Четворката от “Литературен вестник” (а иначе “бандата на четиримата”, както ги наричат някои изоглавени писачи) даде поредния си залп срещу българската литература. Разбира се, от засада. Поредното “пренаписване” на поезията ни от Герова насам не е нищо повече от хладнокръвното й убийство. Както можеше и да се очаква, освен по всички останали, литературните бандити стреляха и по самите себе си, при това със завидна точност.

Тази антология би могла много лесно да бъде сдъвкана с изкуствените зъби на пародийния прочит. Затова съставителите й предвидливо са се застраховали в няколко предговорени думи. Излишни опасения - предложените тук текстове се подиграват, освен с всичко друго, и с обичайното разбиране за пародия. Антологията (подпомогната от своята старша посестрима, Христоматията) създава всички очаквания точно за такъв прочит. Стъпваме върху него, почваме да четем и в следващия миг черджето се оказва издърпано изпод краката ни. Доказателствата: откъснете първите две страници и дайте антологията на някой интелигентен, но неизкушен от специални занимания с българска поезия индивид. Или: откъснете стихотворението Х, имплантирайте го в книга на предписания му автор и направете същото. И в двата случая въпросният индивид няма да забележи нищо нередно. И с основание, защото тази “българска антология” просто не се занимава с иронизиране, бламиране и убиване на отделни автори. (Редките случаи, в които това все пак става, са неуспех за съставителите.) В центъра на мишената е самата българска поезия. Такава, каквато е. Да цитираме все пак: “инфантилно-романтическа”.

Как става тази хладнокръвна екзекуция? Отговорът на Георги Господинов е пределно кратък: така. Тези, които продължават да питат как, да препрочетат “На острова на блажените”, а след това Константин Павлов, особено едно негово стихотворение с много въпроси. Рецептата за екшъна “убийство на българската поезия” е проста: самата възможност за убедително пренаписване убива поетическото минало. Сваля го като раница от гърба ни. Предава го на прахта и на забравата. На всичкото отгоре го прави със съвсем очевидна привързаност и любов, не само ясно демонстрирана, но и пряко изказана от съставителите на антологията. Които теглят чертата под всички инфлационни дългове с присъдата: “един приключил етап в нашата поезия, който продължава и днес”. И добавят с дълбока на гърди рана: “Затова никой (включително и съставителите) не може да бъде сигурен дали не е жива част от траещото “вчера”.

Всъщност има само един начин да се измъкнеш от “траещото вчера” - като се сбогуваш с него. Но тъй като си отраснал, врастнал, срастнал тъкмо там и това “вчера” лъстиво те оглозгва (чети по въпроса Пламен Дойнов), този акт не може да бъде безболезнен. Можеш да се сбогуваш, само като му видиш сметката, а заедно с това - и на част от себе си. Тези четиримата това и правят: доказвайки на дело абсолютната смилаемост на поезията ни “от Герова насам”, те я лишават от достойнства, събарят мостовете й към някакво хипотетично днес, което може и да е вчера. Една поезия, която може тъй лесно да бъде смляна и след това изплюта в почти автентичен вид, не може да обитава култови и сакрални пространства - гласи посланието на сатрапите. Тя е тотално демитологизирана, нейните съкровени същности са подложени на обструкция, може да бъде чута само като монотонно, подобно на безнадеждно дълга мантра, бърборене.

Има един въпрос, на който четворката не може да отговори и поради това го задава с все по-лудешки интонации през последните няколко години. Пита се: а след каканижещото пространство “от Герова насам” - накъде? Липсата на отговор се дължи на факта, че въпреки цялата демитологизираща енергия, и антологията, и нейните създатели са останали подвластни на един мит - този за литературата като обемно, обгръщащо и обвързващо тяло. Накратко казано - те продължават да вярват, че има нещо такова като национална литература. Може би бедно и жалко, опърпано и сглобено от крадени части - но го има. А ако го няма, можем да го създадем (антологията е автопародия на точно тази тяхна потентност). А ако не можем да го създадем, защото непрекъснато се разпада, можем да про-играем и под-играем като едни всевишни само акта на сътворение. Тоест - продължена е вярата в някаква колективна битийност или обезплътеност на българската литература: самият антологичен подход и вещерският маскен бал я потвърждават.

Ако става дума за труп, то може да се каже, че четиримата са вампирясали - те са изпълзели от него, хранят се с него и живеят чрез него. Въпреки многото казвания и доказвания, все пак вътрешно не им се ще да приемат, че такова нещо като българска литература няма, че няма въобще национални литератури. Че поезията, а и изобщо писането, е безкрайно самотен път, а не колективна вакханалия или жизнерадостен скеч. Че бързото сменяне на поетични маски и пози е не само литературна стратегия, но и нещо, което изхабява лицето. Че индивидуалното или колективно присъствие на карнавала няма никакво значение. Че идва един момент, в който клоуните са с тъжни лица и разтекли се гримове, а взирането в огледалото не предизвиква вече смях. И в който твоят изстрел пронизва сърцето ти. И тогава, в този кратък миг, е поезията.