СПИСАНИЕ "ХРИСТИЯНСТВО И КУЛТУРА". ПРЕД ЛИЦЕТО НА ВЪПРОСА

Десислава Неделчева

web

Списание “Християнство и култура” се появи тъкмо когато се чудех как ще се справя.

Сега, когато прочетох шест броя от неговото съдържание, отново се чудя как ще се справя, този път с евентуалния коментар към него. Четенето протичаше така: изправях се срещу всеки текст челно и сякаш веднъж завинаги. Тази тоталност на отговорността при четене ме снабдяваше с инструменти, които преди бях търсила и които не ме освобождаваха чрез това, че съм ги намерила, а отново преподписваха отговорността. Така аз получавах, но след това не си отдъхвах. Вкопчването ми във всеки текст и всеки брой на списанието доведе до предусещаната боязън, която човек изпитва към любим подарък, който по-добре изобщо да не бъде разопакован. Вътрешността понякога сковава силите, вместо да ги впрегне в работа.

1 брой. Един от важните за целия контекст на списанието текстове е “От Редакцията” в началото на първия брой. Освен че търси “грамотния български интелигент”, списанието подава себе си като “жест на доверие”, като доверяване. Свидетел съм на спазването на това условие в следващите броеве - откритостта в нейния съкровен смисъл все още се случва. Обявен е в началото и един интензитет на движение на смисъла, който запазва скоростта постоянна и въпреки това тласка събитията към тяхната граница - “Неспокойствието, че въпросите са зададени и времето за отговор тече.” През списанието се вижда какво наистина струва гледането само на външния екран на историята. Списание Християнство и култура” предлага мислене и действие, което си дава сметка. Пропускането на лекомислието стопира фалшивата скорост и я заменя с интензитета на друг тип отчитане. Християнството не се плъзга, то застава.

Началото с “Глобализация на света. Глобализация на душата. Глобализация на делниците” от Калин Янакиев е направо апокалиптично изопване, защото няма пространство, няма време, адът е в словото, а и нищо не очакваме от историята. Началото на списанието съвпада с това единствено място с винаги очакващ ни празник - вярата. Оттук нататък трудът е мотивиран и строго-нестрого отпада друго очакващата публика на “Християнство и култура”. Залавяме се да обработваме нивата на този празник. Със същия мащаб на говорене е текстът на митрополит Йоан Зизиулас - “Православната църква и третото хилядолетие”. Той структурира една критика на църковния живот и богословието в съвременните общества, определяйки поводите за радост и разочарование в християнската история и задачите на Църквата в новото хилядолетие.

Списанието обозначава отделни рубрики, въпреки че авторите достатъчно мощно сами за себе си институционализират реда на списаване: Калин Янакиев, о. Николай Нешков, д-р Николай Михайлов, Владимир Градев, Светослав Малинов, Цочо Бояджиев, Александър Кьосев.

Текстът на Владимир Градев - “За смислите на прошката” освен всичко друго, трябва да се чете и като още един коментар към превода на “Вяра и знание” от Дерида (С., 2001 г., превод от френски Владимир Градев). Българската гледна точка е съставена синтезирано в бележка № 9 на с. 38 на списанието, като широко обмислена и дебатирана поради голямата й важност е в брой 3 на “Християнство и култура” през текстовете на д-р Николай Михайлов - ”Трудно изречено” и на Калин Янакиев - “Каноничност, неканоничност; достойнство и недостойнство (две проясняващи метафори) “. Бележката под линия на Вл. Градев и споменатите статии говорят за лисващото извинение и нелюбов в действията и бездействията на висшия клир на БПЦ. Тъй като травмата очевидно е опасна, тя и раняващо преминава през тялото на всичките шест броя на списанието.

