ИЗ “ЕКОЛОГИИ”

ЕТНОПРОЦЕСИ В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ. ДЕБЮТИ.

Десислава Неделчева

web

Около 89-та година у нас и в сходните политически соцрезервати се разрушиха основни носещи знакови конструкции. Езикът на тогавашните млади писатели се устреми към хоризонтално разширяване, към незабавно ново пресоциализиране в друг мащаб. Езикът поиска да стане “световен” и яко започна да обтяга жили, трупайки непознат вид напрежение. Каквото свърши, свърши. Десет-дванайсет години по-късно, сегашните млади писатели притварят този сякаш неправомерно зинал вход и тръшват къщната врата. Това пулсиране на чуждо-домашните тенденции не е нещо ново и извънредно и може да се наблюдава във всички времена по световната литературна шир и длъж. Дали обаче тази варираща тенденция ще се запази в бъдеще? Неотдавна едно немско списание публикува статия за неколцина млади полски писатели, които тръгнали да възраждат “селския роман”. Какво става у нас?

Преди време открих в няколко поредни книги с поезия на дебютиращи автори движещи се етнопроцеси на връщане и носталгиране върху определени знакови места в и извън поетическия език. Тепърва ще пояснявам какво означава това. Подборката на книгите беше почти случайна, а нещата, които открих в тях, постепенно се оформиха като закономерни. Тъй като излезлите наяве поетически факти зададоха различни видове въпроси, нека да видим какво ще се случи, ако ги конкретизираме и обявим.

1. "ФОТОГРАФИИ”, ОЛЯ СТОЯНОВА. Тази дебютна книга се подчинява на условностите на “опаковката” - на задната корица пише, че авторката “гледа /курсивът Д. Н/ на книгата като несбъднала се фотоизложба и този факт въобще не я притеснява.” Кое пък в случая трябва да я притеснява, аз не знам. Все едно дали нещото ще изпълзи в тази или в онази форма. Първата корица е заета с парчета от фотографии на възрастни жени в автентични народни дрехи. Вижте вътре: началото настоява върху тоталната липса на времеви параметри /”няма часовници,/няма петли,/няма камбани, “Слепецът”/, идеща от страна на едно “времево” съзнание, което, естествено, знае, брои и разпределя времето /си/. Целта е да стане очевидна липсата на “модерни” сетива, на сетива от втория ред. В тази книга няма стихотворение без “бабичка” или “старец”, без слепец, просяк и т.н. физически санкционирани образи, гледани от цивилизованата пълнота с моралистично осланяне върху първичното и древното. Книгата има нужда от реализиране на видяното, от доказателства за очевидността на един определен свят. В началото си книгата използва цитат: “Обречени сме на всекидневие”. Следващият цитат от Дилън Томас вече идва излишен, макар че баналната ни домашност може да прибегне до още, до всичко. Кое би било излишно в един самоограничаващ се свят? В книгата има теми като 1/ преждевременната старост и нейните нулеви възможности; 2/ отиването към смъртта; 3/ бабата, вярата, притежанията и т.н., които завъртат една тематична конфигурация и отиват на общо място. Книгата “Фотографии” е съвсем малко литературна - тя наивно смята, че може да стигне до “истинското”. Изключение от тази нелитературност са две стихотворения, на които държа - “Германката” и “Жената от Родопа”. В тяхна полза отбелязвам и излизането им извън етно-то. За описанието на “Фотографии” е значима фигурата на фотографа - човекът, който не просто гледа, но снима. Той е спокоен, че вижда това, което вижда /и съответно говори това, което говори/. Няма колебание в преноса. Въпросът се изяснява просто чрез техническото - телеграфно, съобщително, с тирета между двете страни, два обекта с черта между тях, просто етноскачване: фотографа и обекта. Тирето е снимката между тях. Актът на снимането е равен на тази поезия. Погледът отстрани става номенклатурен за книгата, тъй като тя огласява вестите, изпадайки в ролята на новинарска емисия по време на кризисна ситуация; тя раздава двете парчета от питата - времето и антивремето. Така допрени до свръхавтентичното /всичко е в бабината ракла/, книгата произвежда следното абсолютно равенство: Домът= детските ританки+ бабешките фусти /”Дом”/. В рамките на тази етнодетерминираност се обуславя свръхупотребата на споменатите два вида време. Към средата на книгата се появява по-уедрена нужда от обобщение и оправдаване, задаващо въпроса: защо да използваме само фотографията, нека приемем максималното и от фигурите на словото: тогава тръгва една вълна на сентенциозност, която е още един белег за приглушена литературност. В стихотворението “Посоки” за първи път обектът на фотографиите взема /своята си/ страна. Застава ясно къде. Последвалото стихотворение “Иконостас” дава представа за естествената плътност на света на баба и дядо, изцяло техния свят и тяхната абсолютна прибраност в него. Завършвам това описание с “Четири снимки” - стихотворение от четири части, в които се набиват на очи прости телеграфни изречения. Те от своя страна “фотографират” един природен девствен пейзаж, който до известна степен някак профанира отново литературността на книгата. Идва в повече. Хармонията лъсва като захаросана, защото Небето=Земята. Отварянето на пейзажа, го затваря. Книгата очевидно се престарава в еднопосочността на описвания селски свят; той действа просто тотално. Оттам идва основният риск на подобни “диви” описания. Казвам това, не защото съм на другия бряг - почти всеки би викал “за” тази рустикална прекрасност. И тъкмо нашето пристрастие към “бабината ракла” може да усети прекаляването тук. Нека не изпадаме за дълго в етноумиление, особено такова, свързано с детството. “Фотографии” изпраща SOS за естествения свят на “простата човешка нравственост”, но едновременно с това аз бих обърнала SOS-а по посока на вкуса. Трябва да се внимава с тази етнопрограма.

