ПОСТИСТОРИИТЕ НА МОДЕРНОСТТА НАГЛЕДНО

Десислава Неделчева

web | Култура и критика. Ч. III.

Смятам да се лиша от умозрителното говорене, защото днес само ще показвам.

Книгата "Цитаделата" от Георги Тенев излезе през 2002 година¹. Първото разгръщане на книгата доволно ме възмути и почти едновременно ми допадна - усетих облекчението, че няма нужда изобщо да я чета. Отварянето напосоки носеше сигнали на обилна графомания. Огромното количество от безредни думи щеше да докаже един литературен постмодерн, който символически посочва липсите си. Веднага обаче стана ясно, че е взета под наем една графомания, за да се превърне в тотална разправа въобще с графоманиите. На този етап на "четене" ме хвана яд, че нещата са твърде ласкаещи егото и единствено могат да организират акция, целяща скандалност и жертвеност: ще напиша антикнига с антипоезия, защото съм готов на всичко, за да съществувам в тази абсурдна символика. Липсата на референт ми се стори излишно упражнение. Литература, която ще ви накара да умрете като читатели, за да видите колко е зле и колко е добре да сте такива. Прекрасно и все пак досадно. Скука в името на приключението. Това е историята на първия прочит, заради чийто ефект книгата по-късно се отблагодарява. Така първото четене има статута на по-заблуждаващо и дори невярно. След това започнах (пак) да чета:

Езиковите игри. Това е първият рефлекс на читателя на тази книга - че влиза в езикова игра и неговото поведение се отчита от различни правила. "Площадността" от подзаглавието на книгата е първото име на градския начин на живот², а през него идва и философията на радикалната гражданственост, на революционната стилистика. "Цитаделата" се връща назад до тази черта на модернизма и подема напред. Езикът на Гео Милев оттласква книгата, очертава външните стени. Градът-Революцията-Гео Милев-Ницше-Бог-Езиковата игра. Най-напред ще припомня трите наблюдения на Лиотар за езиковите игри. Първото от тях е, че правилата "не съдържат в самите себе си своята легитимация, а са обект на един повече или по-малко ясно изразен договор между играчите (което съвсем не означава, че тези правила са измислени от играчите.) " Тук моля за момент да се сетите за обществения договор и улицата, която рязко го отхвърля или го потвърждава. За да сме напълно честни като играчи, ще вметна и наполовина хедонистичната уговорка - "Това не означава непременно, че се играе, за да се спечели. Може да се направи един ход и заради удоволствието да бъде измислен."³ Играта на цитадела сменя името си и може да се срещне като машина или вавилонска кула, всички придружени с нови описания на условия и правила.

Методът. Когато имаме предвид езиковите игри, очевидно е, че "езикът не е толкова доставчик на суровини, колкото граница и спирка, с една дума - организирано пространство, което изгражда у нас чувство за сигурност."⁴ Това е една от инструменталните заблуди, които цитаделата вкарва в играта. Тя може да бъде от този разред сигурност и защита, при това двойно организирана: докато бълвам думи - няма страшно, аз съм тук и не изпадам от живота. В същото време обаче, езикът е хлъзгав, той е процес и "оперативно пространство, определение и очакване на някаква възможност."⁵ При играта на "първо четене" на "Цитаделата" се чувстваше отказ от подобни реализации - възможността оставаше, но не се случваше нищо. И това беше прелестта на този литературен инфантилизъм. Дотук забавлението приключи и трябваше аз като читател да предприема друго, ако искам да спася своята частна житейска илюзия относно езика. Направих следното: открих метод, осигуряващ справяне. Този метод е сходен с този на революционната наука: "да се прави ново описание на все повече и повече неща по нови начини, докато се създаде образец на езиково поведение, който ще изкуши подрастващото поколение да го приеме, като по този начин го накара да потърси съответните нови форми на неезиково поведение"⁶. "Цитаделата" казва: "Ние вече сме мъртви!/ Излизаме от езика". Разбира се, революцията може да възстанови символическия дъжд, за който копнеем, но това ще бъде временно обнадеждаване. Това е и методът на "Септември" на Г. Милев - илюзията изгражда нов език, който прави нещата, той е архитект на социалното. Експресионистичният език иска "Бога долу", за да действа върху света директно, а не да бъде посредник. Ницшевото "Бог умря" онагледява депресивното осъзнаване на езика извън функцията му на изразител и медиум. Ще видим колко е важна за "Цитаделата" медийността, мониторът, степените на комуникацията. Видеоартът е буквално въздухът и водата. Според Ницше, ние не откриваме истината, а я създаваме и ако променим "начина, по който говорим, означава да се промени това, което сме."⁷ "Цитаделата" чрез своя експресионистичен език отива право в ontos-а. Бленува да е така, но ние знаем за необратимостта на тази мечта. Тя би искала да дърводелства, да прави телата в нелишената от амбиции работилница на татко Джепето. Има език, но няма глас; при съществуващия поголовен глад, червата искат да останат празни. (Вж. "Епилог първи") Най-голяма своенравност обаче книгата проявява относно метафората. "Наличието на значение означава наличие на място в езикова игра. Метафорите по дефиниция нямат такова място." ⁸ Те разпръскват целевостта на книгата, защото ние продължаваме да четем, т.е. да играем. Метафората "цитадела" /крепост вътре в крепост/ променя игровите ходове, а оттам и правилата, следователно значенията.