Първият брой на “Християнство и култура” публикува разговора на Явор Дачков с о. Михаил (Хаджиантониу) от неизлъченото последно предаване на журналиста. Този разговор обсъжда изключително важни неща и той е началото на поредица подобни срещи с православни свещеници в следващите броеве на списанието. Целият трепет на собственото ми четене видя в него сигурността на говорене, която дава само живото преживяване на Исус. Не о. Михаил говори с нас, а неговият опит във вярата. Веднага след този мощен текст се появи проповедта на о. Николай Нешков, свещеник в храма “Св. Николай Чудотворец”. Учуди ме изящната форма на тази проповед и нейната съсредоточена внимателност. “/.../ тогава имам да ти кажа нещо”. Философичният и дълбок стил на о. Николай не дава мира и защото проповедта му има най-малко две лица, второто от които е неустрашимата критика. Ако разговорът с о. Михаил можеше да бъде също и ученическа скамейка за свещеници (предстои невероятният разговор с о. Антоний (Блум) във втория брой на списанието), то проповедта на о. Николай говори и за другото, което много ни липсва - учи ни на нашето отношение към свещеника до нас. За първи път в проповедта на о. Николай ставам свидетел на толкова дълбоко споделяне на свещеническото битие. Личността и функцията са раздалечаващи се зони на взаимност.

Статията на Калин Янакиев “Годината на изборите. Бламирана ли е републиката в България?” е една от ясно позиционираните страни в българския печат, анализиращи “царската ситуация” и “заговора на неискреността”, през историческата аргументация, която според някои изследователи и журналисти е излишно-изчерпателна, но във всички случаи дава точна представа за болезнения избор на Симеон. Болезнеността се умножава свободно три години след 2001. Бих искала изтичащото време да прави от статията на К. Янакиев забавно четиво, ако не бяха настоящи страшните реализации на описания проект.

Първият параграф от текста “Свещеното Писание - за или против монархията” от Стефан Илчевски обилно ми навя следи от скудоумния тон на соцписанията. Следващите два параграфа нямаше как да не задълбочат подозрението: “/../ и тъй като православните християни са също част от българското общество, съвсем нормално е и те да се вълнуват от същите въпроси, каквито занимават останалата общественост. Напълно в реда на нещата е и те, по различни поводи и причини, да имат своите монархически или републикански предпочитания.” Не ми се коментира тази механична сепаратистка блудкавост. След това обаче нещата в текста тръгват с един нормален компетентен тон, като че ли пише друг човек.

Оставам в кръга на работната мнителност и по отношение на следващия текст - “Християндемокрацията и обединена Европа” от Светослав Божилов. Патосът на текста в неговото начало е значително пресилен, защото не е необходима кой знае каква яснота и храброст в откриването на топлата вода. Пък и не слепваме картинки една за друга, за да кажем следното: “ако вярата не намери своето реално присъствие в битието на хората, във формирането на обществени позиции и правила, от медиите до политиката и от образованието до бизнеса, България просто няма да стане член на европейското семейство.”

Финалът на първия брой на списание “Християнство и култура” публикува няколко откъса от книгата на Красимир Крумов “Неведоми пътища”. Някои от тях са смайващо добри - редовете изглеждат хладно събрани в себе си, без характерната за подобни сюжети сантиментална разглезеност.

