Цвета Трифонова

web

Талантът е белязан с детска наивност - жестока и чиста, тя е по-силна от живота дори. Дареният с талант е несвой и от рождение обречен, но без да съзнава това. Властно и неумолимо духът игнорира жизнения инстинкт и избраникът с широко затворени очи следва бляскаво-трагичната си орис. С радостно увлечение, с детинско безгрижие не престава да изявява уникалната си личност, нехайно да разпръсква красотата на своята дарба. Самозабравен в играта, отдава й се без остатък, но за него тя е на ръба на бездната, дебнеща го на крачка.

Такава мисъл ме преследва, откакто затворих последната страница на тази поразяваща книга. Появи се на книжния пазар през май, но четири месеца оттогава - ни дума, ни стон, точно според клишето. Няма премиера, няма отзвук, нито ред в пресата за нея. Сал една Люба Кулезич й посвети 10 минути по НТВ и я оцени по достойнство. "Достопочтеното шимпанзе" от Георги Марков и Дейвид Филипс е предизвикателство пред литературната критика, политологията, социопсихологията. Но къде ги тълпите "почитатели" - учените филолози, живите писатели-"класици", редактори, издатели, журналисти, къде е "дежурната" критическа бригада за бързо реагиране, която се появява навсякъде в пакет и в индийска нишка, досущ като мафиози? Не обелват дума и познатите политически физиономии, които се изтипосваха на първите редове в залите на БАН, кино "Люмиер" или Червената къща, когато ставаше въпрос за политическото убийство на писателя? Дали са в шок от изненадващия шамар на Джери, или още не са разбрали за това посмъртно издание, или пък нарочно се правят на ударени? А може би е познатата стратегия на премьлчаване и игнориране на неудобния артефакт, все едно не съществува.

Полиграфски нагледности

Историята на последното белетристично произведение на Георги Марков е забулена в мистификации. "Достопочтеното шимпанзе" излиза в Лондон на английски непосредствено след гибелта му през трагичната 1978 г. Подписана е с интригуващ псевоним "Дейвид Сейнт Джордж". Едва след 30 г. се намира издател за българско издание - Г. Гроздев и издателство "Балкани". Проектът е финансиран по програма "Култура" на Европейския съюз. Дали еврофинансирането е било оскъдно, или поради националните особености се е получил невзрачният резултат при полиграфическото изпълнение и оформление? Осезаемо липсва редакция на превода, липсват предговор и редакторски бележки, в които да се разбули поне част от литературната мистификация. Всеки любознателен читател ще иска да знае на какво основание псевдонимът "David St. George" се дешифрира като две самостоятелни имена. Какви проучвания са извършени, какви документи и свидетелства използва издателят редактор, за да предприеме тази операция? Какви са аргументите в тази посока и кой е Дейвид Филипс, кога и как е създадена книгата? Би следвало да се съберат факти и сведения за историята на творбата, щом тя за пръв път се появява на български език. Няма ги обаче тези елементарни и задължителни за всяко първо издание информационни апарати. Авторският библиографски показалец е поднесен неграмотно - заглавия на книги са изписани с малки букви, в общо изречение с останалите данни, а пунктуацията е неадекватна. Но по-добре късно, отколкото никога. Сега се радвам, че мога да запълня част от празнотата с актуални данни (2007 г.) от оригинални английски източници. Прилагам накрая кратко резюме за биографията и творчеството на Д. Филипс (Weryho 2007: 30-33)¹, извлечени от списанията на оксфордските колежи, в които е учил. Той се оказва интригуваща личност с многостранни способности и интереси, с бурна джеймсбондовска биография. Това обяснява в голяма степен някои от специфичните страни на книгата, но може би ще осветли и някои моменти от биографията на българския изгнаник.

Поглед и към въшното оформление, което трябва да те накара да посегнеш към една книга. Мръсножълта обложка на мека корица, заглавие с неугледен шрифт и за капак - за анонс на съдържанието е изнесен единственият еротичен пасаж в цялата книга. Жалка, подвеждаща реклама. Заблуждава неизкушения читател, че му предстои среща с пикантерийно четиво. Разочарован ще е - не става въпрос за нестандартен секс, а за сатира и политика. Нито Георги Марков, нито последната му творба, нито родната читателска аудитория заслужават комерсиалните издателски гафове. Но да приемем, че и те са част от "побългаряването" и "обалканчването" на модерната европейска книга - не само в превода, а и в съпътстващите дейности и обстоятелства. Единственият сполучлив и съответен детайл в оформлението е малкото портретче със смеещия се образ на писателя. Смее се всяка чертица и всяка бръчка на неповторимото му лице. Точно тази присмехулна, лъчезарна физиономия завинаги ще остане визитката на Георги Марков и на неговата посмъртна творба в световната сатирична литература. И въпреки вторичните недостатъци, можем само да сме благодарни на родствениците и на "Балкани", че след 30 години направиха минимално необходимото, за да прочетем най-сетне забележителната творба на родния език на писателя.

