ТЪГИТЕ НА ДИМО КЬОРЧЕВ

Едвин Сугарев

web

Традиционният прочит на „Тъгите ни“ на Димо Кьорчев дефинира този текст като литературен манифест. Той бива помнен като такъв: например едно писмо на Иван Радославов до Траянов от 1928 г. го определя като „първите законодателни страници“ на модернизма и като „истинската платформа на новото самочувствие“; бива разчетен като такъв от литературната ни история; и дори нещо повече - Димо-Кьорчевите тъги не са забравени и днес - използвани са като отправна точка и модел за осмисляне на преломни в литературен и интелектуален смисъл ситуации, например при обговарянето на „тъгите на краевековието“ в текстовете на Михаил Неделчев и Бойко Пенчев.

Е ли манифест „Тъгите ни“? Този въпрос е донякъде обезсмислен от факта, че и до момента нямаме работеща дефиниция за това, що е литературен манифест. Разполагаме с доста относителни параметри, с чиято помощ бихме могли да очертаем един широк кръг текстове, претендиращи да имат манифестен характер. Най-общо би могло да се каже, че всеки манифест по условие представлява акт на насилие върху тъй наречения „естествен ход“ на културното развитие; че епатира създаденото досега и поставя ново начало в контрастна спрямо традицията насока - и в този смисъл е едновременно и терорист, и законодател в литературата; че маркира сблъсък на генерации и налага силово периодизация, а с това - и неизбежна идеологизация на литературното битие; че предполага някаква поне относително консолидирана група творци, обединени от общи естетически принципи и обща решимост да ги наложат като определящи за културното настояще; че мисли и говори в глобални категории, но неизбежно и неизменно търси тяхната реализация не само в идеен, но и в чисто формален план.

Можем ли да вместим в тази схема „Тъгите ни“ - и очертава ли този текст някакъв първичен модел на ранния български модернизъм? Един внимателен прочит би доказал, че върху Димо-Кьорчевите тъги пост скриптум са полепнали наслоения, извлечени от по-сетнешни перипетии на литературната ни история; че „Тъгите ни“ стоят доста отчуждено в компанията на други текстове от това време, за които се смята, че имат манифестен характер - и че това е така, защото мащабът на поставените от автора въпроси се простира далеч отвъд границите на самата литература и вихрещата се в нея конкурентна борба на идеи и прохождащи литературни направления.

За да стане ясно двойственото битие на този текст в литературата ни, ще си позволя едно рисково сравнение с друг текст: „Из нов път“ на Иван Андрейчин, публикуван през същата 1907 г. Авторът го определя като „литературен манифест“ и той наистина е такъв - въпреки всички наивности и недомислици в него. Публикуван е като уводна статия от едноименното списание и отправя посланието си от името на писателската общност, консолидирана около него; радикално отрича българското литературно настояще, определяйки групирането на писателите като „малки приятелски банди“, както и самата традиция: „Литературна традиция ний също нямаме“. Акцентира се върху изостаналостта на литературното мислене, което и не подозира за съвремените школи и течения, както и върху неговата привнесеност отвън - „но не из съкровищницата на изящната всемирна литература, а грабната от сиромашката каса на близки съседи“; говори се за „комичното невежество“, с което се обговарят чуждите литератури; за зловредния факт, че достъпът до тях минава през руски (според Андрейчин друго би било, ако минаваше през френски). Критиката не е подмината - тя „с пълна пара крепи това мило невежество“.

И едва след като всичко, което шава под литературния хоризонт, е напълно отречено и разпертушинено, идва време за основната мисия на всеки литературен манифест - да възвеличи сред развалините онези, които идат „из нов път“. Патосът на типичното за подобни текстове множествено число започва с декларацията: „ний сме независими“ и с претенцията за „своя собствена естетика и определено понятие за всеки литературен род“. Какви по-точно, не е много ясно, при все че модернистичният подход е нахвърлян с едри щрихи: отричат се „описанието и реториката“, а се признава „внушението“; търси се „духовно съглашение“ с читателя; зачеркват се наративните функции на литературата за сметка на предаването на „настроения, чувства и рефлекси“; търсят се „символизиране“ и „символизация на живота“, свобода на формата, нов ритъм и свободен стих. В типичния за българския модернизъм ключ е разрешен въпросът за родното и чуждото: „В областта на литературата, в царството на човешката мисъл, няма наше и чуждо“.

Патосът, тематичният обхват и реторичните жестове определят „Из нов път“ като типичен за своето време литературен манифест с модернистична насоченост - въпреки всички противоречия в него. Съвсем друг е въпросът дали и доколко пишещите в „Из нов път“ и самият Андрейчин защитават заявените в манифеста си претенции. Волята да се тръгне „из нов път“, изразена от името на недоволниците от състоянието на тогавашната ни литература, предполага манифестния характер и функциониране на написаното. Най-същностният признак за това се съдържа в неговото активно отношение към дневния ред на българската литература и желанието този ред да бъде променен - тръгването „из нов път“ е целенасочен призив към глобална промяна на акцентите във формален, персонален, тематичен и всякакъв друг план.

