КОГАТО ПАСКАЛ ГО НЯМА

Елена Владова

web

Паскал не дойде на сватбата и мястото му остана празно. На свободния стол така и не седна никой, защото всеки си имаше място, определено дни, дори месеци преди това. Мама до татко; по-близките гости до другите по-близки; в същия ред и по-далечните; първият по рождение брат до втория, до него третия... и така всички останали шест деца от семейството на младоженеца.

Чиниите и чашите, предназначени за Паскал, също не побутна никой. Заради вятъра се местеше само табелката с името “Pascal”, която се оказваше ту до някое от различните entree-та, ту до сирената или коняците, отлежали 10 години. Накрая табелката падна на масата и се скри под една чиния. Паскал така или иначе го нямаше. “Ако сватбата не бе френска, а българска, досега някой сигурно щеше да седне на свободното място - според симпатиите си. Или щеше да се опита да вземе част от порцията му”, помислих си, но не го казах. На французи, дошли в България колкото за една сватба, не можеш да обясниш лесно какво означават думи като “авер” или “келепир”.

Преди сватбата се изля проливен дъжд. Сигурно бе най-проливният през цялото лято досега. И както се разбра после, облакът бе захлупил само центъра на града, а в кварталите е греело слънце. Малко преди церемонията близо до църквата падна толкова страшен гръм, че уплаши и уличните кучета, които иначе са по-издръжливи от хората. По-късно ми разказаха, че мълнията била кълбовидна и профучала пред прозорците на блока, където живея. Светещото кълбо уплашило съседката ми, която по това време вероятно е хранела чайките и е била на балкона. От всичките девет етажа на трите входа те кацат само на нейния. Мисля си, че не е само защото редовно им дава хляб. Чайките и врабците я обичат повече от роднините й и сигурно някога ще я изпратят завинаги. Много добри хора у нас като остареят съжителстват с птици, котки или кучета и разделят с тях малкото, което имат. А това Паскал, или който и да е французин, не би го разбрал...

Аз не съм видяла кълбовидната мълния, защото по времето, когато тя се е втурнала към земята, също съм се криела от дъжда. С букета в едната ръка и с картината за подарък в другата... Църковната церемония започна след края на пороя и в продължение на час и половина мокрите гости поизсъхнаха, докато ставаха и сядаха на местата си според това, което изрича свещеникът и така, както подобава на една католическа сватбена церемония. Но французите трудно ще разберат и смисъла на поговорката “Да ти върви като по вода”, защото във френския език тя няма еквивалент. Такива хора са французите - просто си живеят живота, и с дъжда и без него. И не се стараят като нас да търсят във всяко зло доброто...

Ако Паскал не бе изпуснал самолета за сватбата, можеше и да види кълбовидната мълния. Но, всяко зло за добро. Сигурно е поне, че щеше да се измокри. И то за първи път под толкова проливен дъжд в България.

Паскал, който го нямаше, е приятел на младоженците. Той бе единственият от четиридесетте поканени французи, който не присъства на събитието, организирано стриктно дълго преди да се състои. Сватбата протече като по рецепта. Мога само да предполагам, че и самите младоженци някога не са се влюбили по рецепта.

Почитател на дипломатичното общуване не съм била никога. Но и на мен ми се налага да го правя. Понякога и аз съм конюнктурна. Смешно ми става, когато ми се наложи да говоря за времето и за познатите на другите познати, които пък сигурно познават този, с когото си говоря. В историята на човечеството сигурно ще се съберат векове, които хората са изгубили, за да общуват от куртоазия. Да си говорят, без да си казват нищо. Думите са създадени, за да улеснят комуникацията. И пак думите са тези, които я затрудняват и я правят изкуствена. Човекът е такова създание на природата, което не може да живее без проблеми, и ако няма, си ги създава сам. Човекът не е като птиците, котките или кучетата, които свикнат ли, че им даваш хляб, идват всеки ден, докато не умрат. На човека хем му се иска да му е сигурно, хем пък да е по-велик от навика. Може би затова си създава грижи и се обижда със себеподобните си. Хората като че ли не могат да се примирят, че са това, което са, и че трябва да са самите себе си. Човекът е глупаво създание. И компютърът, Интернет и самолетите го правят да изглежда още по-глупав и немощен, защото с цялото си могъщество над живота техниката стои над Човека, който сам си я е създал, за добро. Днес естествените човешки желания и нагони се намират някъде отвъд живота, който живеем, и трябва да си много чувствителен, за да умееш да разграничаваш едното от другото. Да не търсиш сърцето си в компютъра и душата си някъде из световната мрежа. Там, където е събран целият свят, но така, че да не можеш да го пипнеш и усетиш истински... Една увличаща зрителна измама - “trompe l’oeil”, както казват французите, но за тях това понятие има преди всичко (и по-добре!) само естетически смисъл.

Точно това щях да попитам Паскал, ако не си бе изпуснал самолета за сватбата - дали умее да се вглежда в зрителните измами, да вижда това, което му трябва, но да не се лъже за цял живот. Всеки от нас, в крайна сметка, носи отговорността за самия себе си - за всичките си миражи, грешки, несбъднати желания, обиди, амбиции, които са се осъществили повече или никак, за пътечките, по които криволичи и които сигурно са му написани някъде, без той да знае, за усмивките си и за сълзите си. Всеки от нас е толкова глупав, колкото е, или толкова умен, колкото е, независимо от това какво си мислят или говорят другите. И дали ще се криеш от проливен дъжд с кълбовидни мълнии или ще си на сватбата на приятели, все си този, който си. Останалото, което ако искаш, ще покажеш или не на другите, е въпрос на индивидуална режисура - изкуство, което на някои се удава повече, а на други по-малко. Но и заради това се различаваме помежду си.

Роклята ми бе мокра почти през цялата сватба. Малко преди да си тръгна забелязах, че е изсъхнала съвсем, както и дрехите на останалите намокрени гости. Дъждът не бе вписан в предварителната сватбена рецепта и като че ли нарочно си избра точно този ден и точно това поле за действие - за да напомни, че нищо не е по-велико от естеството на природата. Какво от това, че някакви французи са си избрали да си кажат “Oui” за цял живот точно в България? И какво от това, че си бяха подготвяли сватбата повече от половин година, без да пропуснат дори и сватбените бонбони...

Междувременно ми се бе случило да говоря за какво ли не, включително и за изкуство - тема, която французите с интереси в тази област много обичат, особено ако са на коктейл. Така и не разбрах нищо друго за Паскал, който трябваше да стои на празния стол до мен, освен че е приятел на младоженците и че не присъства на сватбата, защото си е изпуснал самолета за България. Но може би само той постъпи като дъжда - не спази правилата на рецептата и си позволи да не дойде, без да каже защо.

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 29. 07. 2001
=============================
Първо издание, електронно.