2 брой. Не казах в началото, а трябваше веднага - списание “Християнство и култура” е внимателно редактирано. Усещам съзнанието на редактора (Калин Янакиев) във всеки ред. Текстовете са обсъждани по един или друг начин. Говоря за любовна намеса, която понякога е пряко показана: “ние ще се връщаме към нея от различни перспективи много пъти на страниците на това списание”, “заслужава си някога по-нататък специално да поговорим за него”, “Това ще бъде сторено в други броеве на това списание и не само от автора на тази статия.” Читателят чувства, че списващият списанието се усеща у дома си. Вярата е общностно доверима. Готовността да споделиш най-тънките места от общия ни път е заразителна - четящият също подава готовността си за искрено участие. Домът се умножава. Списанието открива втория си брой с разговора на о. Сергий с митрополит Антоний (Блум) - “Пастирът до леглото на болния”. Смятам този шепнещ разговор за високо поучение в смирение и съпричастие. Върху него е невъзможно да разделяме коментарите си, защото той просто събира и отправя. Очевидно след тази живост на говоренето броят на списанието не може да не продължи с ново речево доближаване, този път от друга страна на вярата - нейното институционално ежедневно постигане. След издадения през 2002 година сборник “Тайнството на човешката личност. Исихастки студии” от епископ Калистос Уеър тук четем епископ Калистос в разговор с Калин Янакиев, о. Николай Нешков и д-р Николай Михайлов за мъчните въпроси на “външния разбит облик на Църквата”. Това е разговор за жизненоважните трудности в ежедневно изминаваната крачка във вярата. Той като че ли е продължен чрез текста на известния гръцки мислител Христос Янарас - “Църквата в контекста на посткомунистическа Европа”. Публикуваните “Три лекции в университета Бъркли, Калифорния” са включени и в сборника “Кризата като предизвикателство” (С., 2002 г., превод от гръцки Достена Лаверн). Всеки следващ брой на списание “Християнство и култура” е продължение на продължението - казвам това и заради разговора с Христос Янарас в брой 3 на списанието.

Светослав Малинов открива своето познавателно, а също и увлекателно участие с първия от редицата свои преводачески коментари (”Размисли за революцията във Франция” от Едмънд Бърк, превод - Св. Малинов, С., 2001 г.)

Във финала на този брой има две изненади, които са станали още повече такива поради начина на показването им. Предговарящият текст на Георги Тенев и следговарящият на Елена Алексиева съставят една елипса на очакването, която създава очарователен критически ефект. Той говори за нейната книга, тя, макар и бягайки - за своята, но откъс от книгата не можем тук да прочетем. Книгата обаче съществува и всеки може да я има, когато поиска. Избегната е учебникарската христоматийност: радвам се на чистия опит за критика, който не се подценява с нагледност и дидактическа заработка. Още повече, че писането на Елена Алексиева е смело и се държи право пред себе си, идентифицира се в крачка. Каквото се получи - такова, но това усилие е доверчиво, тоест живо.

3 брой. Ето го разговорът с Христос Янарас. В него участват четири лица (Калин Янакиев, о. Николай Нешков и Георги Тенев), но той е така общ поради това, че “Църквата е в състояние да подскаже на всеки един какво му липсва, за да стигне до спасението.” През този разговор списанието преподписва основанията си да върши своето дело (за което напомнят началните редакционни бележки във всеки брой) чрез изследване на “потребността от съществуването на една християнска интелигенция, която да започне да артикулира всичко отначало”. Отсъствието на църковното събитие, смесвано с религиозен психологизъм, превръщането на Църквата в идеология, мисълта, че “християнството се е развило в някакъв инфантилизъм, то не е вече за сериозни хора” - част от тези страшни неща (да се сетим за разговора с о. Михаил от първи брой и да видим текстовете на д-р Н. Михайлов и К. Янакиев от този брой на списанието) не са чак толкова страшни, защото вече някой заедно с мен мисли за тях по един напрегнат, изпълнен с любов и решителност начин. Този брой на “Християнство и култура” развива изключителна последователност в собственото си (а може би в моето) следване на тази обща оздравителна кауза. От разговора с Хр. Янарас до текста на д-р Н. Михайлов има една педя разстояние, но тази (подготвителна) педя е много важна. Отново се връщам към един от примерите на о. Михаил (не мога да забравя): “Отец, ти си строг в критиката си, смущаваш хората, и когато им вземаш нещо, не им даваш в замяна друго. Каже ли ти човек, че има гнила ябълка в ръката си, никога не му казвай: “Тая ябълка наистина е гнила”, докато не намериш друга да му сложиш в ръката, когато вземеш първата.” Цитирам тази мисъл, за да поясня мястото на следващите няколко текста до “Трудно изречено” на д-р Михайлов. Търсена е някаква разреждаща в хубавия смисъл на думата бавност. Появява се откъсът от “Откриването на Бога” на католическия богослов Анри де Любак с неговата умна, на места изящна поезия, която съдържа важните въпроси за откриването на Бога, за Неговото присъствие, за настоящето. “За границата на Църквата” от о. Георгий Флоровский дава основополагащите критерии в определянето на разкола и каноничния праг. Определянето на каноничното отношение на Църквата към разколниците става в един вътрешно разговорен текст. Като критика на църковните разколнически практики, той не разделя “към победа, а към възвръщане”. След класиката на руското религиозно мислене от началото на ХХ век, текстът на Орлин Йорданов “Въпросът за смисъла на живота и смисълът на този въпрос” отива в една друга класика. Древногръцката упоителност на философстващия човек не е само образ, а анализ чрез характерните за нея риторически фигури. Мощта на текста е в неговата яснота, имаме му доверие и го оставяме да води, защото предусещаме, че накрая ще узнаем какво/то/ търсим. И наистина няма излъгани, текстът чистоплътно оправдава очакванията. Учителят знае предварително смисъла на урока, но проявява солидарност към учениците си и се прави на току-що откриващ отговора. “Измамата” е единствено в “старогръцкия” език. Има поне две причини текстът да споменава Платоновия “Федон”. Бих искала Орлин Йорданов да пише също и художествени текстове, например разкази.