Тази воля за преформулиране на културните реалности съществува и в текста на Димо Кьорчев, но изцяло лишена от прагматични измерения и персонално обвързване с някаква творческа общност. Множественото число в „Тъгите ни“ е глобализирано до степен, при която става анонимно и съотносимо не с тази и онази група творци, не със „старите“ или „младите“ - а с твореца като такъв или дори - с човека като такъв. Смисловият заряд на самото заглавие предполага не конквистадорски поход към бъдещето, а изстрадване на миналото и негативно осмисляне на настоящето в техния най-глобален духовен смисъл. Българската литературна реалност присъства единствено в пласта на отрицанието - но това отрицание е далеч по-яростно не само от текста на Андрейчин, но и от най-крайните манифестни текстове в цялата история на българския модернизъм. И това е отрицание, което обхваща литературното настояще в неговото цялостно битие - без млади и стари, без нови пътища и алтернативи: „Не черквата или уличният държавник поругаха Бога, а вие, български писачи, които пренебрегнахте душата, за да служите на цели, вие, всички писатели, лирици, драматурзи, публицисти и критици. Време е като зверове, усетили смъртта, да се заврете в пустите ущелия на тая бедна страна и отровните ви кости нека останат там“.

Пренебрегването на „душата“ неслучайно е посочено като смъртен грях на българската литература. В цялата българска литература трудно ще намерим текст, който да е в такава степен максималистичен в своите изисквания към творческата личност и в своето задълбаване в метафизичните корени на духовното. Доста относително е да се каже, че „Тъгите ни“ изобщо се отнасят към литературата - по-скоро литературните примери имат илюстративен характер, служат като доказателства при разнищването на сложните сплитове на бога и човека, духа и материята, живота и смъртта, временното и вечното, езика и мълчанието. Нещо повече: за Димо Кьорчев човешката култура е сама по себе си недостатъчна и ограничена, тъй като винаги възниква в определени емпирични условия и борави с емпирични дадености - тя е „суета сует“, - като тази ограниченост се разпростира върху всички сфери на човешкото мислене и познание.

Този негативен поглед към културата (не вчерашната и днешната, а културата въобще) предполага и коренно различния дискурс в текста на Кьорчев в сравнение с малкото появили се дотогава програмни текстове. Още първото изречение е показателно - то съдържа основния и определено ницшеански акцент: „Да се самоусъвършенстваме“. Само по себе си то е и отрицание на онова „ние“, задължително при всеки манифест: защото самоусъвършенстването е личен акт и няма пряко отношение към дневния ред и конкретиката на самата литература. Това, което интересува автора, е човешкото „извън време, извън място, извън каузалност и необходимост, извън познанието, извън всичко, което изпълня нашето физично битие“. Накратко казано, става дума за душата - която се разбира като импулс и енергия отвъд разума и логоса, непознаваема, но интуитивно доловима, безпричинна причина за всичко, лишена от край и начало - но същевременно единствено изпитвайки нейната стихийност, „отиваме все по-близо до природата и Бога и се отдалечаваме от нази си“. Това именно „отдалечаване от нази си“, маркиращо пътя от човека към свръхчовека, е положено в „Тъгите ни“ дотолкова глобално, че помита целия валиден дотогава позитивизъм на културното мислене и буквално преобръща вкоренените на ръба между 19. и 20. век ключови понятия от типа на Бог, човек и родина, а покрай тях и красиво и грозно, език и смисъл, както и самата координатна система, с която се осмисля изкуството.

В целия текст - отново нещо нехарактерно за програмните текстове на модернизма - стои въпросът за смисъла, за вътрешните енергии и интуиции, движещи човешкото битие - а не за формата, красотата и хармонията като основни валидни по това време категории за творческата дейност. Това е и причината, поради която е низвергнато „чистото изкуство“ като частен и затова ограничаващ принцип. Според автора изкушението на твореца да търси хармонията и красотата на своята душа и да въплъщава нейните хубости е пагубно: защото „ни красотата или грозното около нас са източник, за да дирим ценностите на света, а всичко - и грозното, и дребното, и красивото, и всяка шепа кал, срещната по пътя на душата“. Може да се обобщи, че всичко едностранчиво е погрешно - както фаворизацията на красивото, така и нихилистичният поглед, съсредоточен върху мировата тъга и собствените страдания. Това е и причината за двойственото му отношение към Пшибишевски, както и за глобалното отричане на декадентството, което в своя страх от смъртта и съсредоточеност върху болезненото не е способно да разбере „мировата душа“ - едно отрицание, което Димо Кьорчев вече е изпробвал на българска почва, като основните потърпевши са Яворов и Пенчо Славейков.

