ХУДОЖНИКЪТ НИКОЛА МАНЕВ:
Да не се радваме много - Европа не ни заслужава

Елена Владова

web

Изтичащата 2002 г. бе успешна за Никола Манев. След като отбеляза 40-годишнината от своя творчески път с 3 изложби - във Варна, Чирпан и Париж, художникът бе отличен и с наградата на галерия “Кавалет” “Кавалер на сребърния кръст”. Преди броени дни Никола Манев откри нова самостоятелна изложба - в Стара Загора, където показа и съвсем нови платна, отварящи страницата към нов творчески период в работата му. Новост около художника е и неговата дейност, свързана с благотворителността. В момента Никола Манев е все още в България, а накъде ще тръгне след това, е незнайно и за самия него.

- С какво изненадвате зрителите и главно тези, които познават добре творчеството Ви, с изложбата си в Стара Загора?

- Изложбата в Стара Загора е подобна на тази, която се откри през лятото в Художествената галерия тук, но съдържа и 30 нови работи. Това е съвсем нов нюанс в работата ми. През двата месеца, през които бях в Париж, работих и ги нарисувах. Повечето са малки и средни формати и дори са фигуративни - нещо, което ще провокира учудване. Имах желание да се завърна към по-реалистичните и по-фигуративни неща. Това са натюрморти и пейзажи, които всъщност никога не са ме напускали, но съм ги правил по мой, индивидуален начин с разгъване на формата, във вид на фантастика и сънища. Сега у мен спонтанно възникна желанието да се завърна към конкретните форми. Тези работи за мен са като провокация, освен това са и едно пътуване по света, защото имам работи от Тайланд, Мароко, България, Париж. Така в мен се роди идеята да направя нещо, което навремето Жюл Верн е направил за 80 дни, но в литературата - обиколка на земята. Аз пък реших да направя обиколка на земята с 80 фигуративни картини. Ако имам сили, време и възможности, всичко, което видя на различни интересни, оригинални и типични места, ще превърна в картини. Това са места като Гранд каньон в САЩ, където съм бил три пъти, Сахара, където също съм бил, дюните на Северните морета... Има много такива типични места, които бих искал да преобразя в 80 картини.

- Това означава ли, че ще отидете и на още места, където не сте били преди?

- Да, бих желал да го направя. Защото иначе е много лесно да взема пощенски картички и да рисувам, но това никога няма да го направя. Пощенските картички и снимките могат да ми помагат, защото дават точна информация за нещата, но дотолкова.

- Имате ли вече маршрут?

- Не, още не е решено. Това е само идея, която споделям с вас. Често идеите се реализират като на шега, а с много от моите е станало така. Така стана и с Чирпан, където купих къщата и я превърнах в музей-галерия, така стана и с много други неща. Дори отиването ми в Париж преди 40 години беше на шега, а стана реалност. Аз отидох за една година, а станаха 40. Такъв е животът.

- Кое Ви провокира към промяната в работата Ви?

- Стана от само себе си. Моето желание за връщане към формата ще ми даде възможности за ново развитие. Настъпва един момент, в който човек започва да омръзва на другите, дори и на себе си, да прави едни и същи неща. Това повторение е най-големият страх за един автор, а няма автор, който да не се повтаря. И най-големите музиканти, художници, кинодейци по един или друг начин правят едни и същи неща.

Но предварително не съм вземал такова решение. В даден момент ръката ми каза какво да правя - тя се умори и има желание да отвори нова страница. Това все едно като прочетеш една страница от една книга 10 пъти и вече искаш да видиш какво има от другата страна. Така и аз пожелах да продължа книгата на моя творчески път и да отворя нова страница. До каква степен ще бъда различно, времето ще покаже. Имам ентусиазъм да го направя. Но това не значи, че ще изоставя тези форми, които досега съм правил и които са си лично мои. Не, искам да ги доразвия.

- Защо избрахте Стара Загора за изложбата си?

- Като направих изложба в Разград, ме попитаха защо в Разград. Отговорих: “Защото е в България”. Като направих в Сливен, ме питаха защо там и аз казах същото. За Ловеч също.

