Актрисата Мая Новоселска:
"ЩОМ СИ ДАЛ ПОНЕ МИГЧЕ ДОБРО НАСТРОЕНИЕ, ЗНАЧИ ИМА СМИСЪЛ!

Елена Владова

web

- Защо не обичате да давате интервюта?

- Да, наистина е така. Не обичам, защото в един момент човек започва да се повтаря и омръзваш сам на себе си. Пък и вече доста неща са казани.

- А ако разговаряте на специална тема. Или пък стане така, че изведнъж се получи много хубав разговор?

- Е, каква пък чак толкова специална тема? И много рядко се случва да се получи такъв, непосредствен разговор. Получава се, когато човек е, както се казва, duende.

- Но сигурно знаете, че имате изключително много почитатели...

- Е-е-е... Страшно съм щастлива от това. И съм благодарна на съдбата. Като виждам усмихнатите лица на хората, си казвам: “Щом си дал поне мигче добро настроение, значи има смисъл!”. Спират ме хора по улиците и ми казват: “А, ама вие да не сте Мая Новоселска? Много весело, много смешно!”. Мисля, че за актьора, но и за всеки човек, това е едно от най-хубавите неща - да е дал нещо добро на другия.

- На Вас сигурно не Ви е винаги много смешно...

- Разбира се, както на всички. На сцената не си личи. Това става с психическа нагласа. Това е както при хирурзите. Чудила съм се те как издържат. Имат, например, по 3-4 операции на ден, но дори и две да са, това е всеки ден. А никой не ги пита в какво настроение са, какви проблеми имат. Затова аз им се възхищавам. Нашата професия е доста по-безотговорна, защото дори и да сбъркаш нещо на сцената, не е фатално. Но е необходима и една по-особена нагласа. На сцената заживяваш в друг свят, влизаш в други мисли. И между другото, това е много хубаво, защото е вид терапия. Винаги след представление, ако то е минало хубаво, се чувстваш като излекуван. Но това е терапия и за нас, и за публиката.

- Как разбирате кога представлението е минало хубаво?

- То се усеща. Не само по реакциите на публиката. Тя винаги е лакмус и критерий. Но усещането е и между самите актьори, виждаш го в погледа на партньора си. Имали сме фантастични представления, с много импровизации и всички после казват: “Как стана?”. А това никой не може да обясни, дори никой не си и спомня какво точно е казал. Но може би това е майсторлъкът на актьорската професия.

- В “Комедия на слугите” играете и Санчо Панса. Как се чувствате в неговата кожа?

- О, това не е мъжка роля, а роля на същество. Мисля, че всеки един от нас се е вълнувал поне веднъж в живота си от нещата, които вълнуват Санчо Панса, няма значение дали е мъж или жена. Същото е с Дон Кихот. Има, разбира се, и строго мъжки, и строго женски образи. Но когато се погледне по-философски, това са проблеми на човешкото същество. Универсални. Аз лично страхотно харесвам решението на Теди - не съм го виждала отдолу, но на сцената имаш чувството, че става магично. Всичко - с прожекцията на тичащия кон, с качването на Дон Кихот върху него и тръгването му. Имам още какво да работя и да си мисля върху образа на Санчо Панса, но това е само началото. Пространството е свободно за доизмисляне. При нас нещата не са заковани. Можем да кажем: “Теди, я виж, имам едно предложение. Ако го харесваш, къде да го направим”? И така нашата работа е интересна.

- Имате ли амбиции да изиграете конкретна роля? Роля, за която да мечтаете?

- О, такива цели не съм си поставяла никога. Имало е моменти, в които те завладява някаква идея - от прочетена книга, от гледан филм. Каквото се падне! Досега не съм играла в такива неща, които да правя с мъка. Май са само едно-две. Всички роли съм си играла с удоволствие, част от теб винаги остава в тях. Всяка роля може да бъде направена. Може и лейди Макбет, например, защо не! Ако човек се хване, може и да излезе нещо. Но всичко оставям на съдбата.

- Последната Ви роля в киното е във филма “Рапсодия в бяло”.

- Да, ние каквото направихме, направихме. Оттук нататък продуцентите си имат думата. Там играят и Диана Цолевска и Антонио Угрински - това са хора, които живеят във Варна и които ние много обичаме и са наши страхотни приятели - готини, мислещи... Винаги, когато се видим, се зареждаме взаимно, говорим си. Защото, знаете ли, на хората от напрежението, в което живеят, не им остава време да стопират и да видят какво става наоколо...

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 30. 07. 2002
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2002.