Метафората. Разграничението между смисъл (това, което) и референция (това, върху което), както и възможността "на смисъла на един граматически добре построен израз да не отговаря на никаква денотация" в началото на четенето на "Цитаделата" ме разтревожи, докато разбрах, че нещата съвсем професионално се омекотяват като "липсата на денотация е още една черта на денотация, която потвърждава, че въпросът за денотацията е винаги отворен чрез този за смисъла."⁹ Нашето незадоволяване нито само със смисъла, нито само с денотацията, това лутане между него и нея, Пол Рикьор нарича "търсене на истината": тя ни "тласка да преминем от смисъла към денотацията". Така моето четене №1 на "Цитаделата" би искало да мистифицира процеса - то би искало да сведе до минимум разликите между чистото графоманство и обратната на него поема. Предмет на акцията на Георги Тенев може да бъде и тази уж неразличаваща се разлика. Как продължава мистифицирането? Ако смисълът на поетическите актове отива към една Бодриярова постмодерна катастрофичност, ако се доверява на един "апокалиптичен тон, възприет напоследък във философията"¹⁰ и се свежда до нищото, то тогава смисълът, който поражда текстът на "Цитаделата" можеше да се изчерпва с липсата на такъв при наличието на една предполагаема денотация. Четене № 1 предвижда и модел № 1, за които четене № 2 и модел № 2 предварително знаят и "стъпват" върху тях. Според Пол Рикьор "структурата на творбата е нейният смисъл, светът на творбата - нейната денотация"¹¹. Ако целта беше изравняването, прибирането на смисъла навътре, то тогава дали щеше да бъде все едно каква точно е структурата на творбата? Литературността прави отношението на смисъла към референцията "висящо" - "вече няма денотация, а само конотации (...) в литературната творба дискурсът разгръща своята денотация като денотация от втори ранг в полза на отстраняването на денотацията от първи ранг в дискурса."¹². Ето за такъв "глътнат модел" става дума при "Цитаделата" - четене № 1 изигра своя модел № 1, защото под неговия блъф се откри модел № 2. Метафората е онова, което се случва между "отстранената и разгърнатата референция". Тя се роди в момента, когато аз премахнах първоначалната заблуда за произволната структура, липсващия смисъл и още по-съмнителната денотация. Какво се случи? Изникна вторият референт, метафоричният, който най-вероятно беше донесен от моето критическо четене. Описвайки модела, аз несъзнателно "видях" референта на тази книга, който тъкмо и това е чакал. Роман Якобсон, цитиран от Пол Рикьор, когато става дума за поезия, раздвоява изпращача, получателя и референцията - говори за техните раздвоени функции.