ФОТОГРАФИЯТА. Книгата на Оля Стоянова е желание, от една страна, да бъде литературен продукт, от друга, да не е такъв. За мен този казус не би бил от значение, но не е така за книгата”Фотографии”. Все пак нейната художественост клони към второто, без да забравя първото. Решаващ тук е жестът по превръщането на литературното в неговото отрицание, пак със средствата обаче на търпящото загуби литературно. За да се доближим до етнопървоизточника, необходима ли е илюзията за гранична процедура? Носталгията в този случай иска прекалено навлизане в компромисните зони на художественото. Фотографията обсебва миналото, като ни прави сантиментални. Нейната мигновеност доставя после години страдание над снимките заради винаги следващия живота разпад. По същия начин книгата “Фотографии” желае от автентичен /за нея/ реквизит, да сглоби отначало някаква нова чувствителност, да провери дали връзките ще понесат новите стари селски “добродетели”.

Подобен процес на реставрация, не толкова дълбаещ в миналото и прехвърлящ към настоящето, колкото само експониращ със старанието на музеен деятел-ветеран, копнее да започне всичко отначало, да преформулира националното. Както знаем, Жан Бодрияр хвърля твърде много жар в това, наричайки го “екологически флирт с едно невъзможно първоначало”¹. Тази носталгическа пъртина може да ни отведе и към звучащия в ухото на спомена противен националистически възглас, но ние сега няма да коментираме такава възможност, защото съвсем липсват фактически основания за нея.

2. “МИНАВАМ”, ГАЛИНА НИКОЛОВА. На корицата на книгата: едновремешна входна дървена сводеста врата със закачена подкова. Най-общо, линиите на съдържанието са две. Техният сбор ни го доставя накуп и после го трансформира в леки разклонения. От първото стихотворение книгата задава една роднинска кръговост, продължена с детството и женската идентичност. Вторият план на всичко това, е писането и историята. Наличието на Хартиената къща води до нейния постоянен разпад и липса, но установява един гарантиран откровенически режим на описание. Книжността като усещане за сегашен и бъдещ начин на живот разпределя близостта и отдалечеността от нулевата позиция в координатната система. Писането е едно извънпоставяне, външно онагледяване с вътрешни профили. Това доближава книгата до описания преди малко фотографски модел - “Минавам през роднините, през фотографиите и годините им” и “Аз съм само едно крайпътно случване/ ... /все едно разглеждам чужди снимки” /с.11/. Тук обаче езикът има съзнанието за своето литературно детство, той предполага ползването на автобиографичното в неговата инструментална роля. Личат разказваческите потенции - разказването има възможност да се случи като че ли самичко, защото влече след себе си още. То би могло да прерасне в една добра проза, макар че езикът все още е твърде и единствено рамантически и упражнителен. Каквото и да разкаже, излиза романтическо с носталгичен уклон. Ако прибавим и характерната женска митология в описването на външни ситуации, би станало разказване тип “нов френски роман”. Очевидно е желанието за силно настояще, което се подхранва от амбицията на писането за пречистващо начало. Връщането назад е с цената на неприкрито говорене през някаква травма, най-малкото - през тази на порастването и отделянето. Тук има части от традиционния селско-градски или столично-университетски комплекс в българската литература. По-точно: тук напълно съзнателно той е оставен да проличи, да се види, да не се забулва лицемерно. Следователно, той изследва себе си и се покорява на писането, а не обратното. Книгата на Г. Николова преди всичко настоява да се вгледаме в знаковите /родни/ места - “връщам се в къщи по големите празници”. Носталгии и разплаканости. Поезията в тази книга се отваря към една декоративна старомодност. Тук носталгичното и поетическото са почти едно и също нещо.