Проповедта на о. Николай Нешков “Бездните, в които не си струва да се проникне” има огнен глас, разпростиращ се върху три библейски текста. Вторият от тях - за ходещия по водата Петър - Мат. 14:24-31 - се тълкува за втори път в този брой, едната гледна точка е на Христос Янарас, а другата на о. Николай. Говорят заедно, поотделно и пак заедно. На пръв поглед, текстовете на о. Николай Нешков изглеждат неразбираеми, дори някак екстравагантни за онзи, който още не се е решил да разбира връзките в дълбочината на опита.

Стигаме до “Трудно изречено” от д-р Николай Михайлов, което кой може по-лесно да изрече. Не съм чела нищо по-радикално по адрес на висшия клир на БПЦ. Д-р Михайлов отправя осем вини (аз толкова преброих): вините за миналото, за това, че “не разбраха нищо от смисъла на историческото сътресение”, за комунистическото избиване на десетки свещеници, за “утрепването на свещеник /.../ от неудържим нагонен напор за имот и тучни пасбища, псувня и кръвоизлияния”, за липсата на съзнание за болест, другото име на която е неразкаяние и разкол, за “алтернативния синод”, за участието в мутренски сделки и срамни освещавания и накрая - за пазарните апетити с реституирани притежания. Наред с това, текстът ясно формулира четири свои тези: “Значителна част от действащите архиереи на БПЦ дължат честта на сана на БКП и нейната ДС, по критерии за политическа благонадеждност”; “Времето в св. Синод на БПЦ се отчита от лениви стенни часовници, неговите обитатели дремят в 19 век. Институцията е подгизнала във фолклорно-битови предразсъдъци /.../ Каноничен е своеобразен селски окултизъм”; “патриарх Максим и митрополитите на св. Синод застинаха в безпределно канонично самомнение /.../, от които не се изисква нищо друго освен факта на тяхната декоративна наличност”; “Българската православна църква не може да бъде превзета с удар отвън.” Във финала текстът отговаря на два въпроса: 1/ Защо написах този текст - “Изричане на риск е нужно. Суеверният страх от подлото табу е зло. Не е гордост да пелтечиш общата болка, когато е на път да те довърши. Това се нарича апел. За помощ, за истина и за братство”; 2/ Какво трябва да се случи? Огромната ирония в текста е фигура на риданието, сравнимо само с Ботевия публицистичен гърч. В последващия текст на Калин Янакиев - “Каноничност, неканоничност; достойнство и недостойнство (две проясняващи метафори)”, съвременната българска църковна ситуация е такава: “домът е ледено студен и тъмен, каквато е и бездомната улица за напусналите, макар че той си остава и правилно построен, и правилно оборудван, т.е. каноничен.” След статията на д-р Михайлов четем една втора радикална позиция, грижовно обясняваща базата. Тя е полезна, защото е извън суетата и има отговорност за началото и разбирането.