Моделът. Ницшевият коментар на истината, която не откриваме, а създаваме, върши чудесна работа, когато сравняваме метафората и модела. Според П. Рикьор "поетическото чувство разгръща реален опит, в който да се изобретява и да се открива не са вече противопоставени и да се създава и да се разкрива съвпадат." Тогава той пита: "що значи реалност?" Този въпрос формулира темата и на самите езикови игри. Те разпадат модела, подкопават неговите граници, той от своя страна се стреми все по-правилно да опише новите връзки в системата - неговата собствена оптималност го променя. По-добрите контакти веднага след изобретяването си започват да се разрушават, да държат по-сигурно желанието си за подобрение и смърт. Без езиковите игри, обобщава Лиотар, не би могло да има общество. Без езикова игра, няма Цитадела. Най-важното за Модела е това, че той не може да бъде завършен, може да се довършва и толкова. Моделът е оптимизиращият се език, в който думите само могат да мечтаят за окончателност, но не могат да бъдат последни.

На това място се сещам за теоретичния модел за ризома на Жил Дельоз и Феликс Гатари. Прииждащият Модел се превръщаше в единствен обект на книгата. Преди години писах за една българска реализация на този модел - книгата на Мария Каро "Карта", която беше дълбоко ангажирана със своята ризоматичност.¹³

"Страхът на резидента от отзоваване" Това е заглавието на предишната книга на Георги Тенев (проза и драматургия)¹⁴. В нея описанията на системата и модела са съвършено детайлизирани. Тази книга се оказва много конструктивна по отношение на играта в "Цитаделата". Освен първото речниково значение на думата "резидент" - "дипломат в малка или подчинена страна", посочвам и нейното трето значение - "гражданин на една страна, който живее постоянно в друга страна"¹⁵. Това трето значение обобщава една често срещана проява на гражданственост, например в моделите на българското социално поведение от последните шейсет години. Тук сме и бяхме и ни няма(ше) - шизофренното живеене и мислене може да има идеална перформативна стойност за обществения модел. "Страхът на резидента..." предлага изключително качествени описания на различните модули на социална организираност. Общ за двете книги на Тенев е проблемът с "натрупаната техника и технология за контрол, проследяване и вербовка, с мрежите и контактите". Скуката е обмислена като нелош инструмент за фабулиране, само за да удължим "фикцията на съществуването". Играта е свързана отново с вътрешната мистификация на системата. "Агентурата не се бори срещу друга агентура, а срещу конюнктурата, която й отказва истински сюжет." Все по-важна и безутешна става борбата на съвременния свят за охраняване тъкмо на "игровите територии на личността". За такъв страх става дума в "Страхът на резидента..." - не стига, че не си там, където би искал, а вече и не можеш да отидеш другаде, всъщност - никъде. Персоналният страх е да не изпаднеш от сюжета, при това със съмнение за изпадане дори не "от", а "на" сюжета изобщо. Отдавна предвиденият край на историята, на сюжета, на разказа вече беше забоден във финала на модерността и нейните постмодерни катаклизми, свързани с надеждата на последния за отърваване от сложността и технологията. "Сега, когато не може да бъде разказано нищо, а все пак името на разказа се върти във вътрешността на мислите за него (...)"¹⁶ Амбицията на всеки текст и на този е: да досегне онтологичното сърце на живота, защото "може да се преразкаже, да бъде мисъл, която се преразказва с друга мисъл, и така да види самата себе си, телата, които е изпълвала". Тази супертактилност напълно онагледява самонаказващата се литературна модерност. Да си спомним фигурата на кучето от "Цитаделата" или тази на хлябовете от драмата "Походът"¹⁷

Моделите, които книгите на Георги Тенев описват¹⁸, са най-настоятелни спрямо своя свръхконтрол. За "Цитаделата" с думите на Лиотар може да се каже: "притежавайки средства, за да се превърне в реалност, тя притежава и средствата да направлява своите доказателства."¹⁹ Тази теза идеално пасва и на две други системи - тази на християнството и на модерността. Всички кризи са заложени в самите програмни модели. Непрекъснато в книгите на Г. Тенев става дума за някаква битка, за военно положение, за отбрана. Очевидно, в това се състои най-важната профилактика в системата - ходовете на противника могат да се предвидят като ответни, но най-страхотното в цялата схема е, че те могат да бъдат неочаквани²⁰ и вследствие на тяхната объркваща атака, да се сменят правилата, а подразбира се - и играта. Последните събития от войната в Ирак показаха мащаба на тази битка. Системата, Моделът, Цитаделата имат нужда от противник, за да подобряват своята пъклена перформативност.