ПОВТОРЕНИЕТО. Стигаме до илюзорната, но не случайна необходимост на литературата и нейния език от фотоуспокоение. Книгата “Фотографии” на Оля Стоянова изпробва един доста изобразителен от гледна точка на художествеността метод. Според Ролан Барт “фотографското послание е без код, отук следва и един непосредствен извод: то е непрекъснато”². Като такова, разбира се, то може да изпълнява най-различни концептуални и всякакви програми, като един от възможните интерпретативни обрати е силната ирония спрямо фотообекта. Тоест, функциите на фотографията зависят пряко от вторичната й употреба. В книгата “Минавам” на Г. Николова /”минавам” - глагол от минало несвършено време, означава - вървя през някъде, отиване, може би и връщане многократно, отстрани, набързо/ фотографията е употребена в нейната роля за произхода на носталгията. Носталгията се настанява, осъзнавайки временната защита на човека от разрушителното действие на старостта, грозотата, нищетата и лудостта, както и временната закрила от домашното и родното. Според Жил Дельоз, минаването представлява повторителността на навика, подвижната почва на настоящето. “Минаването е тъкмо претенцията на настоящето”³, а онова, което кара настоящето да мине е Паметта /битието на миналото/. На с.35 от “Минавам” на Г. Николова четем: “Каквото е било отдавна е било и си е тръгнало./ Пък ти не знаеш как/ и с постоянство заминаваш”.

Тази етнонепрекъснатост на домашната среда успокоява само за един кратък момент езика; той потъва в дълбока забрава и веднага след това излиза като след остър завой. Презарежда го повече от достатъчно в лепкавостите на бита; стига до дъното на спрялото време. Едновременно с това, миналото и паметта стават негови най-важни основания. Жил Дельоз цитира Хюм, казвайки: ”Повторението не променя нищо в обекта, който се повтаря, но променя нещо в духа, който го съзерцава”⁴.

МЯСТОТО. Думите в текста съставят моментни карти на смисъла. Фотографията има своите линии и цветове. Формите се менят, но родните им места - не. С тези иронични изречения искам обичливо, но и решително да се подиграя на родните влага-лища, на течащите през цялото време в под- и съ-знанието ни топологически инфраструктури. Едни места и къщи, преустроявани по-късно, вследствие на недоволство от наша страна, с подръчни паравани. Личат местата на уязвимостта и на силата. Наред с родното място, винаги съществува най-малко още едно местенце, което да приема ударите и да прибира заминаванията. Автономията на човека лежи в родното място, което се е отпечатало върху него и подлежи на хиляди нови разпечатки. Следователно, въпросът е съществен: как литературата ползва родното място? Българската - като го избягва /често/ или като го натоварва с фалшивите си конюнктурни властови претенции /още по-често/. Литературата трябва да изисква от себе си изработването на една екология /от oikos “къща, родно място” и logos “ наука”/. Книгите “Фотографии” и “Минавам” задаваха по собствен начин въпроса на Мишел Сер: “Вътрешният ми дух различава ли се от духа на тукашното място?”⁵. Ето какво можем да направим ние: да потърсим начините за преодоляването на свирепото заграбващо “етно” като пробваме внимателно да поместим личната си история между локалното и глобалното. Целта на тази литературоведска екология е тъкмо такъв преглед на еднозначността и разнообразието в отношението ни към мястото-хралупа за непостоянния смисъл.

