Иван Иванов е роден през 1918 г. в Търговище. Завършва романска филология в Софийския университет, а през 1943 г. защитава докторат в университета на Падуа, където научва и италиански език. След завръщането си в България работи като преподавател по френски език. 20 години до пенсионирането си през 1979 г. е директор на варненската IV ЕГ “Фр. Жолио-Кюри”. Превежда поезия, проза и пиеси от френски, италиански, руски и други езици. Негово дело са: първият пълен превод на “Божествена комедия” на Данте (съвместно с Любен Любенов), пиесите “Тартюф” на Молиер и “Чашата и устните” на Алфред дьо Мюсе, “Цветя на злото” на Бодлер, “Голямото завещание и разни стихотворения” на Вийон, “Нов живот” на Данте и излязлата наскоро от печат “Отблясъци” - сборник преводна поезия от италиански, френски, руски, румънски, английски и немски автори. За преводаческата си дейност е удостояван с редица отличия - два пъти награда “Варна” през 1984 и 1997 г., награда за най-добър превод на годината през 1975 за “Божествена комедия”, наградата на “Отворено общество” през 1996 г. Той е и един от тридесетината българи, удостоени със званието Кавалер на ордена на академичните палми за културни заслуги към Франция, присъдено му през 1979 г.

- Г-н Иванов, в живота си сте съчетали професията на преподвател и преводаческата дейност. Ако днес трябва да избирате, ще се насочите ли отново към работата на преводача?

- Това не мога да кажа със сигурност, защото преводаческата си дейност започнах някак случайно. Още като студент ми направи впечатление 33-та песен от “Божествена комедия” и се опитах да преведа част от нея. След години, когато вече бях директор на гимназия в Шумен, отново се върнах към стария се превод и той вече стана по-сполучлив. Нямах амбиция да превеждам дори целия “Ад”, а само част, която да пратя в някое списание. Навремето Николай Лилиев, който беше много деликатен човек, ме окуражи. Така започнахме съвместната си работа с Любен Любенов, работата продължи близо две години. Случвало се е само на една песен да имаме 100 варианта. А човекът, който някога най-много ме насърчи, е Валери Петров. Но ако трябва да сравнявам двете професии, по-лесно е да си преводач, защото всичко, което направиш, зависи от теб самия. Да изваеш едно стихотворения като превод и да изваеш един млад човек в личност са две съвсем различни неща.

- Защо не сте пожелали да живеете в София или пък някъде в чужбина?

- Така се стекоха събитията - след завършването ми започна войната, върнах се в Шумен, където започнах да стажувам, а първите години след 9 септември бяха трудни. Работил съм и в Карнобат, а във варненската IV гимназия ме поканиха. Обиколил съм почти цяла Европа без Полша. Само във Франция съм ходил пет пъти. Но щом минеше определен период от време, ми ставаше скучно и ми домъчняваше за България. По-късно посетих отново и Италия и подарих превода си на “Божествена комедия” на италианското Дантевско общество, а оттам донесох като подарък цялото творчество на Данте. Благодарение на това съществува и преводът на “Нов живот”.

- Поезията ли е най-голямата Ви любов?

- Изгубих зрението си от преводи на проза. Имам още книги, които така и не са издадени. Но поезията ми е повече по душа, защото позволява да се обмисля повече. В поезията има много повече варианти на превод. Имал съм толкова случаи, в които съм се затруднявал върху определен пасаж и това не ми е давало мира дори и в съня. Най-сполучливите преводи са ми хрумвали или в безсънието, или на път, когато вече не мислиш за стихотворението. Така например за 6 месеца бях изоставил “Прокълнатите жени” на Бодлер и преводът му изплува в главата ми, докато бях на разходка. Мога да кажа, че най-трудно преведох стиховете на Франсоа Вийон - заради сложното римуване. А най-лека ми беше работата върху пиесата “Чашата и устните” на Мюсе. Но всички преводи са ми като деца.

- Откъде са най-хубавите Ви спомени?

- Никога няма да забравя връщането си от Падуа по време на войната. Бяхме трима студенти - без пари и без документи. След редица перипетии успяхме да се завърнем в България след 10 дни и то пътувайки само през деня, защото беше опасно. От студентството си в Падуа имам, разбира се, и спомени, които никога няма да забравя. Имах един колега от Поморие - Никола Арнаудов. Никога няма да забравя как си купуваше лимони и се очуди, че продавачката разбра фразата “Дайте ми едно кило лимони”, защото той още не знаеше италиански и неволно произнесе фразата на български език. А на италиански е почти същото - “Date mi un kilo de limoni”. По-късно той стана зам.-директор на гимназията в Поморие и се ожени за секретарката си - гъркиня, която му поправяше правописните грешки.

- От нивото на годините си като какво качество преценявате скромността?

- Зависи каква е гледната точка. Навремето например аз бях много стеснителен. Случвало ми се е да пътувам във влака и да не кажа нито дума по целия път. Сега станах по-бъбрив. А иначе всеки човек, независимо с какво се занимава, не трябва да говори повече, отколкото трябва и да не излиза извън рамките на собствените си възможности.