В началото на текста съм намислила да се отърва набързо от няколко исторически факта: конкурсът "Петя Дубарова" започва да се организира през 1984 година от сп. "Родна реч", така е до 1991-ва. След петгодишно прекъсване, той се възстановява само за бургаски участници. Но през следващата 1997 година отново става национален, какъвто е и днес.

На 16 и 17 май 2002 година бях в Бургас и видях с очите си как пари и интереси добре са се омесили под формулата на Общински организационен комитет, който взема решенията и от сто години кани едни и същи гости да "честват" паметта на Петя Дубарова. Пожизнен председател на журито е Георги Константинов. В Бургас напълно спокойно и безлично Комитетът си е спретнал една емоционална далавера, която се крепи върху добре поддържан лицемерен рев по "рано отишлата си от този свят седемнадесетгодишна поетеса". Това е една чиновническа спекула с емоцията на семейство Дубарови. Не бих отваряла изобщо дума, ако не мислех, че конкурсът и теоретичната конференция са полезни и трябва да бъдат стойностни. Поради невежество, а и поради идеологически и икономически интереси, стремежът в случая е конференцията да бъде все по-малко теоретическа и все повече скудоумно-ревлива, а поетическият конкурс - все по-монополно стабилен. Спекулацията с чистата емоция около самоубийството на Петя Дубарова е печеливша, защото винаги е масова и разбираема, тя е манипулируема. Всяка година честването на Петя Дубарова се затваря в неизчерпаемо карнавално повторение и в неговата философия се разпознават патологични белези. Когато има повторение, несъмнено има и предпазване от нещо. От какво и за кого се пази конкурсът "Петя Дубарова"?

На старата административно-идеологическа инерция вече би трябвало да й е омръзнало от нея самата.

Когато пристигнах в Бургас, предстояха две промоции на книги - първата беше антология на световната поезия, сред авторите й е Петя Дубарова, а втората - сборник с текстовете от теоретичната конференция за творчеството на П. Дубарова преди две години /4 декември 2000 г./ Тук ще пиша за тази втора книга, въпреки че участвам в нея със свой текст, четен на тогавашната конференция. Естествено, не смятам да го споменавам в коментара си. В увода към сборника доц. д-р Калина Лукова пише, че конференцията през 2000 година, а съответно и този сборник като следствие, са "пръв опит да се изследва феноменът Петя Дубарова от позициите на литературната наука": не е ли шокиращо? Очевидно, досега само сме ревали, колчем се е изричало името на Дубарова. Значи, струва си да прочета този сборник - въздъхвам оправдателно в жегата. В съдържанието му има четиринадесет текста, но ще обърна внимание само на някои от тях. Започвам от онези, които са продукт на ужасно невежество и непрофесионализъм - "Ереста на естественото - фрагменти" от доц. д-р Владимир Янев, чийто стил е спекулативен и пълен с отчаяни невротични мърморения. Страшно се изкушавам да ги цитирам, но не ми се занимава. Само ще кажа, че се е получило смело съчетаване на злоба, невежество и наивност. Като общ проблем на една трета от текстовете в сборника е неразличаването на лирическия герой от стихотворенията на Дубарова от биографическата фигура на авторката. Това учителките от средното училище би трябвало по-усърдно да го подчертават в тетрадките на учениците. Другият смешно-чаровен /е, сега трябва да ми се плаче/ текст в сборника, чийто автор му е отказал поне крехка доза литературоведска компетентност, е "Символни значения на природата в поезията за деца на Петя Дубарова" от гл. ас. Димитър Костадинов. Не е за вярване, че този "бисерен" текст съществува. Странно неподходящи се оказват и текстовете на Жанет Илина - "Литературният превод като предмет на компаративистиката" /очевидно писан по друг повод/, както и на Добрина Топалова - "Поетът-обреченик" със скудоумната си упражнителност. На места сборникът като че ли регистрира току-що случило се прописване на кирилица.