Самата рецепта за „новото изкуство е мислена като сплав от три елемента: бог, мълчание и родина. Димо Кьорчев определя изкуството като средство за самоусъвършенстване, но изрично подчертава, че терминът е донякъде погрешен, тъй като може да бъде мислен като цел, а изкуството „не решава задачи, не обслужва цели“. Става дума за „ония интуитивни импулси, с които се стремим през разпокъсаността на света към единството на бога“. И тъй като бог е извън време и място, то и изкуството може да намери своя път единствено чрез синтезиране на проявите на душата - към това се стреми „новият художник“ и това игнорира не само целенасочените и ориентирани към материалните дадености усилия, но и дележа на самото изкуство на школи и художествени системи. Прочее „школите и школичките“ директно са пратени по дяволите - и това е още един аспект, в който „Тъгите ни“ радикално се различават от повечето програмни текстове на българския модернизъм. От своя страна мълчанието като втори елемент на новото изкуство е „белег на безкрайността и враг на временния живот“ - и същевременно продукт на изначалната и безалтернативна самота на човека, породена от факта, че „любовта, смъртта и Бог са неуловими“, а пътищата до тях са страданията на душата - иначе казано, „тъгите“, за които става дума в заглавието.

Родината пък е истината, към която се стреми човечеството - но това е непостижима истина, която е осезаема като стремеж и интуитивно долавяна само в кратки мигове, отвъд които се простират страданието и плачът. Кьорчев я определя като „чувство от ирационален характер“ и неговата дефиниция съвпада с тази на Ницше - другите възможни дефиниции са безсмъртието (според Исус) или Нирвана (според източната философия). Именно тъгата по непостигнатата родина ражда големите духовни завоевания - включително и творческите такива. И именно неспокойствието, гърчовете на душата раждат величието на културата. Лекът за тези болки и тъги не е в безродността и космополитизма, а в способността да провидиш родината като обиталище на бога навсякъде, във всеки емпиричен факт, в „нашата малка земя, където се раждаме и мрем“ - родината като храм, като мълчание, молитва и любов.

И това е голямата перспектива пред модерното изкуство, задачата на това „ние“, което е скрито в заглавието: защото в реалната родина няма ни един храм, защото „никой не търси родината и всеки живя: всички търгуват, желаят, правят сметки, очакват добрини и писателствуват, всички са грешници и лъжци“. Това е и своеобразен път на търсене на духовната родина през сковаващата ограниченост на реалната, изстрадването на несъответствията между двете чрез институцията на тъгата, постигнатото чрез интуитивни стремежи мигновено просветление, способността да разбираш с душата си, което означава да приемеш безредието и хаотичността на своите сетива и прозрания, да премахваш „всяка рамка, всяка систематизация и накит“. Всъщност може би този последен извод, съотнесен не към същността и смисъла на творческия процес, а към творческата свобода при разграждане на традиционните форми, е изглеждал особено продуктивен за теоретиците на модерното изкуство и е разработван в почти всички последващи програмни текстове на българския модернизъм.

Ако трябва да се върнем отново към въпроса, е ли манифест „Тъгите ни“, бихме могли да направим следния извод: безспорно става дума за програмен текст, но от много по-различен порядък от тогавашните и по-късни манифестни текстове на българския модернизъм. Димо Кьорчев не се занимава с дневния ред на българската литература, а съсредоточава вниманието си единствено върху базисната философска основа и глобалните категории на мисленето и светоусещането, върху което се гради ранният (и не само български) модернизъм. Сравнението с „Из нов път“ не може да не ни покаже, че ако текстът на Андрейчин е активен и настъпателен в амбициите си да преосмисля традицията и да налага някакви неособено избистрени нови възгледи, то „Тъгите ни“ е много по-остранен от българските реалии, но и много по-дълбок и по-въздействащ текст, който преобръща самите понятия, смисъла на човешкото битие и неговото въплъщаване в творческо дело. Без съмнение основните идеи са извлечени от Ницше и Шопенхауер, но радикализмът, с който се полага трансценденталното като територия на човешкия дух и интуитивното като могъща алтернатива на рационалното, е повече от впечатляващ. Интерпретациите на родината като еквивалент на истината и обиталище на духа, както и на изкуството като продукт от изстрадването на непостижимото единство с бога, биват развити по-нататък като основни тези в българския модернизъм. Същото се отнася и за пътя на изкуството като път на страданието по изгубената и вече недосегаема цялост, и за хаотичността и безредието, с което се възприема и се отразява светът в пределите на мигновени творчески прозрения.

Всъщност двата текста могат да се мислят и като алтернативи, рамкиращи програмното мислене на модернизма в литературната ни история. След 1907 г. високата философска абстракция и конкретните литературни амбиции вече не се срещат в толкова чист вид - повечето програмни текстове са разнородна смес от двата модела и се опитват да балансират между актуалното послание и глобалното осмисляне на творческия процес. Колкото и остро да се впиват модернистите в конкурентната си борба с традицията, изглежда някак непрестижно да не гребнат поне шепа от реториката на „Тъгите ни“.

В заключение бих добавил, че ролята и функциите на „Тъгите ни“ не би трябвало да се преувеличават - например не би отговаряла на истината тезата, че този текст е залегнал в генезиса на българския модернизъм. По-вярно би било да го видим като един от основните акценти, даващи израз на прелома в мисленето и чувстването на творческата генерация, която се утвърждава в началото на века; и като един от първите достатъчно категорични знаци за радикално скъсване с традицията - знак донякъде пътеводен и за прекрачилата родните литературни хоризонти генерация.

© Едвин Сугарев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 2
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 2.