4 брой. Темата на този брой е “Диалог на вярващите с невярващите. Предложение и предизвикателство”. Това е заглавието на началната статия на Калин Янакиев, която инициира серия от разговори с интелектуалци-атеисти. Статията предлага възможно най-открития начин за моделиране на една ситуация на свидетелстване за вярата или за невярата. Отговорността на редактора поема и методиката за тази среща под формата на въпроси за “проблематиката на “последните въпроси” на живота”. Да се артикулира взаимност с подобни мотиви изглежда на пръв поглед само желание за отхвърляне на лицемерието. После обаче това отхвърляне трябва да изгради фундамент за стоене пред света.

Достатъчно решителни се оказват в този разговор (озаглавен “Не съм имал нужда от тази хипотеза”) Ал. Кьосев, К. Янакиев и д-р Михайлов. Един изключително интересен разговор, от който научих много. Той ми се стори най-забавното и интересно четиво изобщо в шесте книжки на списанието. Дълбок и нежен разговор - това е автентичното ми усещане за него. Откритостта, а не интелигентският стил е решаващото в случая.

Д-р Любомир Канов също отговаря на въпросите на “Християнство и култура” и така удоволствието от доближаването до света на този невероятен писател се равива в оставане без дъх.

С есето на Жак Маритен - “За смисъла на съвременния атеизъм”, прочетено от философа през 1949 година, нашето четене навлиза в една хранителна тематична последователност, чиито най-важни белези са търпение и диалог. Маритен описва атеизма, след което се оказва, че е описал вярата и това не е просто риторическа фигура. Обяснявайки същността на отхвърлянето на Бога, той насища различни исторически форми, докато стигне до капана на историята, до същинския разрив. Описанието разполага видовете атеизъм спрямо съвременната ситуация и това за нас означава ново ниво на задълбочаване на предните текстове. През 1949 година вече е било късно за надмогване, през 2004 времето сигурно е започнало да тече обратно. Вероятно за да докажем това, четем текста на Уилям Л. Крейг, който също не е доволен от отговорите на Просвещението и така инструментализира своите съмнения, че се появява една странна статия. Объркващ е тъкмо начинът, по който тя е написана, а не нейните заключения. В това виждам една непряка дидактическа функционалност. После тя почти се успокоява поради “Далечната земя. Бележки върху една средновековна представа” от Цочо Бояджиев. Парадоксите на средновековната интуиция за пространство и време достигат заключението, че “всяка граница е амбивалентна” - между вярата и неверието също. Разсъждавайки върху публикацията на този текст в списанието, мисля за движението на контексти. Защото всеки текст на Цочо Бояджиев е логично поставен навсякъде.

Друг модератор с подобен контекстов мащаб са текстовете на Владимир Градев. “Отварянето на стоманената клетка” синтезира основните идеологически и религиозни конфликти на постмодерното време. Текстът е много полезен заради прогнозния резултат на Градевото описание на политическата и религиозна ситуация.

Очевидно е, че демократизирането на обществените отношения има връзка с ниската българска разкаяност. Статията на Александър Кашъмов “Някои въпроси относно ценностите на западните демокрации” говори с грижа, каквато публичният живот у нас рядко среща.

Последователният ход на темата за вярата и неверието изследва друга страна от познатия ни парадокс за религията и нейното отхвърляне, които едновременно са част от религиозното съзнание . Едва ли може да има по-убедителен случай за това от “странното” поведение на анонимността на Джон Лок по отношение на авторството на “Два трактата за управлението”. Преводачът на трактатите на български език Светослав Малинов е щедър разказвач.