Други примери. Към общата игрова база на "Цитаделата" прибавям две книги, издадени също през 2002 година - "Някой омагьоса битието" от Николай Гроздински и дебюта "Товасамотонякакво" от Явор Константинов²¹. Прибягвам до тези два случайни, но все пак подбрани в своята случайност, примера, за да прескочим до поуката на съседството.

"Някой омагьоса битието" е третата книга на Николай Гроздински. Мога да опиша накратко нейния модел така: особен вид фентъзи, в който има много от антиутопичната проза на 80-те и началото на 90-те години (Любомир Канов - "Човекът-кукувица", "Парейдолии", "Ходисей"; Борис Христов - "Смъртни петна", "Долината на обувките"...). "Някой омагьоса битието" създава вид моделна скука, в която инструментално доминира логореята - някаква софистичност, която предполага по-скоро писателски, отколкото читателски уют. Книгата изработва интересна романова среда и известна сигурност на листа: всеки нонсенс е управляем. "Някой омагьоса битието" е образец на книгата-модел, което директно я насочва към взаимодействие с "Цитаделата". Описването на различни антиутопични проекти дава храна за теорията на системите в няколко посоки. Софистиката в книгата захранва цялата вторичност на езиковата мрежа. "Думите са всичко, което имаме". Думите са изчистени от илюзията за своята референтност. Това е повод да се проследи пътя им в обратна перспектива - да се оглозгат метафорите и да се види градежът им до евентуалния първичен процес. "Има ли нещо на този свят, което да съответства на думите". Можем теоретично да използваме някои софистически положения чрез трите тези на Горгий: "Не съществува нищо. Пък и да съществуваше, не бихме могли да го познаем. Но и да съществуваше нещо, дори да можехме да го познаем, за всеки случай познаващият човек не би могъл да предаде другиму своето знание."²² Максималното оптимизиране на системата с нейните интимни свръхзадачи винаги се проваля и по този начин продължава да живее с поредния шанс. В крайна сметка, "Някой омагьоса битието" е направила от Относителността на нещата своя благотворна тема, широка за риторическо обхождане. Как става това? Когато книгата разполага със схема, тя винаги може да се включи в една игра на крайности - да минава рисковано по външния бордюр с дежурния съвет на уста, отправен към читателя си: "човек да не си дава много зор (...) просто да се отпусне (...) непринудено в периферията на Нищото и да не се надвесва много-много Отвъд, за да не изгуби равновесие". Тази дзен-постановка идеално се вписва във вкуса на книгата към източната религия. Както и в "Цитаделата", теорията на Мястото по линията на напрежението "вътре-вън" дава хоризонталните планове на описанието на системите (включително и на системата на езика): "всичко опира до това къде сме (...) преди обстоятелствата или след тях, извън имената или вътре в тях, и понеже съм проверил всички възможности (...)". Крепостта вътре в крепостта може да бъде описание въобще на "физическите измерения" на човешкото съзнание (спомнете си някои ваши сънища или подобни описания на К. Г. Юнг). "Външното и вътрешното нищо" са демаркационните линии от двете страни на модела, който книгата на Н. Гроздински описва. Във всеки случай, непрекъснато се потвърждава силата на допинга от страна на художествените модели спрямо останалите. Когато говорихме за "Страхът на резидента от отзоваване" стана дума за потенциала на "измисленото". Тъй като и "Цитаделата", и "Някой омагьоса битието" осъзнават играта на Липсващ Референт, те не са в състояние да спорят, най-малкото една с друга. Пак според софистите, споренето предполага една обективна инстанция, но тя не съществува. Ето защо те заключават, че хората могат единствено да се наддумват, но не и да спорят. Книгите на Тенев и Гроздински правят точно това. Говорят много.

