Текстът на “Удавената риба” е показателен в много случаи поради неговата изключителна мобилност и, ако не е страшно, ще кажа, че може дори да се използва в някои учебни програми по писане. Той е многообразен, критически /употребяващ доста иронии и затова внимателен към себе си/ и се отнася с изненадваща добросъвестност към своята инструменталност. Текстът е пластичен и заради различните идентификационни игри, като се започне от заглавието¹. Читателят може сам да “стига” до сюжетите, които са му необходими, да вземе този или онзи, вече направен за целта. От това излиза, че написаното има проблем с парадокса около линеарността /за това - по-нататък /. Но не е така - по-скоро съдържанието наподобява центростремителните набези на несъзнаваното. Книгата  изглежда не се е структурирала лесно, макар че това е само предположение. Има две части - Чернова и Белова, а Беловата се състои от Увод, Изложение и Заключение. Всичко това прави “Удавената риба” да израсне като съчинение. Черновата не използва пунктуация. Преброих в нея, вплетени един в друг като в картината на Ешер с рибите, шест сюжетни пункта, шест вида емоции, зад които са изплували съответните образи². Първата линия ще нарека условно “домашно-битов прахоляк” - жената, стаите, телевизионните сериали. Следва втората - “болничното битие” - медицинската сестра, чиито “стъпала са изящно одухотворени” така, както в разказа “Люляковата планина” от “Черно под ноктите” /1992/ не веднъж, а цели три пъти нахлува образът на “босите и тесни момичешки стъпала”. Третият сюжетен пункт е морският - рибата, мрежата, водата, всичко, идещо сякаш от разказа “Малки амнезии”. Една соцстилистика от герои на труда, народни деятели и нови високи етапи на всички форми на самозадоволяване (4) предизвиква избягалите препинателни знаци, загубата на главните букви и изобщо онова, което като пета сюжетна линия можем да наречем “същността на душевния махмурлук”. Към края на редицата се прокрадва и една шеста загуба - на дядото и внучето. Върху няколко странички тези шест /условно, може да са повече или по-малко/ съдържателни линии се заронват една в друга, преливайки си психически товар. Линиите като за начало инфирмираха в някаква последователност, но после кълбото от думи правеше линии 4,2,1 или 5,2,4 и т.н. да бъдат заедно, физически допрени в рамките дори на два съседни реда. Средната част на Беловата, наречена “Изложение”, закръгля текста чрез своята терапевтична, психоаналитична и именно затова, може би, опосредстваща започнатото и завършващото функция. В такъв случай “Заключение”-то съвсем естествено редуцира текстовите проблеми около “странно познати думи” - какво става с жанра? Искам по-специално да разгледам “Увода” поради задаващата формула - всичко “явно е пътем”. За “Удавената риба” “пространствените решения” са от значение. Началото представлява /както всяка въвеждаща картина в индивидуалния житейски път; срв. началото на един психоаналитичен сеанс, когато разказът за живота е водещ, докато се стигне до конкретния мит и съответно до проблема под него/ различни пунктове в делнична пътническа одисея. Път плюс алкохол - и човек се сеща за Веничка Ерофеев, а път плюс комунизъм /този път идеологически алкохол/ - и това дава Андрей Платонов; да не се връщам по-назад по литературно-историческия път. Ето няколко примера от “Удавената риба”: “От покупка на покупка, от трамвай на влак, от влак на автобус, влезе в кръчмичката на площада”, “на километри от градчето, в една камионна кабина палеше цигара”, после се събужда в кухничката на напознатия шофьор, който го е прибрал да преспи, а жена му “съска по пеньоар”. Тези алкохолически “обърквания” заместват метода на хипнозата и така животът представя по-добре човека, отколкото човекът - живота. Не липсва и характерната сантиментална обаятелност на пътуващия, поръсена с нарочни лирически жестове - “до прозореца, облян от светлина, ще изпафка последната”. “Пътят от Дубровник до Трън” изглежда доста самостоятелен, с различен разказвачески строй, но все пак вписващ се в битовия театър. Почти в цялата “Удавена риба” се изсипва дъжд, студ и мъгла, което създава уют вместо обратното. От само себе си се налага да обърнем внимание на факта, че напоследък в новата българска литература често вали дъжд³. Текстът на “Удавената риба” играе с основните читателски и писателски жестове, със ситуациите на възприемането. Външно погледнато, тази проза много често сменя ритъма - понякога е плавна, друг път припява, рецитира, каканижи. Прилича на разтворени в прозата стихотворения. Иначе казано, тя някак многожанрово своеволничи. От парчето “Паркетин и паркетол” започва стихотворният ритъм, на части, за да се прелее в изцяло песенната “Морсковина”. “Странно познатите думи” са всъщност думите на стихотворението от разказа “Кучешка смърт, или Малка разпердушинена стихосбирка” от “Черно под ноктите”⁴. Какво всъщност става с жанровите отпечатъци? Пеещата проза се превръща в говореща. Стихотворността стои прикрита и дегизирана. Вземам три епизода от теорията. За херменевтиците търсенето на жанра е и търсене на смисъла, докато Дельоз/Гатари ще кажат, че “няма разлика между това, за което се отнася една книга, и начина, по който тя се прави. Следователно една книга вече няма обект”. Към това прибавям и христоматийния паралелизъм на Пол Валери, който обяснява прозата с ходенето - отиваш все по-напред, четеш и не можеш да спреш, докато не достигнеш нужния обект, а достигнеш ли го, словото изчезва и бива заместено окончателно от своя смисъл. Линейността подвежда и свършва. Докато поезията, обратното, не умира поради факта, че е послужила, тя е сътворена специално да се възражда в същата форма. Хората не виждат, че поезията налага решение за промяна на функциите на езика”. Ето в тези жанрови подмоли Удавената риба се мята между два типа ритъм - ту напред, ту назад, но желанието е по-скоро да се върви напред в разказването като се предотвратяват стихотворните спирачки, които пък от своя страна закръглят /връщат/ текста. Към такова задържане на хода подтиква и подсъзнателното фантазиране на литературния герой. В “Черно под ноктите” стихотворните цялости просто са фиксирани, отделени и по този начин пътят е обозначен, нещата се разпознават от сто метра и скоростта се наваксва по-бързо. “Невидимата поезия” в “Удавената риба” е подпъхната в прозата и сякаш е заместена. На последната страница на книгата обаче четем: “По-натам няма да се сетя, ще опитам отначало, но неизменно всеки път ще стигам до щ, щ-то ще се заглавиква със своите непроумени от мен възможности и ще зациклям, небидейки в състояние да си припомня следващата буква и да се занимая с нея: щ, щ, щ, неочаквано ще успея да свърша...ще, ще ще”. Виждате този вътрешен призив към прозаичност и съпротива спрямо стоенето на едно място. Припомнянето на буквите, на последователността, на брънките в езика, изпълнява не само медицинска функция, но и символически сменя пелените на литературността. В един от летните броеве на “ЛВ”⁵ е публикуван разказът “Краят на краищата” от Чавдар Ценов. Този разказ довежда в последната си част тръгването и спирането, паническото оглеждане назад, започването и свършването, тялото и движението до същата екстатичност на ритъма, при това, без да използва познатите от двете книги жанрови поднасяния.

