ИСТОРИЯ ЗА ТИШИНАТА ИЛИ ПРИКАЗКА ЗА ТИХО

Елена Владова

web

Нашият свят е изпълнен от край време с най-различни видове шумове. Някои от тях не зависят от нашата воля да ги спрем или чуваме, защото те са си шумни сами по себе си. Досега не се е намерил човек, който да направи така, че морето да спре да шуми или гръмотевицата да гърми беззвучно на небето. Е, има все пак някои твърде умни хора, за които всички ние казваме, че погледът им е насочен в бъдещето, и те си представят как това може да се случи след още някой и друг век. Но нека да му мислят хората, които ще живеят след още някой и друг век. А дотогава на нас не ни остава нищо друго, освен да си живеем с шумовете, които са си шумни сами по себе си.

Няма спор, че голяма част от шумовете, които изпълват света, се дължат на самите нас, хората. Шумовете са важна част от живота ни и са толкова различни по естеството и значението си, колкото различни са и начините, по които изразяваме, че им обръщаме внимание. Шумовете можем да ги слушаме, да ги чуем, да ги дочуем, да ги долавяме, да ги подслушваме, че даже и да ни се причуват, което не е много желателно, но пък ако пеем, което също е вид шум (само не и фалшиво), тогава всички изпитваме удоволствие и спокойно можем да употребим един друг израз - че шумът гали ушите ни. По-хубаво от това могат сигурно да измислят само хората, които ще живеят след още някой и друг век. Но това си е тяхна работа. А дотогава ние ще си пеем, когато си поискаме и каквото си поискаме.

И ще си пеем, и ще си говорим. Защото и говоренето е вид шум, чрез който общуваме помежду си. Говорим всички - и малки, и големи. Децата дори често говорят повече от възрастните. Те пък обикновено смятат, че могат, като гръмотевиците или морето, да се правят на шумни сами по себе си, тоест, да говорят винаги и когато си поискат, защото няма трета, по-висшестояща от възрастните категория хора, която да им забранява да го правят. Това обаче се случва редовно на децата, на които все им се забраняват разни неща, и много често - да не вдигат шум.

Така е устроен светът. И изобщо, ако хората не говореха, всички сигурно щяха да са много добри художници, защото щяха да рисуват непрестанно това, което казват с думите. Тогава на света щеше да е много по-тихо, отколкото е, но пък нямаше да го има Тихо, историята за когото искам да ви разкажа.

Тихо се появил на света ей така, от само себе си, в един слънчев неделен следобед. По същото време другото полукълбо на Земята било обвито от нощен мрак. Там децата спели в леглата си и сънували кой каквото си поиска. В слънчевото полукълбо обаче на децата никак не им се спяло, въпреки че всички много добре знаели какво прави едно дете следобед - стои си в стаята и оставя родителите си да си почиват на спокойствие. Така казват всички родители на децата си в събота и неделя следобед, и понеже това е всеизвестен факт, няма защо да го коментираме повече.

Малко преди да се появи Тихо, в Европа едно разтревожено момиченце дотърчало шумно от стаята си в хола, където майка му и баща му дремели пред телевизора. "Мамо, мамо - викало детето, - ами ние забравихме да нахраним катеричката, която живее в корема ми. И тя иска да обядва" - викало детето. А пък майка му, която така се стреснала, че чак подскочила на дивана, в просъница чула нещо съвсем друго и казала: "Ох, не викай така... Ще ти купим кошничка, нали ти обещахме. Остави ме сега да си почина малко на спокойствие! Тихо!". И пак задрямала на дивана.

Точно по същото време, но в горещата Африка, едно момченце толкова се зарадвало на откритието си, че хукнало веднага да се похвали на родителите си, които сладко спели под хладината на новия си, наскоро купен климатик. "Мамо, татко, вижте, вижте какво мога да правя! - нахлуло момченцето с викове в стаята. - Мога да намигам първо с лявото око, после с дясното око и накрая и с двете заедно!". "Тихо, не викай така! - промърморила майка му, - върви да играеш в стаята си". Обърнала се на другата страна и пак заспала, а пък баща му изобщо и не помръднал.