Като направя пък във Варна, ме питат защо не в София. Стара Загора се намира в България и е един много симпатичен град в Тракия. На мен ми е интересна България в провинцията. Считам, че в Стара Загора е най-хубавата галерия в страната. Старите хали се превърнаха в такъв салон. А аз още миналата година взех решение да направя изложби във всички градове в България. Вместо да чакам планината да дойде при мен, аз отивам при нея. Където има хора, ми е интересно, независимо че бизнесът, медиите, парите, ако погледнем от по-практична гледна точка, са концентрирани в София, няма какво да се лъжем. За мен това е важно, но не е и най-важното, защото по-важни са хората, които гледат моите картини с интерес и любов. Това ми пълни душата, пък и тук-таме се появяват клиенти, което ме кара да продължа и по този път. Дори имам чувството, че хората в провинцията са по-естествени, спонтанни и симпатични.

- Как мина изложбата Ви във Франция в La Coupole?

- О, там вдигнахме много голям шум. Дойдоха 300 души на откриването. Но да Ви кажа истината, това бе повече рекламна изложба, отколкото бизнес изложба. La Coupole е един много интересен ресторант в Париж. На ден минават по 1800 души. Това заведение е с повече от 80-годишна история. Всички големи имена в нашата област, в областта на драматургията, са минали оттам. Това е един особен начин да се допреш до тези хора. Стените са пълни с фрески от началото на века. И там, в продължение на 30 дни, те бяха окичени с моите картини. Хората, които работят там, ми казваха: “За първи път имаме една сериозна изложба”. И да е лъжа, важното е, че мина добре. На откриването бе и нашият посланик, както и кметът на ХIV квартал, където се намира La Coupole. През това заведение са минали Жюл Паскен, Модилиани и много други. Така че моето представяне там бе едно намигване, едно докосване до тях. Аз дръпнах една реч, жалко, че нямаше магнетофон, за да ме запише. Защото всички се изказваха чинно, по етикеция. А аз цитирах Де Гол, който навремето беше казал на една среща с Тодор Живков: “През Средновековието България и Франция са имали общи граници”. И допълних, че само след няколко години България и Франция няма изобщо да имат граници.

- Вярвате ли в глобализацията?

- Много ми е гадна тази дума, изобщо не вярвам и не искам и да вярвам. Това според мен е чисто бизнесменски термин, означава отприщване на капиталите и това, как богатите хора започват да търгуват помежду си. Какво значи глобализация? Ще дам такъв пример: живял съм в Америка 6 месеца. Там отиваш от Бостън в Юстън, от Юстън във Феникс, от Феникс - на друго място в Америка и навсякъде ядеш един и същ хамбургер с еднакъв вкус. Това е глобализацията. Докато в Европа не е така. Отиваш в Португалия, там ядеш големи скариди, оттам отиваш в Германия и ядеш немски картофи, които ги няма никъде другаде по света, оттам отиваш в Холандия и ядеш една специална супа - “ерште суп”, оттам отиваш в Гърция и ядеш “сувлаки”, оттам отиваш в Чирпан и ядеш кюфтета по чирпански. Ей това трябва да остане и затова не искам никаква глобализация, за да ядем една и съща гозба. Всеки трябва да си запази индивидуалността, характера и физиономията си, а не всички да станем като овцата Доли - след 50 години да имаме едни и същи коси, физиономии и манджи.

- Това обсъждали ли сте го с французи, например?

- Да, с всеки. В момента в България е модно да се говори, че тя е в Европа, че ще влиза в ЕС. Но едно трябва да знае България - че Европа ще я приеме само тогава, ако България си остане България, тоест, ако си запазим българското, историята, традициите, фолклора. Ако станем някакви си мижави, да приличаме на този и на онзи, на което българинът е податлив, един ден е италианец, на другия - американец, няма да стане. Трябва да си запазим българското. Тогава ще бъдем приети като пълноправни членове, както са гърците. Един грък, например, щом стане 3 часа след обед, ляга да спи, докато холандецът не знае какво е това да спи след обед. Всеки трябва да си пази характера.