Книгата "Товасамотонякакво" от Явор Константинов също идеологизира говоренето в неговата мрежа от непрекъснатости. Докато говорим, има ни и разчитаме на своята референтност. Нещо повече - тези активи връщат топлината на приказките, родовата памет и копнежа по устност. Това своеобразно езичество залага на актуалност (устното е настоящето - миналото и бъдещето са черна дупка в разглежданите книги) и на прозрачност на системата. Моделът на "Товасамотонякакво" (вижте как заглавието на книгата обектно самопосочва) имитира референтност чрез натюра на гори, треви, зверове, ветрове, земя, вегетариански вкус и билки. Горската пасторалност и любовният пантеизъм съставят моделна игра, при която цветното е приятно в качеството си на декор. Става дума, както в "Цитаделата" и "Някой омагьоса битието", за комуникационна система, съставена само от субекти. От само себе си е ясно, че "картината, а заедно с нея и информацията, не е свързана с никакъв принцип на истинност или действителност"²³. "Товасамотонякакво" показва нервността от фреквенцията на думите и копнее да определи реалността като това, което се чува. Играта включва също и проявата на нервност от страна на изкуството въобще, заради собствената му метафизична природа. Книгата организира четене, в което няма спокойствие, вечно си нащрек да не изтървеш нещо, защото това нещо не е налице, а го няма. Откриваш нещо, което създаваш. Как е обезпечена технически игровата схема? Това е една обща текстовост-река, която тече без номерирани страници. Някъде има скоби, без значение къде и защо се отварят и затварят, а другаде се проявява склонност към неочаквани запетаи. Горската приказност представя стилизации на детските книжки за Мечо и бате Шишарко. Често словесните части напомнят детски броилки. Към края на книгата, намирам следното откровение за стила: "съвсем по равно някак сглажда се речта да се/ престори иде й да измълчи току се побои из/ пунктуални хватки свърне в плитки редове/ така навярно сушата задълбочава кладенеца". Все пак прозрачният купол на системата добива във финала своята резултатност - всички първи стихове от предните "стихотворения" съставят последното "стихотворение": то е простия сбор на предхождащите думи (първо начало плюс второ начало плюс трето начало и т.н. е равно на един край). Простотата на сбора обаче се прекъсва във втория, деветия, десетия и двадесет и седмия стих, прекъсва се от една технологична сложност, тази на Модела в момента на неговата оптимизация.

БЕЛЕЖКИ:

1. Тенев, Георги. Цитаделата. Площадна поема в три части с пролог и хепиенд. С., 2002. [обратно]

2. Вж. "частната теория" на Георги Тенев за улицата: Гражданинът и градът. // Литературен вестник, № 42, 18-31.12.2002. [обратно]

3. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация. С., 1996, с. 52. [обратно]

4. Барт, Ролан. Разделението на езиците. С., 1995, с. 20. [обратно]

5. Пак там, с. 21. [обратно]

6. Рорти, Ричард. Случайност, ирония и солидарност. С., 1998, с. 33. [обратно]

7. Пак там, с. 45. [обратно]

8. Пак там, с. 43. [обратно]

9. Рикьор, Пол. Живата метафора. С., 1994, с. 311. [обратно]

10. Заглавие на статия на Жак Дерида: За апокалиптичния тон, възприет напоследък във философията. // Дерида, Жак. За името и за превода. С., 1996, с. 163. [обратно]

11. Рикьор, Пол. Цит. съч., с. 314. [обратно]

12. Пак там, с. 315, с. 316. [обратно]

13. Неделчева, Десислава. Ризоматичната Каро. // Литературен вестник, № 19, 20-26.05.1998. [обратно]

14. Тенев, Георги. Страхът на резидента от отзоваване. С., 2000. [обратно]

15. Речник на чуждите думи в българския език. С., 1970. [обратно]

16. Тенев, Георги. Wagon. Плуващата библиотека. С., 1999. [обратно]

17. Тенев, Георги. Походът (драма). // Демократически преглед, 1996, Зима, № 8/9. [обратно]

18. Междувременно гледах премиерата на спектакъла "MARATSADE" на режисьора Явор Гърдев, текст Петер Вайс, във Варненския драматичен театър. "Цитаделата" и "MARАTSADE" се четат взаимно - очевидна и крайно интересна е работата на двамата автори върху този общ проект. [обратно]

19. Лиотар, Жан-Франсоа. Цит. съч., с. 54. [обратно]

20. Пак там, с. 60. [обратно]

21. Гроздински, Николай. Някой омагьоса битието. С., 2002; Константинов, Явор. Товасамотонякакво. С., 2002. [обратно]

22. Михалчев, Димитър. Диалектика и софистика. С., 1994, с. 256. [обратно]

23. Бодрияр, Жан. Илюзията за края или Стачката на събитията. С., 1995, с. 78. [обратно]

© Десислава Неделчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, 504-512.