Мила Иванова, актриса:
"БУТО Е МНОГО ДЪЛЪГ ПЪТ НАВЪТРЕ, ИЗСЛЕДВАНЕ НА САМИЯ СЕБЕ СИ"

Елена Владова

web

Младата актриса Мила Иванова бе на театралния фестивал във Варна с буто-танцовия спектакъл, в който участва, “Заспало куче”. Танцът, чиито корени се крият в Япония, е създаден там през 60-те години на ХХ век. “Заспало куче” е осъществен с помощта на японеца Масаки Ивана, който Мила привлича в България за съвместна работа.

- Какъв път изминахте, за да достигнете до буто-танца “Заспало куче”?

Моят професионален път се развива по много интересен начин.

С театър се занимавам от 9-и клас. Учила съм в театрална паралелка в 22-ро училище в София, след това учих в Пловдивския университет, също в театрална паралелка. После дълго време работих за един от малкото частни театри в София - 4хС. От 1999 г. заедно със съпруга ми се занимавам с продуцентска къща “Одавижън”, чиято основна функция е производството и постпродукцията на филми - телевизионни и игрални. Реших, че заедно с това е интересно да се направи и продуцентска къща за театрални представления. Всъщност се занимаваме с продукция на театрални представления по собствени идеи, представления различни и нови за българската сцена. Имаме няколко такива реализирани проекта. Първият се нарича “Разстройство”, играхме го в софийската Минерална баня. Това бе театрално представление с участието на трима души, който реализирахме на нетеатрално пространство, с хореография и текст. След това бяхме копродуценти заедно с театър “Хронинген” - Холандия на представлението “Атараксия” по хореография на Галина Борсова. Следващото представление е това, с което гостуваме сега - “Заспало куче”. Имаме и още едно, копродукция с “Червената къща” - танцовият театър “Градината на пеещите фикуси”. В него участваме пак тримата, които сме и в “Заспало куче” - аз, Юлиана Сайска и Иво Димчев. “Градината на пеещите фикуси” е поръчка на танцов и визуален фестивал във Фрибург, Швейцария. През юли ще бъдем там и ще направим световна пермиера. В България премиерата на това представление бе на Фестивала на движенческия театър в Бургас през месец май. После, живот и здраве, ще го играем и в София.

За себе си мога да кажа, че усещам ставащото през последните 2-3 години като наистина стойностно. Преди това 2 години работих с 4хС в Габрово и натрупах опит. Но това не ми беше достатъчно. Имах възможност да пътувам - Холандия, Австрия. Мисля, че за нас, българите, това е много важно, защото ние сме малко встрани от европейската сцена. Много от любопитните и стойностни неща, които се правят в Европа, да не говорим за САЩ, не минават оттук. Българската сцена не е на пътя им. Два пъти бях стипендиант на Интернешънъл танц във Виена, където имах възможността да присъствам на много представления и да участвам в много уъркшопове. Това ти дава информация и възможност да се ориентираш във възможностите си, провокира и личната ти фантазия.

- Каква е философията на буто?

- Буто е създаден през 60-те години на миналия век от японеца Татцуми Хиджиката. Той създава така нареченото “бяло буто”. Буто се дели на бяло и черно. “Буто” значи на японски стъпка. Черното буто се приема като танц на мрака, но не в онази отрицателна светлина, за която се говори в лириката. Това е мракът, непознатата страна на битието и на Аза. Буто-философията е много интересна и има значение за самото изпълнение. Това е изследването на вътрешното пространство на човека, на вътрешния пейзаж. Буто е един много дълъг път навътре, а не навън. А всъщност, тръгвайки навътре и ставайки много искрен със себе си, тогава ставаш искрен с тези, които са насреща ти. Буто е танц на емоцията и крайните усещания. В Европа това е един от най-експресивните танци, които съществуват днес и се смятат за съвременни. Буто е танцът на личното творчество. Това го отличава и от модерния танц, защото е танц на индивидуалния автор. Буто не се появява случайно. В Япония има предпоставки за това - буто е създаден като контра на навлизането на европейската традиция, на европейския класически танц. Японците тогава са казали: “И ние имаме танци”. Те имат и други разновидности - и кабуки, и ноно, но те са традицонни. Буто е встрани от тази традиция. Освен това буто е повлиян изключително от II Световна война, от падането на атомната бомба. С това се обясняват крайните усещания, усещането за смъртта. В буто смъртта съществува изключително като образ. Не е случайна отпусната поза на тялото. Начинът на ходене е характерен. Войната, откъснатите ръце и крака - всичко това е била явна картина в Япония по онова време и е провокирала Хиджиката да създаде това изкуство.

- Има ли в момента европейски танцьор, който е известен като голям майстор на буто?

- Не, европейски няма. Ние сме последователи. Учим се от японците, които имат изключително много такива танцови групи. Масаки Ивана, който е хореограф на “Заспало куче”, е един от представителите не бяло буто. Бялото буто е отворено навън, към съзерцанието. Според Масаки Ивана бутото се резвива, не е останало на нивото на създаването си през 60-те години. Японците имат световна енциклопедия на буто, в която за Масаки Ивана е написано много. Тук знам, че на театралния фестивал е идвала и Хисако. Но всеки един танцьор има свой стил, което определя разнородния облик на буто.

- Казахте, че с Масаки Ивана сте се запознали във Франция...

- Да, аз бях в неговото студио там. После го поканихме да дойде в България и да направи хореографията на “Заспало куче”.

- Как се прави танц по хайку?

- Ами прочетете един стих, събуйте се боса и ще видите... (смее се). Това е собствената интерпретация на стиха и същевременно издигането над него.

- Не е ли източната философия твърде различна от това, което сме ние самите на Балканите? Ние сме твърде емоционални и показваме рязко чувствата си...

- Да, ние сме много отворени и по някакъв начин демонстрираме нашата емоция. Докато японците също преживяват, може би дори много повече от нас, но някъде много дълбоко в себе си, много по малко и много дозирано. Но това не е контрол. Те са наистина такива хора. Японците не са българи и българите не са японци. И ние никога не сме се стремили да изглеждаме като Масаки, когато танцуваме. Това е невъзможно. Буто може да се реализира тук и да стане достъпен за българите, когато чрез танца намериш пътя и до българите.

- Какво значи всъщност “заспало куче”?

- Това, което е. То дойде от едно упражнение - “танцувай, сякаш ходиш и танцуваш върху заспало куче и не го събуждай, ако можеш”.

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 05. 03. 2002
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2002.