А иначе хубавото на Европа е, че няма да има граници, няма да има митничари, полицаи, които преди все ти искаха паспорта. А аз имам и едно друго мнение - че Европа не ни заслужава съвсем, защото в продължение на много години българите са страдали и са се мъчили по границите, навеждали са глава, за да им дадат виза. Лично аз, който 40 години живея в чужбина, 20 години са ми казвали да влизам оттук, а не оттам. Защото аз съм французин от 20 години, през другите 20 си бях българин. Аз пак съм си такъв, но говоря за паспорта. А сега, когато влезем в Европа, нашите европейци ще идват наготово, ще си сервират наготово с нашите български момичета, които са най-хубавите в Европа. Аз съм за едно предложение - никой да няма право да се допира до българско момиче, ако не е живял минимум 5 години в България, иначе да им се вземат глоби. Както те ни задължаваха, така сега ние ще ги задължим. И това трябва да се превърне в закон. Аз дори ще говоря с Проди и някои други... Затова, да не се радваме много - Европа не ни заслужава. Трябва да установим някои правила. Българинът притежава силни червени кръвни телца, които са богатство за Европа. Затова, не трябва да гледаме само негативното, а и положителното. Българинът може да е една много силна и здрава сплав за Европа, която е стара цивилизация и отива към залез. И независимо че нашата история е 1300-годишна, ние сме народ с хъс и с желание да се развива. Българинът има енергия, а тя струва пари. А да не говорим за женската красота, за която казах преди малко.

- В какво се състои благотворителната Ви дейност?

- От година и нещо съм член на една хуманитарна френска организация, която се казва BIP. Те подпомагат 40 бедни страни в Африка, някои бивши съветски републики и други. Подкрепата е главно в областта на медицината. В организацията работят доброволци, които събират от различни френски болници, които се закриват, продукти, апарати, легла - много неща, които вършат все още идеална работа. Успях да вкарам и болницата в Чирпан в тази програма. Хора от тази организация вече идваха два пъти в Чирпан. Досега сме доставили на местната болница 4 тира с продукти на стойност около $ 200 000. Това е само за тази година, но ние няма да спрем дотук. Ще я направим истинска болница. Последният път помощта бе 150 легла и апаратури, фотьойли, дюшеци, зъболекарски столове за 107 000 евро. Детското отделение вече е направено изцяло. Важното е, че тази програма е дългосрочна.

- Само към Чирпан ли е насочена помощта?

- Да, само към Чирпан, защото не мога да подпомогна всички болници в страната. Това бе мое лично предложение. В организацията разполагат с една дебела папка с документация и със снимки, защото за всичко се държи сметка. Защото същата организация преди е подпомагала друга болница в България, която се е изложила - продуктите са били препродавани. Но това се случва. В Африка един камион никога не стига до болницата, всичко се разграбва предварително. Хората са си хора по цял свят, апетитите са си апетити. Гледат, че нещо дошло от Франция и всеки гледа да грабне. Това е човешко. Пролетта президентът на организацията ще посети Чирпан, за да види какво става. Но сега пък в Чирпан започнаха да се джафкат. На мен кухнята на нещата в България ми е ясна. Аз съм убеден, че има хора, които ги е яд, че правя това. Сигурно казват: “Дава на едните, а на другите нищо”. Сигурно има и зли езици. Но глобално хората са доволни, и най-вече лекарите, защото виждат, че в болниците влизат много неща.

- Къде заминавате от България - във Франция или в някоя от страните, които ще превръщате в картини от новия цикъл?

- Не зная. Животът ми много се обърка, той винаги всъщност си е бил такъв. Имам една поръчка за картина в Осака, може да се наложи да отида до Япония. Един мой стар приятел, който не бях виждал 30 години - от Таити, от Папете, се появи отново и ми казва: “Никола, идвай, имам кораб, ела на гости”. Той се казва Даниел, с него сме живели заедно в Хюстън. Викат ме и мои приятели в Ню Йорк. А едновременно с това ми се работи много в ателие, а едновременно ме влече и Южна Франция, защото отдавна не съм бил там. Иска ми се да направя там един престой от 3-4 месеца, в пълна концентрация, без да има около мене никой, никой да не ме познава и да работя. Достатъчно е да ме познава хлебарят, месарят.

- С една дума, имате голям избор.

- Да, много голям избор. Уединението е най-ефикасно за работата. Пък и вече съм на години, в които трябва да мисля да оставя нещо на тоя свят, а моят продукт са картините. А за това трябва пълна концентрация. Но ми се иска да направя едно пътуване, след което да се затворя и да работя, както съм правил досега. Но догодина ще се разбере какво се е случило.

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.