3. “ПРОБВАМ ИСТОРИИТЕ КАТО ДРЕХИ”, МИРА ДУШКОВА. В тази книга /вж. и заглавието/ липсва всякакъв страх от баналното; липсват комплекси относно неговата вездесъщност. Тази книга може да бъде наречена “домашното в домашното писане”, обаче най-финото. Тук има смисъл да се търсят кълнове единствено във “всекидневната” поезия на Екатерина Йосифова. Съществува и един парадокс: от една страна, четенето на “Пробвам историите...” оставя да се разстеле вярата в бавното традиционно писане, от друга страна, го превръща без много суета в “леко”. Следим надигащата се някъде епичност, другаде - символистичен статус на стихотворенията, на трето място изскача добър “лековат” синтаксис. Всичко това дава усещането не предимно за ефектно писане, колкото за проява на един премерен вкус, просто - вкус. Графиката на стихотворенията е приготвена, за да я видим специално. Нека още веднъж да посоча защо тази поезия позволява да бъде етикирана с винаги странното определение “традиционна”: тя държи на красивото в неговия класически вариант /естетика на красивото/ и като такава тя е органична, чувствена, еротична и т.н. Концептуалното изкуство ще отмине описаната постройка, защото книгата внимава особено за формата, която на всичко отгоре е /само/ красива. Има и едно силно обективиране, в което домашното подреждане взема връх - градината с охлювите, обитателите от втория етаж в първи вход, търновските улици, плетачката край морето в Созопол... Стихотворенията са ритуално изчистени, приличат на ектении. Техният принос в случая на нашата теза е синтезът на родовото в тази поезия, който без да сме го търсили нарочно такъв, е демодиращо красив. Откъде идва носталгията тук? Отново: от “бабините ми ръце” / “Ръцете, които говорят”/.

МЯСТОТО. Виждането и в тази книга става от място или като отидем на мястото. За начинаещите писатели на 90-те години говоренето в поезията беше по-скоро в движение, а езикът на поезията искаше да броди из непознатото и мечтаното. Днес е настъпило поредното преразпределение на поетическия ритъм - скоростта е намаляла до спиране в едно определено място. Преди скоростите да преминат от една в друга, времето замира в мигновена подготовка за превключване. В тази дрямка на смяната се появяват книги като “Фотографии”, които искат просто да са, да схванат буквално равновесието; след това идват книги като “Минавам”, които носталгизират предната и следващата стъпка, преди те реално да бъдат направени. “Пробвам историите като дрехи” съдържа този процес, при който движението и траенето са спрели в една секундна точка; така тази книга изразява една възрастна младост.

4. “УПРАЖНЕНИЕ ВЪРХУ ЧУЧЕЛО”, МИРА ДУШКОВА. Това е втората книга на Мира Душкова, издадена две години след “Пробвам историите...”. Тази втора книга започва с едни буквалистични описания на домове и обитатели. В стихотворението “Три фотографии”, също както в книгата “Фотографии” на Оля Стоянова, старата къща крие непременно уюта и въобще - живота. В тези вариации на тема “добрия дом” прибавяме и фигурите на стопаните, гостите и децата. Кръгът се разширява в подробностите, става по-плътен, без фактически да се разширява в околното. Той се разширява в своето. Имаме повод отново да се върнем към “Атлас”-а на Мишел Сер, който анализирайки новелата “Орла” на Ги дьо Мопасан, стига до следния парадокс: “поради познатост или по-скоро поради навика от заседналия живот прекомерното съседство е равнозначно на отдалеченост”. В тази пряка връзка между близкото и невидимото, може да настъпи и следният обрат: “Външното прилича на вътрешното и обратно”. Преместванията на перспективата дават шанс на различно преобразяващите се пространства. Можем ли да ползваме този повратлив принцип и когато четем стихотворението “Амазонката” на М. Душкова - една възстановителна поезия, окръгляща познатото и класичното, когато чуждото и модното оформят пак нашето и старомодното? Чуждото като функция на родното. Според “Чай в пустинята” /”Върви по пясъка,/ че пясъка в Сахара/ няма да го видим.”/ има поне два вида пясък - различен и оразличен. Подобна тънка нюансираност в поезията на Мира Душкова я прави способна да измерва едни и същи страни, но винаги на различни триъгълници. Стихотворението “Апокалипсис, или Изравняването на човеците” пряко стига до по-горе изложената илюзия за невидимото близко: “Когато непрестанно/ виждаш страшното,/ не ти е страшно.” Това парадоксално съответствие сега ще обърна в друга полза, като парафразирам така: Когато непрестанно виждаш миналото, ти не виждаш миналото. Тези вътрешни концентрични кръгове ни връщат там, откъдето бяхме тръгнали - от усилията на носталгията да види миналото като настояще. Една от целите на този текст е да оставя пролуките за обратно виждане и така те да свидетелстват за извършващите се процеси.