1. Текстът е Рибата, която не може да се удави, но може да опита, е човекът е Смисълът е мълчание, говорене, писане, отвеждащи до отвъдезиковото, до “реалното” и несъзнаваното. [обратно]

2. Тук идеята с психоболницата не като оправдание за душевноболния брътвеж, а напротив, като задълбочаване на наблюдението. [обратно]

3. Какво означава този дъжд? Тук ви предлагам една от версиите: “Дъждът валеше ожесточено, сякаш се опитваше да припомни нещо на градчето и неговите обитатели, за нещо да ги сплаши и дори накаже” /“Удавената риба”/. През 1996 г. Стефан Кисьов публикува романа си “Джубокс” и с него ни тръгна на есен, защото какво е Слънчев бряг след сезона? И не само на есен, но и на октомври. В дебюта на Райна Маркова “Пого” пък се разфасова контейнер с месо от 1950 година в трюма на кораб при температура минус трийсет градуса. [обратно]

4. Изобщо “Черно под ноктите” съдържа едни добре написани разкази, идещи като че ли от “Латиноамериканска фантастика”; те стоят твърде близко до “Удавената риба” - имам предвид познатата тема за псевдоусещанията, за начините да разграничиш едното състояние от другото. Формално двете книги също се преливат. [обратно]

5. “Литературен вестник”, бр. 27, 14-20 юли 1999 г. [обратно]