Книгата със стихотворения "Слизане в Египет" на Бойко Пенчев е причина да направим сериозно събиране или по-трудното - подреждане на информацията по география от гледна точка на историчното и социалното. Темата "Слизане в Египет" не е отклоняване от Центъра, напротив, тя предполага неговото задължително оперативно присъствие, защото Обетованата земя е напълно налична. Книгата абсолютно се обвързва с библейската история за Йосиф и неговите братя и с множеството й производни - епиграфът от тетралогията на Томас Ман конкретизира материала, който иначе би се пръснал навред из старозаветните разкази за първите еврейски патриарси и техните бягства (от глада), намерения и откази, свързани с Египет. Мисля, че наистина темата "Египет" би свършила добра работа откъм митологичен пълнеж в сегашната българска културна и социална среда. Египет е точката на пресичане, която среща мястото на спасението и мястото на робството; Египет парадоксално подрежда Центъра като го назовава Маргиналия. Тази езикова междуособица, на която българите открай време се свидетели, се колебае постоянно под заплахата от космическа катастрофа. Ние знаем, че последната е съвсем реална. За мислещите българи стойностите на тези посоки и днес мимикрират под формата на важни и по-малко важни цивилизационни въпроси. Обаче защо се правим на начинаещи, които като че ли сега учат репликите в този театър? С течение на времето се е развила шутовската естетика на полузабравянето. "Слизане в Египет" има политически жестове по посока на една бивша (полузабравена) религиозност. Една библейска графика от само себе си разделя времето и пространството на исторически (хронология плюс хроника) отрязъци. В Стария, а и в Новия Завет властва хронологията, всичко е подредено и единствено по този начин то е РЕАЛНО и СВЕЩЕНО. "Слизане в Египет" подсъзнателно се дразни от любимата художествена тема за несъстоялостта на българската история и липсата на втвърдени парадигми. Проблемът отново е преимуществено езиков. Централното и Маргиналното са козовете на духа. Това са главните играчи не в снизената блудкава противопоставеност столица-провинция (като България е употребявана винаги директно в една стилистика на провинцията), а в много по-съществената духовна необходимост на едното от другото по египетски образец. И ето тук става важно кой точно е изпълнителят на тази Божия повеля. Йосиф. Той плаща висока цена, за да бъде едновременно извън Центъра и в същото време - значим. Йосиф е главният герой в книгата на Бойко Пенчев. Разказването на историята за Йосиф, означава неслучаен архиварски стремеж към подреждане заради предишна историческа немарливост, за връщане в самото начало, във времето, когато нещата са ставали за първи път : да си дадем сметка за Йосиф. Той е свръхнатоварена фигура не само като изправител на посоките във горното пространство, но и по отношение на долните земи, съответстващи на горния хаос отвъд обетованата територия. Кладенецът и миналото правят нескончаеми връзките. "Слизане в Египет" е книга за предпочетения син Йосиф - тя поставя в една редица копнеещият по легендата Гьоте, изпълняващият копнежа Томас Ман и поетическата теза за липсата на монументалност и състоялост на българската литературна и социална история. Колкото по-малка е книжката на Бойко, толкова повече в нея напират вътрешните стремежи за градивност с характрените епични импулси. След малко ще кажем къде е иронията. "Слизане в Египет" има предвид поетиката на "Йосиф и неговите братя" от Томас Ман, където едновременно се говори в няколко плана, сливайки "времето на ставащото с времето, през което се говори за станалото, и дори с още ненастъпилото време" (Исак Паси). Половината от стихотворенията в книгата познаваме от "Стихосбирка" (1992), "Българска христоматия" (1995) и "Българска антология" (1998). Тяхното "пренаписване" тук е тъкмо в египетската идея за пренареждане и ново оцелостяване. Много от тези стихотворения са пълни с театрална езикова и телесна жертвеност, което не е нов момент за тази поезия. Но иронията и политическо-социалното терзаене понякога излизат от рамките на театралната жаловитост и сатира и попадат в едно сравнително ново поле за Бойко-Пенчевото писане - там на интимното се налага да бъде искрено, оставено без Иронията и Общото литературно благо. Стихотворенията, които наистина много харесвам в тази книга са три: "Сън", "Love's labour's lost" и "Молитва от Египет". Моите поздравления за средното! Въобще, изключително ценно е да се почувстваш (в) Египет - мястото-кръстопът, където нещо се случва, благодарение на абсолютно наелектризираните символи. България е страна, пълна догоре с Египет. Тутакси се актуализира и символната патриаршеска позиция, Бащата. У Йосиф верността към Бащата е основополагаща. Как се държи Бойковият Йосиф? Той изпълнява повелите, мисли за рода, макар че самият не става родоначалник и жертвата е телесна и материална. Поезията е в бащинско-иронично-историчното, обърната към миналото, в традициите на литературната щампа "ЛВ". В тази книга обаче се случва и нещо друго: тя прави възможен един нов език, обърнат към личното. Докато в някои стихотворения четем за историята на грешките, за източната невъзможност за изкристализиране, за поуките, включително и поуките от филологията, за безплодността на личната история, в един момент знакът на личното се обръща и езикът навлиза в себе си и обглежда по друг начин по-дълбока своя територия. Това харесвам в тази книга - втората възможност! В "Из мечтаното" и "Сърцето на сръбското" Б. Пенчев отдава дължимото на ритуала около четворката на "Литературен вестник". Да се откажеш от създадената вече митология, означава да се откажеш и от нейните евентуални продължения, а никой от тази компания не е така светски глупав. Историята за Йосиф и неговите братя е така подходяща за фигуративно изразяване на противоречията между индивида и групата. Йосиф обаче жертва себе си заради себе си.