Я., ИСТОРИЯТА И СТРАСТТА

Елка Димитрова

web

Класична романова форма, последователно избягване на предсказуеми ефекти, обитаване - сякаш естествено - на едни вече далечни, но паметни български десетилетия: между 20-те и 50-те години на ХХ век. История, следвана с мяра и познание. Драми, уловени в епицентъра. Но над всичко - усетът за омагьосано място.

А тематиката, персонажните типове, историческият период в основата на "Светата кръв" на Антон Баев са повече от благодатна почва именно за лесни предизвикателства и предсказуема ефектност, за брутални сцени и сензационно надъхани писателски решения. Защото обхванатият период и захванатите в текста събития се простират от атентата в църквата "Света Неделя" (1925 г.), през преломната 1944, лагерите, горянското движение, саморазправите и от двете страни на разцепеното българско общество. Много от тези исторически реалии обаче остават по-скоро намекнати, споменати, фонови в повествованието.

В този смисъл авторът е избрал един труден подстъп, който бих нарекла подстъп на "сдържания ексцес". В романа му има и любови от романтически тип - при това силни и безизходни (изобщо романтическата тъкан осезателно присъства в него). Има и лагери, и убийства, както и едно знаково самоубийство - на скрития, демонично-притегателен, централен герой - гърбавия учител Конов. Събират се крайности, кипят идеи, учители и ученици минават през сплит от любов и омраза, рицарско приятелство и гибел. Но отново и отново, като неизтребимо спасение, покълва онзи живец на страстта, от който е тръгнало всичко. И това като че ли е голямото, което има да ни каже "Светата кръв". Без изстъпленост обаче, без бруталност.

Романът може да се чете по-скоро като история за страстта - в различните й измерения. А писателското постижение на Антон Баев е в овладяването й - в задържането й на границата - там, където с крайно напрежение страстта продължава да се удържа в някаква стаеност, недопоказност, без да достига елементарния взрив, сякаш в постоянен ефект на близък допир - нещо като танго-ефект.

По подобен начин могат да се опишат и литературнородовата динамика на текста, и спецификата на неговия "реализъм". Отношенията между епическо, лирическо и драматическо са в интензивна раздвиженост. А класичният реализъм често прелива в магически.

В крайна сметка, въпреки привидната обичайност на направата си, романът силно увлича - уж в пътищата на героите си през превратните български десетилетия между 20-те и 50-те години на ХХ в., но всъщност - в едно много по-съществено другаде. И тези два плана са в отношение на напрегната близост-раздалеченост през цялото време.

Тук наистина има всичко необходимо за образцовия епически роман - историческа събитийност, българското общество в неговата относителна пълнота: стара градска аристокрация, предприемчива дребна буржоазия, декадентска интелигенция, занаятчии, младежи, тръгнали от нищото, престъпни изпълнители на комунистическата власт, горяни, жертви, отмъстители. И този материал наистина е настроен в съзвучие с класическите образци на епическия роман - но подчертавам - с онези от тях, които все пак клонят към драмата и лириката. В този смисъл "Светата кръв" продължава тенденции, разработвани от писатели като Димитър Димов и Емилиян Станев (за мен особено видима е аналогията с "Иван Кондарев"). С тази ключова разлика, че романовата епика в "Светата кръв" е и не е цел. Тя функционира в усложнената роля на избягвана цел. Използвана е като канава, в която кондензира есенцията на човешкото. А в едно от представянията на романа си Антон много сполучливо заговори и за въображението на паметта - фигура, която обобщава избрания от него модел. И едва ли има по-точно определение на начина, по който в романа му функционират следите на епическото.

Текстът започва като приказка и завършва като сън. Започва с приказката за любовта загуба. Завършва със съня за любовта раждане. Все краища и начала едновременно. А между тях тече историята. Но това не е книга за голямата История. За историята през човека е. Главно - за човека. Дори не за самия човек - а за онова, което го движи - страстта. И то - в сърцевината й. За онова, без което няма нито човек, нито история.

Другата провокация към критическия прочит, заредена в текста, е отношението на романа към класичното. "Светата кръв" е един необичаен в своята класичност съвременен роман. Дотам, че сепва.

За професионалния критически прочит вероятно би си останал открит въпросът до каква степен е осъзнат експериментът с класичното в текста. Напълно е възможно да не е - нито осъзнат, нито преднамерен. Просто да се е случил поради самата ситуация - поради културните и литературните натрупвания, които писателят няма как да избегне. Защото Антон Баев, колкото и да не демонстрира "ученост" и да страни от постмодерното като предварително зададена концепция (при все усета си към разнородовите текстови съчетания, нехомогенността, колажността и при все нюансите на авторовата си дистанция) - въпреки всичко това той не може да скрие в писането си редица познания, които сякаш воюват за автономни територии вътре в текста - и литературни, и психологически, и културни, и разбира се, исторически. И това, безспорно, е най-доброто при всяко сътворяване - завихрянето и сливането на богатството и пълнотата на познания, чувствителност, чувственост, без което премоделирането на епохи и събития в литературен текст, превръщането им в тъкан, докосваща душевното, сублимирането им във въвличащо, обсебващо изкуство - е чисто и просто невъзможно. Но отделните полета в текста си остават все пак отделни. И в това именно е неговата сложност. Тя може да мине незабелязана за част от читателите, защото съвместяването им е изкусно и гладко, без сблъсък. Но критикът няма как да не забележи похвати, като например заговарянето на дневника на учителя след смъртта му с един от учениците (главния герой), който ще продължи да го дописва по памет, ще продължи да спори с неговите сентенции, да се учи от тях и да ги променя - по начина, по който мъчително-любовно се е сблъсквал приживе със застрашително-притегателната фигура на Учителя.