Точно по същото време, но на друг континент, залата на един куклен театър била пълна с майки, татковци и деца, които били на представление. Децата гледали напред, към сцената, но спектакълът бил пълен с много вълнуващи моменти, какъвто трябва да е всеки спектакъл. И във вълнението си децата изведнъж подскачали от местата си, но тогава седалките, които били едни много особени, лесно подвижни дървени седалки, бързо се сгъвали назад, удряли се в дървените облегалки и тогава в залата се разнасял шумът от седалките, а малко след него - и подвикванията на родителите: "Ш-т, тихо! Стой си на мястото!", или "Ш-т, спри се на едно място!", или "Ш-т! Ако не пазиш тишина, веднага си отиваме!" и така нататък, и така нататък, докато цялата зала не се изпълнила с два звука - "Ш" и "Т".

Тогава над покрива на сградата започнал да се образува един малък облак. Той трябвало да бъде шумен като "Ш"-то, но "Т"-то веднага се изнизвало от залата след него и го заглушавало и затова никой нито виждал, нито чувал облака. Видели го в сънищата си само децата в другото полукълбо, обвито в нощен мрак, които, преди да заспят, също били пазили тишина по какви ли не причини.

Облакът се издигнал над сградата и никой не виждал как той става все по-голям. Тишината от залата все едно че се изпарявала от покрива и влизала в облака, който се надувал все повече и повече. Когато тази театрална тишина влязла цялата в облака, от него по небесните пътища запътували като сигнал всякакви "Ш"-та и "Т"-та и се пръснали по света. Към облака веднага се прилепила тишината от стаята на момиченцето, което мислело в усамотение как да нахрани катеричката в корема си. Всичката тишина от стаята на момченцето, което намигало само на себе си пред огледалото, също се понесла към облака. И от целия свят се понесли какви ли не тишини - малки, големи, весели и тъжни, носели се към облака и се стопявали в него. И така се образувал облак с висока концентрация на тишина. След като се скупчили на едно място, тишините станали толкова много, че даже и на тях им станало скучно от самите себе си, защото, когато е тихо, значи не се случва нищо, а когато е много тихо, значи, че не се случва ама съвсем, съвсем нищо. За разнообразие тишините започнали да си разменят местата и да се опитват да образуват някакви форми. Движенията им ставали все по-безразборни, докато най-накрая, някъде в центъра на облака, където тишините били скупчени най-нагъсто, се появило едно човече с големи, ококорени очи. Така се появил Тихо, от тишината, и разбира се, първата дума, която казал, била "Ш-т", но никой нищо не му отговорил, защото край него било много тихо.

След това представлението в театъра свършило, децата се разотишли, облакът се смалил, докато не изчезнал така, че децата в другото полукълбо спрели да го виждат в сънищата си. И Тихо се стопил в пространството, но той не изчезнал завинаги. За него не са известни много факти, дори и най-амбициозните репортери на света не са достигнали доникъде с разследванията си. Знае се само, че той се появява винаги на места, където има висока концентрация на детска тишина. Това го прочетох в един вестник, в който бе публикувана статия със заглавие "Тишината: истини и митове". В статията бе цитиран разказът на момиченце, което обяснява как, докато един неделен следобед скучаело само в стаята си, изведнъж като от нищото се появило едно симпатично човече и много го развеселило, но бързо изчезнало, щом родителите се събудили.

Вестниците, както знаем, пишат истини за живота ни, затова аз вярвам на тази история. Само не ми е много ясно защо Тихо не се появява и пред възрастните. Може би, защото на тях няма кой непрекъснато да им казва да пазят тишина.

© Елена Владова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2007, № 12 (97)