно означава да приемеш и нейните отрицателни страни. А това е много трудно.
        Но все повече, от друга страна, в западното общество нараства броят на хората с волево позитивно мислене, които апелират към любов, към връщането към нормалните човешки стойности.
        - Има ли истинска любов?
        - Да, има и винаги е имало. Но винаги са я изповядвали ограничен периметър от обществото. А истинска любов между двама души също има, но е много трудна. Любовта е сложна материя, защото колкото обогатява, толкова и прави човек уязвим. А тогава могат да се намесят ред фактори, които да превърнат уязвимостта в болка, в пасив.
        - Разочарован ли си от нещо през годините?
        - Не, не мога да кажа, че съм разочарован. Аз просто по-дълбоко вниквам в човека и човешкото. Мисля, че животът на човека е един непрекъснат път към същността на нещата, към себе си. Да си разочарован означава да си очаквал прекалено много, а аз не съм очаквал прекалено много или годините са ме научили да не го правя. И в изкуството много съм се борил, за да отстоявам своите позиции, това ме научи на търпение и постоянство. Никога не съм си правил илюзии, че всичко се постига лесно. Ако човек има своя позиция, това му помага да заеме полагащото му се място в обществото, защота ние сме обществени хора. Нещата са свързани с работа, с взаимоотношения. Мисля, че лично аз стигам до същественото положение да не очакваш големи резултати от труда си. В това отношение много ми допада будизмът, защото ми харесва нефункцоналният тип действие. Затова се радвам на нещо, направено някъде и оставено ей-така, на елементите, привидно без смисъл. Това се родее с теорията, че когато тук убиеш пеперуда, на другия край на света става земетресение.
        - Коя е последната хубава книга, която си прочел?
        - Има много умни книги, които съм чел и които са ми дали много. Например “Дао на физиката” на Капра или “Светът от вчера” на Цвайг, Не мога да говоря за любими книги, а за такива, които са били праг към една друга степен на познанието. Например “1984” на Оруел беше за мен откровение.
        - А музика?
        - Навремето харесвах много “Пинк Флойд”. Те са просто умни хора, които знаят цената на нещата. Слушам и класическа музика - Моцарт, Бах... Харесват ми и неща, които ми пускат моите студенти. Слушам това, което ми е съзвучно с момента. Веднъж мога да слушам музиката към “Коса”, в друг момент “Песента на Солвейг” на Григ или пък “Криминале”, в друг момент Висоцки или Окуджава... Или както аз се изразявам, вече се превръщам в “богато чудовище”.
        - Можеш ле да кажеш, че си щастлив човек?
        - Отнасям се с подозрение към тази дума. По-скоро съм близо до една хармония, която е желано състояние на човешкото същество. Може би сега съм по-близо до щастието, отколкото когато бях на 33 години. За мен съществува думата хармония. Мога да кажа, че преживявам времето, в което мога да се радвам на света в цялото му многообразие. Така ставам пълен и съзвучен с това, което е наоколо ми по много особен начин. Доживях времето, когато мога да се наслаждавам на една хубава музика или картина, на една хубава идея, въплътена в каквато и да е форма - музика, театър, балет... Но това, което искам да ми се случи, е да срещна извънземно.
        - Какво ще направиш, ако наистина срещнеш извънземно?
        - Не знам, защото зависи те какво ще направят с мене. Но няма да се уплаша и любопитството ми ще надделее. Мисля, че това, което сме научили - като хора, не е достатъчно. Вярвам в това, че човек ще научи много повече и утре или в други ден ще бъде поставен в друго пространство. И дай боже то да допринесе в човека да се изявят повече неговите добри страни, защото много ситуации стимулират отрицателните енергии. А по мое дълбоко убеждение едно малко добро балансира едно голямо зло. Дай боже това, което ни предстои, а аз вярвам, че ни предстои още много, да даде повече терен на доброто и да ни помогне да преодолеем злото в нас.