5 брой. Това е първата книжка на списанието за 2003 година. Войната в Ирак моделира тревогата на текстовете в броя. От редакторската бележка в началото по повод статията на Радован Бигович - “Ролята на Църквата в съвременната цивилизация”, се усеща интензитета на нейната дискусионност. Радостен е жестът на редактора да я публикува въпреки нейната конспиративност. Статията може да бъде преценена като вярна или невярна, като остаряла и дразнеща или навременна и полезна. Аз я смятам за много силно мнение, което винаги е оправдано от “острата част” у човека, приета като неприятната болка в организма на оздравяващия. Радикалните, ясни и нелицемерни текстове не се появяват от нищото - в “Тайнство и смисъл” от Райнхолд Нибур има трепет и познание във вярата. Изправената позиция на човека към Бога прави говоренето сегашно, настоятелно и без шум. Третият монументален текст в този брой на “Християнство и култура” е “Думите и делата на Христос” от Джоузеф Собран. Той е такава разпознаваема “твърда храна”.

Анкетата в този брой на списанието е за войната в Ирак, за “по-малкото зло”, за моралната дилема между Изтока и Запада, за пределните въпроси на цивилизацията. Текстът на Георги Лозанов е силно фирмулиращ и подробен. Неговата концептуалност отчита свободата на избор, другото име на която може да бъде лукавството. Съвсем необременяващо е мнението на Асен Аврамов поради честността на възгледа му: “подобни решения не можем да взимаме “Ние-Обществото, такива решения взимам Аз-Личността” с отговорността ми пред Страшния съд. Много полезно-разграничителна работа върши текстът на Александър Андреев в частта му за разликите между сегашните антивоенни протести и младежките протести от 60-те.

Свежа изненада в броя е неочакваният текст на Атанас Славов “Да търсиш Христа в Америка”. Този пътеписен пламенен стил ми напомни за някои студентски текстове от списанието на НБУ “Следва”, например пътните разкази около програмата “Еразмус/Сократес”.

Ако не беше въодушевяващо, щях само да отбележа логиката на присъствието в този брой на текстове от Николай Бердяев. Те дават базисните възприятия на културата и религията в нашия свят. Разграниченията изток-запад, православие-католицизъм, философията на разделеността и прозорливостта за сближението след Първата световна война, светостта и безчестието на руския човек - трите текста на Бердяев от различни години говорят непосредствено за православното съзнание и неговите пътеки.

Изцяло генезисна и фундаментална е заключителната за този брой статия на Калин Янакиев “Ескизи върху злото”. С нея стигаме до долу, до нищото на злото, до нещата от-света и не-от-света. Търсенето из-основите е дълбаене в нашите основания, което директно подпомага растежа.

6 брой. В началото на броя е есето на Габриел Марсел “Ценност и безсмъртие”. Текстът е изключително предизвикателен не само по отношение на съдържанието, но и заради стила на изложението. По един незабележим начин, малко по малко като в броеница се навързават сума понятия - неусетно текстът ги е пребродил и определил - съзнанието за трагичното, метафизиката, безпокойството, любопитството, Духа на истината, нашата ситуация, благодатта, ценността, отчаянието и бездействието, Бог, вярата, смъртта на близките ни. Накрая чрез текста на Г. Марсел се оказва, че без да разберем как, ние сме станали свидетели на анализ на собствения ни живот. Многото уговорки в началото на текста не дават представа за мощта на подхода. Навързването на понятия стига до Бога и спасението. Текстът отива до два предела - този на живота и този на четенето.