По същество, все пак в сборника се отварят няколко проблемни входа чрез текста "Рецепцията на само/жертвата" от Иван Сухиванов и "Петя Дубарова или превръщането на поезията в мит" от Митко Новков. Текстът на Иван Сухиванов задава важни контекстови предположения за социалните случвания около поезията на П. Дубарова, например: "/.../ т.нар. "априлско поколение", което и приюти творчеството на П. Дубарова под крилото си. П. Дубарова "не разбра" двойния стандарт, който това "поколение" вкара в поезията, отдалечавайки я на хиляди мили от същността й, фалшифицирайки смисъла на творчеството въобще... /.../ Кои бяха хората, които осиновиха творчеството й?" Цитирам този откъс, защото той проработва по необходимост и спрямо настоящия текст. До "изкуствената емоционалност", която винаги се поръчва, която скрива, а не разкрива, стига в последната част и текстът на М. Новков. Употребата на поезията на П. Дубарова идеално е паснала на поръчващите музиката, чиито склад за автентични идеали се е поизпразнил и ето ти парадокс: във времето на разочарования идва такава поетическа свежест! Откъде могат да знаят клетите, че доброто изкуство само по себе си е културологичен парадокс. Бабаитското възхищение и сляпото определение за Петината гениалност нямат нищо общо с изкуството на П. Дубарова. Енергичните соцпоети реагират на самоубийството начаса, именно за да обезвредят насрещно евентуалната социална пакост - къде от сърдечна селска носталгия по завинаги изгубената поетическа девственост, къде от усилие да не изпуснат производството на "правилен" мит. Обожествяването на П. Дубарова все още върви, енерцията е стара, но тя съществува. Възвисяването и "онебесняването" - сполучлив термин на М. Новков, можем практически да наблюдаваме днес и в средата на изобразителното изкуство около "небесния жрец" Светлин Русев - защо да мислим, когато се възхищаваме?

Последният /дисциплиниращо-обобщаващ/ текст в сборника от конференцията е този на Георги Константинов. Само ще кажа, че лайтмотивът в него е случайността; говорещият в текста човек се е оказвал все случайно на някакви места и все "по чудо" в архива му са запазени писма от майката на Петя Дубарова - Мария и от приятели на Петя до него; запазени са "по чудо" и неговите отговори, които той цитира с глас, обещаващ да извади още съкровища. Цялата тази случайност не попречва на тезата за "първичната чистота" и популярното: "Стиховете на Петя и самата тя бяха едно цяло" и прочие.

Сборникът е обезопасен.

Не останах през втория ден в Бургас, когато трябваше да се обявят резултатите от ученическия конкурс за поезия "Петя Дубарова", но организаторите ми подариха тънка книжка с отличените творби - "Петя... Пристан зелен", издадена от Съюза на филолозите българисти. Ето съставът на журито: Георги Константинов /председател/, Петя Александрова, Мирела Иванова, Венда Райкова и Иво Рафаилов. Процедурата за журирането е била телефонна и в крайна сметка доста еднолична. Прочетеното в ученическия сборник /поезия и проза/ напомняше аутсайдерството на руските поети от епохата на космонавтиката. Направиха ми впечатление само два прозаически текста - на Евгения Господинова от Бургас /трета награда/ и на Диана Иванова от Ямбол /поощрителна награда/. Тук не бих спорила, всеки има право на избор. Но защо всяка година правещият избора е един и същ? Конкурсът се затваря в някакви половинвековни критерии и отива на провал така, както на този принцип зацикли и конкурсът "Южна пролет" в Хасково. Повече няма да коментирам, само ще приложа част от писмото на Иво Рафаилов /член на това жури/, което той ми изпрати по електронната поща: "най-пошлото беше, че емоционално изчерпаното жури си бе поставило за цел да открие двойник на Петя, върху който да прехвърли бащинските си инстинкти... и какво толкова търсеха и намериха - някакво бледо използване на езика, юношеска обещателност, недоволство /от тях наречено бунтарство/ срещу мъчнотиите на любовта и най-вече умиление пред собствената си сърдечност, която не се побира в думи. Затова и тях думите не ги интересуваха изобщо /.../ за тях всичко извън риданието и страданието на тялото е маниерност... Същите им бяха мотивите при четенето на прозата, никакъв стил, важно е да ти треперят коленете ...от темата; политическа пошлост."

Не бих искала този текст да се възприема като опит да бъде изцяло дискредитирана полезността от правенето на конкурса и конференцията. Оценявам усилията на Елица Дубарова да професионализира средата на това събитие. Важно е да съществува работен процес, проблематизиращ творчеството на Петя Дубарова. Аз съм последната, която ще приеме факта, че има в Бургас някаква криминална интрига, която събира хората да сплетничат.