ЛЕК ИСТОРИЧЕСКИ ОБХОД. Дотук говорихме за етноритъма в литературата, за темата на заминаване и връщане от родното място и съпровождащата я навсякъде носталгия. Искаме да изясним причините, поради които някои нови поетически книги от млади автори се връщат към детството и родното място, за да намерят там утвърждаващо начало. Подобни “ретропроцеси” българската литература помни и още как - те я съставят в по-голямата й част. Българската литература изобилно ползва спомена за селото /Вазов, Елин Пелин, Йовков и т.н./ и волното селско детство. Не винаги обаче нашата литература плавно е вървяла по този невинно-рустикален път. Езикът и тялото на тази литература пазят и едни ужасяващи следи, идещи пак от битово-земеделската традиция. След 9 септември 1944 година селската тема бива канонизирана в списък от абсурдни по своята тоталитарна задължителност ценности. Революцията изисква събирането на точки по темата. Писателят става такъв, само ако премине теста “село”. Иначе пада в развратната градска буржоазна прах на забравата. Самият селски жанр, както навсякъде по света, така и у нас, не е продукт на селското, а на градското, на прехода от селото към града. В една статия със заглавие “Селото в ролята на жанр” Владимир Трендафилов пише: “Самите управници бяха предходници по съдба, излезли отдавна от старата си среда и не успели поради бързото си и могъщо овластяване да се нагодят докрай към новата. В манталитета им равновесно битуваха завареният крайно периферен селяк и донасложеният свръхцентрален гражданин. И те фактически успяха да нагодят литературата към собствения си шизофренично преходен вътрешен релеф.”⁶ Литературата, разбира се, има свои регулативни механизми за отърваване от подобни насилнически набези. Критиката все още не е разчела пропуснатите тогава предупреждения за безвкусно опростеничество. Ето един, сравнително мек, пример за тогавашното поведение на критиката с нейната тотална словесна възхвалителна глупотевина: “Неговата поезия издава аромата на земя и корени, на пръст и вода; неговият език, стих и образи отразяват простотата, яснотата на селския бит. Но тази поезия има свой естетически космос /!/, своя дълбочина и свои свръхзадачи/.../, които чертаят национални хоризонти на нашата лирика”⁷, /курсивът - Д. Н./. В тогавашната ситуация носталгията е участвала със своето опасно социално лице. Тя в качеството си на колективна невроза е била “в отговор на дадени събития, и то най-вече на травмиращи събития /.../ Носталгията винаги е съществувала покрай господстващите прогресивни възгледи като един вид компенсация. Приемаме загубата на някои ценности, за да спечелим други. Преди всичко усещаме, че сме спечелили в материален аспект, а сме загубили в духовен”⁸. Носталгията може да метастизира в различни посоки. Едно от нейните лица беше току-що описано. Сега ние се връщаме в нашата по-безобидна, но не по-малко социална форма на носталгията. Независимо какви са проявите на носталгичната екзистенция, добре би било да се връщаме често към корените й и да оглеждаме постоянно в тях психологическите силуети на литературните неща. Пък и да не вземаме водата в легенчето за истинско романтично езеро.