Не знам защо при първия прочит на “Как да мислим секуларизма” от Волфарт Паненберг статията ми се стори неубедителна. Сега, разглеждайки отново някои части от нея, виждам полезността на един работен стил, който мисли върху корените на секуларизацията, личната решимост за вярата и определя негативите на секуларизма през разпада на идеята за истина, прекършеното мисионерство и религията като хоби, т.е. “алтернативните религии”. Патосът на статията е незабележим поради непатетичната теза, че секуларизмът е много по-застрашен от бъдещето на религията - нещо, което напоследък все по-настойчиво ни напомнят някои от големите съвременни философи, търсейки в религиите защита на концептуалните си права.

Впрочем, докато Паненберг насърчава едно смело приближаване на критическото търсене и разума до християнството, архиепископ Йоан (Шаховской) в “Сектантството в Православието и Православие в сектантството” определя сектантството именно така: “Това е рационализацията на вярата, съблюдаването на чистотата на вярата и загубата на дълбочината й.” Не мисля, че двете мнения особено си противоречат. Проповедта на архиепископ Йоан казва какво Православието е и по този начин наставлява “гордеещия се нелюбовен православен човек”.

Веднага свързавам тази проповод с текста на Делян Николчев “За устава на Българската православна църква: необходимата реформа”, който продължава тъжния разговор за студения дом на Православната ни църква от брой 3. За съжаление, все още има усещане за непосмяване и ограничение, за прошепване на кризата. И това е така заради големия смут от изричането на подобни мисли. Но смутът е само у онези, които правят опити за изричането им и никак не се вижда този смут у другите, които стоят със затворени очи. Оказва се, че архаичният език на Устава на БПЦ е най-малкият му проблем. Неслучайността на терминологичните противоречия в него е жестоко скандална. Г-н Николчев прави тълкуване на “пожизненото” служене на Патриарха. Нежността на думите “Все ми се иска да вярвам, че една, дори неприятна история не може да бъде премахната с упорито мълчание” прави от този текст един потресаващо тъжен текст.

Съвкупно следващите текстове се стремят да изправят предразсъдъци: “Връзка между морала и пазара и горчивият български преходен опит” от Георги Ганев обсъжда разпадането на способността за живот в общност, заменена с една убийствена мнителност за идващо зло от страна на човека до теб, твоя съгражданин.

Още веднъж ясната формула на християндемократическите партии потвърждава, че “човешкият индивид е неоспоримо Божие творение и свободата на индивида е съчетана със същевременна негова отговорност за себеподобните му” (”Християндемокрацията в Германия” от Вулф Броке). Че процесите на секуларизация съвсем не са неудържими, както потвърждава Паненберг, е от доста време очевидно, но едва ли е чак толкова наложително да се прибягва до съзнателна манипулация. Светослав Малинов в “Християнство и политика. Критика на “Езическата теза” обяснява в какви случаи невежеството е съзнателен избор. Повече от сигурно е, че връзката между секуларизма и невежествената носталгия в нейната манипулативна функция е връзката по права линия и в поведението на БПЦ, описано от Делян Николчев. Критиката на книгата на Каплан, на който е посветен текстът на Св. Малинов, разглежда в исторически план “езическата теза”. Освен че е образован и увлекателен, текстът на Св. Малинов е твърде полезен от гледна точка на съвременния политически свят и дебатите около войната в Ирак.

Вече стана дума за това, че списание “Християнство и култура” е внимателно редактирано, но досега не съм споменала за прецизно направените био- и библио-графски бележки за всеки автор, чийто текст е публикуван. Добавям към това и важния труд на преводачите, сред които най-голям принос има Слава Янакиева с преводи от английски и руски езици; Анастасия Рашева с преводи от руски и френски езици, както и Здравка Михайлова (от гръцки), Свилен Тутеков (от сръбски), Бойко Атанасов (от немски) и Достена Лаверн (от гръцки език).

