ШАПКА-ИДИОТКА

Елена Владова

web

Лятото бе толкова горещо, че по обяд улиците се опразваха и навън оставаха само чужденците-туристи, които така или иначе винаги ходят с шапки-идиотки. На тях и затова им е по-лесно, не само защото имат повече пари в джоба си. Шапката-идиотка те кара да изглеждаш по-пренебрежителен към света и дори някак си разсеян - все едно, че изобщо не те интересува какво става отвъд периферията, нахлупена над очите, под която се вижда само един тесен квадрат. Но на чужденците-туристи и толкова им стига - те и без да са с шапки-идиотки, понякога пак виждат, колкото има в един тесен квадрат. За повечето и без това България се свежда до плажа или планината, евтината храна и един вечен fun от живота, който те се опитват да търсят в почивките на екзотични места два или три пъти в годината.

Толкова за чужденците.

В горещото местните хора без шапки-идиотки на главите гледаха много-много да не излизат навън, въпреки че знаеха, че е невъзможно. От продължителната топлина те започваха да се държат неестествено и да си мечтаят за зимата, макар че ако беше студено, щяха да си мечтаят за лятото. Неизвестно защо, всички хора са направени по една ненормална рецепта, която сигурно някой е забъркал нарочно, за да не дава на живота им спокойствие. Тук шапките-идиотки нямат никакво значение, националността също. Защото човек е забъркан така, че винаги да си мечтае за онова, което няма, а когато го има, да не му се радва и от спокойствието, че го има, дори да чувства, че то му пречи. Устроени по този начин, на практика хората рядко могат да бъдат щастливи. Но пък сигурно в това няма нищо случайно, защото, когато са щастливи и го осъзнаят, животът им става друг, по-хубав, лек и дори небрежен - като с шапка-идиотка на главата.

Толкова и за местните хора.

Беше горещ юлски ден и всичко като да се пропукваше от топлото. Плочите по площада пареха като пясъка на плажа. Хората по улиците се влачеха, защото от топлото им се виеше свят. Онези, които нямаха шапки-идиотки, си мечтаеха да имат. Други си мечтаеха за банята и студения душ. Аз бързах по сенките, за да си свърша работата. Защото, когато човек има работа, обикновено трябва да я върши. За да може след това да прави онова, което му доставя удоволствие. И да се почувства щастлив. Поне така си мисля.

Неизвестно защо и аз носех на главата си шапка-идиотка. И докато вървях, си мислех за всички тези неща - за чужденците, за местните хора, за шапките-идиотки и за щастието. Все неща, които може да си помисли всеки, ако му се мисли. Ако пък не му се мисли, просто ще си пъшка в топлото, ще се поти и ще мърмори тайно или гласно, че хората миришат на пот и са станали изнервени от горещините, от новите цени на тока, от девалвацията на ценностите в отношенията, от липсата на любов и доверие и от не знам си още какво.

"Ти не разбираш от нищо друго, освен от книги, статии и полупияни художници", изплуваха изведнъж в главата ми думите, които веднъж ми казаха. "Това е било истинска обида", помислих си веднага, щом си ги припомних.

И в горещото, когато на хората им се пие бира или им се яде сладолед, няма причина да се сещам за неща, които някой ми е казал преди време.

Изведнъж си дадох сметка, че понякога хората си казват помежду си неща, без да се замислят, че може да засегнат дълбоко другия, дори и за цял живот. Човек трупа житейския си опит не само от преживените провали и успехи, но и от общуването си с хората - повече или по-малко пълноценно. Понякога във взаимоотношенията надделяват моментните състояния, а не цялостното усещане за човека, който стои насреща. И ако трайното и обогатяващо общуване с другите е най-сложно, то още по-сложно е да не се поддаваш на моментните си състояния. Защото така нищо не може да започне и всичко ще се проваля още от самото начало...

Срещу мен се изправи чужденец с шапка-идиотка на главата.

Excuse me, Do you know where is the Cathedral?, попита ме чужденецът и аз му обясних where is the Cathedral. Ако не от друго, то поне от това разбирам. Нищо, че и аз имам шапка-идиотка на главата си. Шапката е само за декорация и за предпазване от топлото. И просто ей така, за да го раздавам небрежно, да си мислят другите, че не ме интересува нищо повече от онова, което виждам под периферията. Макар че много добре знам, че животът не е един вечен fun. Ако беше така, нямаше да разбираме кога сме щастливи.

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 21. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.