5. BG ИНФАНТИ, РАЛИЦА ЧЕРНЕВА. Имаше един важен момент в поезията на “Упражнение върху чучело”, който може да бъде изразен чрез стихотворението “Русчук”: “Всичко,/ което ще се случи,/ вече се е случило”. Миналото-настояще застава в точката на успокоение, в мига, когато всички са се подредили, за да бъдат запечатани от фотографа върху снимката. После трескаво се разблъскват и разотиват. Тези три стиха от “Русчук” илюстрират обръщането на знака на катастрофата, която е зад нас /Жан Бодрияр/. Близкостоящата отсечка ОТвъдно е мястото, където е миналото и майката. Отвъд е просто От Другата страна /на нашата/, съседното място. Първият цикъл в “BG инфанти” се нарича “Да е било, не е”. Или /вече/ нещо се е случило, или въобще няма да се случи. Поетическият език е приказен, средновековно комедиен и същевременно изящно жесток и категоричен в сатирата. Домашното е разиграно на един по-мобилен, в сравнение с досегашните примери, език: “и те си останали вкъщи/ и така свършва." В тази книга функцията на литературата е различна - тя се пише заради играта и удоволствието, не непременно заради познанието, отвъдното пресичане и вярата. Поезията е мозайка от броилки, песнички и сатирични обрати; тя играе заради удоволствието от миналата литература, тя е образована и палава, като се задява с отминалите поетически релефи. Отдава им дължимото чрез своето отклонение. Изглежда лека, но не лекомислена и осъзнава с не по-ниска степен на историчност. От една страна стои приличната доза Носталгия, но от друга страна е разположена Иронията на грешките. Функцията на детските броилки тук: някой тъжен и уморен говори на други тъжни и поуморени, вземайки ги за деца, каквито миг по-късно стават. Оставането вкъщи е ироничен маркер спрямо заминаването: “А бе, я стой си/ тука,/ че твоя дядо как/ ще се радва/ на внука.” /”BG 98”/, но то също е и приказка, в чието разказване се чувства колебанието между готовия символен свят и нестаналия/неставащия такъв. В тази поезия няма строго изискване за домашен ред - домът е важен и без да е подреден по определен начин. Финалното стихотворение ”Бабо” описва приготвяне за път и внезапно забравяне да тръгне. Къде е домът? С разколебаването на интуицията “вкъщи”, избледнява и фактът на посоките - тогава става важен начинът на живеене и мислене. Посткъщният период иска да замести традиционното обиталище, без да сменя радикално мястото.

НОСТАЛГИЯТА, ЗА ПОСЛЕДНО. Носталгията е така важна за литературното, защото неин предмет са промъкващите се повторения, които не оставят нито за миг съзнанието - то невинаги ги регистрира и те се изплъзват от миналото. Повторенията не оставят нито за миг най-вече несъзнаваното, отпечатват се като безшумни махове на важни епизоди, търсещи своето поучително място в паметта. Литературоведското писане трябва да описва прилежно следите на различните видове повторения, тъй като те фиксират разнообразието на света в единичното. Изглежда днес съвременната българска поезия може да си позволи бруталното етносвиване в мястото и детския спомен, защото паралелно има всички основания да съществува и извън него в общото различие.

БЕЛЕЖКИ:

1. Жан Бодрияр, “Илюзията за края”, ИК “Критика и хуманизъм”, С., 1995 г., с. 23. [обратно]

2. Ролан Барт, “Въображението на знака”, Народна култура”, С., 1991 г., с. .507. [обратно]

3. Жил Дельоз, “Различие и повторение”, ИК “Критика и хуманизъм”, С., 1999 г., с. 111. [обратно]

4. Жил Дельоз, Пак там, с. 99. [обратно]

5. Мишел Сер, “Атлас”, ИК “Прозорец”, с. 65. [обратно]

6. Владимир Трендафилов, в-к ”Литературен форум”, бр. 3 от 27. 01. 1998 г. [обратно]

7. Розалия Ликова, “Поезия на 70-те и 80-те години”, БАН, 1994 г., по повод книгата “Село” /1975г./ на Марин Георгиев. [обратно]

8. Джеймс Макдоналд Джаспър, “Носталгия: създаваме минало, за да съдим настоящето и да управляваме бъдещето”, сп. “Летература”, бр. 24, 2000 г. [обратно]

© Десислава Неделчева, 2001
© Издателство LiterNet, 04. 05. 2001
=============================
Първо издание, електронно.