Списанието обича да публикува разговори, защото така се продуцира живото ставане на идеите и ситуациите в тяхната склоняемост да бъдат общи във високия смисъл на думата. В шести брой редакторът прави нещо друго, макар и същото: този път диалогът не е пряк, а “преработен” - публикува четири текста за надеждата от философската конференция в Гюлечица. Статиите обаче не копират точно докладите от конференцията, а са специално “дописани” за списанието. Тази процедура представя друго ниво на говорене с по-различни възможности за разбирането.

Първият текст е блестящ и базисен - “Антропологичните корени на надеждата” от Калин Янакиев. Изкушавам се да опиша неговата добре организирана риторическа апофатична структура. Аз видях седем тези, които представляват седем все по-уплътняващи определения на понятието за надежда. Веднага след направената теза следва незабавно несъгласие /а/, свързано с един частен случай към тезата. Втората теза леко трансформира първата до появята на очарователната трета теза, конкретизираща първите две. Тя върви с прилежащато й несъгласително твърдение /б/, което този път е подпомогнато от второ такова /в/. Схемата на тези подтезисни несъгласия изглежда приблизително така: а - б, в - а. Авторът сам обяснява защо се налага използването на “сократическия метод”. Четвъртата теза обобщава а) и в) несъгласия, което довежда до една просветляваща пета теза. В този момент авторът добавя към вече формулираните свои тези една шеста чужда теза - тя всъщност е на д-р Михайлов, взета от развитието на самата конференция. Следват уточнявания на понятието “човешка ситуация” и няколко покъртителни категорични обяснения. Дълбаенето продължава в седма теза, която не се появява сама, а е резултат от три подусловия. Тогава се случва нещо любопитно: преди малко беше цитирана теза от конференцията, принадлежаща на д-р Михайлов, а сега следва цитиране на мнение на Ал. Кьосев от разговор, публикуван в “Християнство и култура” в бр. 4 (“Не съм имал нужда от тази хипотеза”). Виждате как текстът на Калин Янакиев обвързва битийно двете форми на текстообразуването - конференцията, която ражда темата и началните варианти на текстовете и списанието, което подава своя вече случил се смисъл и заради което текстовете специално се преработват. Цитирането на този чудесен разговор от брой 4 на списанието едновременно очаквано и неочаквано довежда текста на Калин Янакиев до онтологичното битие на Бога. Финалът на текста постъпва много “хитро” - той заобикаля спора, за да го атакува от другата му страна.

Статията на Владимир Теохаров фрагментарно коментира две тези на Юрген Молтман. Тя по-скоро добавя примери към вече оформените от предния текст положения, например чрез въпросите на Кант.

“Чакане и надежда” от Александър Кьосев определя понятието надежда като празна потенция и като културна форма, която може да изпада в криза и да остарява. Ал. Кьосев (любимия опонент на членовете на редакционната колегия на списанието) използва интерпретация на Мартин Еслин на пиесата на Бекет “В очакване на Годо” като отправна точка за своя отговор на надеждата. Не съм съгласна с Кьосевия анализ на пиесата на Бекет. Много по-несъгласен обаче е д-р Николай Михайлов в текста си “За унинието и надеждата или за Естрагон и жизнената бодрост”. В началото статията прави един скрит коменар на текста на Кьосев без конкретно да се позове на него, а по-нататък мотивира своите интересни тези. Като цяло, статията е много нападателна и гневна, но си заслужава. Ако нейната първа част може да наречем “анти-Кьосев”, то втората част прераства в “анти-постмодерност”. Войнстващото слово на д-р Михайлов се случва чрез един активен художествен изказ: “Тъжни сме в онтологичната провинция. Нищо по-демократично от сломената надежда, от рутинизираното отчаяние. Унинието е деликатна стихия, кротко напредваща смърт.”

В крайна сметка, текстът на Николай Михайлов стига до хубавия въпрос “А на живота Живота обичаш ли?” Нищо по-директно от това. Идентично на него е заключението на К. Янакиев “не просто “надежда”, а “надежда в”.

© Десислава Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2004, № 3 (52)

Други публикации:
Литературен вестник, № 11, 17-23.03.2004.