Не могат да останат незабелязани и редица други преосмислящи, преструктуриращи "включвания" в романа. Литературните теми например - мислени, обсъждани, преживявани от героите, те насочват изборите им, а по този начин се превръщат и в микродвигатели на онова, което се случва, и неусетно биват разкрити и като активен фон на голямата История, в която уж няма място за човека в неговите съкровени измерения на мислещо и чувстващо същество. Най-очевидната литературна тема в "Светата кръв" е Петко-Славейковата поема "Изворът на белоногата". Най-властната обаче е Гарванът на Едгар Алън По - който кръжи и дебне от край до край, сливайки се с фигурата на гърбавия, мрачен Учител. За този тип "включвания" особено помага фактът, че главните герои на романа са ученици и учители (по литература) - т.е. литературността навлиза някак естествено и оправдано.

Тук само ще отбележа и спецификата на музикалните цитати в романа - свързани с "Четирите годишни времена" на Вивалди, които са тематичен двигател на една (главната) любовна линия в романа, но които са и изведени в мото преди всяка глава - с откъс от нотен запис и оригинален сонет.

Отделно внимание заслужават и включванията на кинокултурата на времето.

В тази последователност не мога да не спомена и едно свое редакторско приключение с този текст. Става дума за учудването ми от появата в едно малко, изрично обозначено в текста като затънтено, градче на учители и ученици, които мислят и говорят по този начин за литература, които са гледали тези именно филми (сред тях се мярва Андалуското куче например), изобщо - които знаят всичко онова, което знаят. Та по повод на тази необичайна начетеност на героите и понеже имената на всички места са преднамерено засенени в романа - дадени са само с първите си букви, - а също и кой знае каква конкретност, освен споменаването на Дунава и трудовите лагери, пак преднамерено, липсва - поради всичко това за всеки случай писах на автора, че такива разговори между ученици и учители по онова време, в тази среда са невъзможни - освен ако не става дума за някое интелигентско огнище на анархисти и нихилисти, каквото е например Ямбол. И да, Ямбол се оказа. (Който, освен неназоваността си, в текста се явява най-често и забулен в мъгла.)

Другата ми посвоему "вярна грешка" при срещата с книгата беше началното впечатление, че си имам работа с текст на възрастен провинциален интелигент от онези, за които повече сме чели, отколкото сме ги срещали. Примерно - пенсиониран харизматичен учител. Разбира се, Антон Баев се оказа съвсем не това. Неговият герой обаче свършва бурния си и страстен живот именно като аутсайдер интелигент, изхвърлен на брега на морето (и в прекия, и в преносния смисъл). Споменавам този случай само като илюстрация на рядкото емпатично вникване във времето и героите, което авторът на този роман е успял да направи.

Оттук направо ще тръгна, този път съвсем накратко, към следващата съществена критическа тема, свързана с текста на Антон Баев. Тя неподозирано отвежда към едно такова привидно несвързано с романа явление, каквото е балканският магически реализъм. И тук, подчертавам, въпросната несвързаност е само привидна. (Ще вметна, че съм по-склонна да откривам балканския магически реализъм повече в "реалистичните" платна на Иво Андрич, отколкото в откровено схематичната магика на Милорад Павич например.) Да, "Светата кръв" действително е свързан с историята - българската история между 20-те и 50-те години на ХХ в. Разпознаваеми и пряко назовани, дори анализирани, са редица събития. Но едновременно с това текстът, също така действително, остава и някак прибулен, загадъчен - въпреки яснотата си. Освен това - в човешкия си план, остава и докрай верен на страстта: на изключителната, изведената до крайност, почти невъзможна - и все пак реална и реализираща се страст. В този дух - ако трябва да обобщя, "Светата кръв" балансира с такава причудлива лекота между прибуленост и яснота, че някак успява от съвсем неразкрасената история да направи приказка за страстта, а от баналното (в очите на героите), забутано градче Я. - мистично място. И така се ражда магията без никакви чудеса на повърхността. Защото магията е в страстта на човека, в очите, с които гледа.

...И с такава сила го залюля повторният трус на любовта, издигна го като вихрушка от земята, метна го из прашния златист въздух и го прати обратно в тъмните й разпукани недра. Мъртвите ли оживяваха там, живите ли умираха - беше му все едно, защото не виждаше ни едните, ни другите; защото виждаше, искаше и чувстваше само нея: огромната и дълга загуба в живота си...

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2017, № 3 (208)

Текстът е четен на представянето на "Светата кръв" в Пловдив, 12.12.2016 г.