Свидетел и съавтор

Каква е ролята и докъде се простира намесата на Дейвид Филипс, може да се научи единствено от интервюто с него, осъществено от БНТ през далечната, все още изпълнена с надежди 1992 г. Тогава този съвършен английски джентълмен казва знаменателни думи за човека и писателя Георги Марков и хвърля оскъдна светлина върху историята на книгата. Просто няма кой да му зададе необходимите и точни въпроси, защото явно си личи, че интервюиращата журналистка, младата по онова време Диляна Грозданова, не е разгърнала изданието, което държи в ръцете си. По отношение съавторството на двамата тя задава следните три въпроса: "Защо подписахте книгата с псевдоним?", "Кой пишеше?" и "Карахте ли се?" - представете си каква информация може да извлече с тези елементарни питания. Години, дати, приноси, избор на жанра, съдбата на изданието, рецепция и отзиви в пресата - такова литературно любопитство е чуждо на миловидната журналистка, но също и на съответните телевизионни продуценти и редактори. Слава Богу, сведенията на интелигентния събеседник са конкретни, но с богат контекст от значения. Докато не се намерят други записки и архивни документи, ще разчитаме на тях за биографията на "Шимпанзето", на собствената си интуиция и на аналитични подходи, белким се доближим до тайните на тази сензационна книга.

Дейвид Филипс е журналист и писател, автор на сатирични новели. Работил е в гръцката редакция на Би Би Си, където негов шеф е Кристофър Дилк, баща на Анабел Дилк, съпругата на българина. Запознанството му с Георги става чрез тях и продължава до самия край като сърдечно приятелство и съвместна работа. Бил е при агонизиращия писател в болницата "Сейнт Джеймс", на погребението му е първият, който заявява, че българинът е отровен. В спомените на журналиста идеята за книгата се заражда на вечеря в ресторант, където разказал на сем. Маркови и Едуард Ашкрофт свой сън, свързан с актуалната политическа ситуация - смяна на министър-председателя Калахан² от новоизбрания Линдън³. Във фантазмите на съня новият министър внезапно изчезнал на път за Лондон и на негово място се появило шимпанзе. "Събудих се с фразата "многоуважаемото шимпанзе" - казва Филипс, защото в Англия всички министри от правителството са "многоуважаеми". По-важно е продължението на разказа. "За мен беше учудващо, че Георги беше така погълнат от идеята, че не спря да говори за нея в продължение на един час. Бях отегчен и за да прекратя темата, му казах - ако си толкова убеден, да напишем заедно книга." Шефът им Ед. Ашкрофт се обзалага на 10 лири, че няма да излезе книга от тази история. Може би затова, че ги е амбицирал с недоверие, е възмезден с посвещение в негова чест. Но нещо липсва в този интригуващ разказ - изговореното от Г. Марков в продължение на един час. Липсва спомен за инвенциите и идеите на писателското въображение, което се вкопчва в мотива и започва да скицира и импровизира сатиричния сюжет още в ресторанта. Никой не е виновен, че най-важният миг често не може да бъде запомнен и се пропуска, защото не е осъзнат като такъв. Но е достатъчно да знаем, че гротесковата скица е попаднала на точния човек, намерила е готова почва. Кой, ако не Г. Марков може да има по-пьлна и цветиста представа за политическия маймунарник, за навиците и физиономиите на едни от най-примитивните политици - опознал ги е отвътре преди известно време. Моментално е открил универсалния код между политическо, антропологическо и социопатично в разказа на Д. Филипс. На мига е схванал художествения капацитет на идеята.

Лишен от дребнава суетност, излъчващ перфектно възпитание и коректност, английският съавтор дава ценни сведения за съвместната им работа над книгата. Те са извънредно важни с литературноисторическата и психографската си стойност. "Събирахме се 2-3 пъти седмично в тази къща и докато хапвахме и пийвахме по няколко питиета, провеждахме дълги дискусии за книгата, за епизода, до който сме стигнали. Аз правех много бележки, Георги ги прочиташе и преглеждаше и след това написвах продукта. Беше сякаш на веселба, забавлявахме се да пишем." - спомня си Филипс. Преди да знаех изобщо за това интервю, докато четях книгата, непрестанно долавях празничната творческа атмосфера и така съм я описала: "Усеща се еуфорията на абсолютната освободеност, за която стана дума горе. Някаква неистова щедрост на таланта, пиршество на въображението, порой от остроумия, ирония и заразителен смях се лее от всяка страница. Писано е като за последно, с наслада от сътворяването, с аристократска снизходителност към земната суета и с вътрешна увереност, че това е успехът и постижението, за които всеки писател мечтае." Интервюто на Д. Филипс не ме опровергава, напротив, с непретенциозни думи потвърждава тези ми прозрения.

Авторите са двама, но световъзприятието им единосъщо - "Двамата бяхме критично настроени, да осмиваме, особено политиците, които се вземат твърде насериозно и искат да ръководят живота на хората. Ние бяхме иконоборци." (Д. Филипс). Нарича ги още "помпозни хора и цивилни слуги", които Георги не можел да понася. Съвпадение на характери, на възгледи и дарования у двама ексцентрични млади интелектуалци, родени даже в една и съща година - 1929 на катастрофичния 20. век. Налице са всички условия за постигане на художествената монолитност на романа, а тя е безспорна. Това ме кара да мисля тандема като сполучена творческа симбиоза, нещо като Илф и Петров, отдавна възприемани като едно и също авторско лице. В този случай писателите са обединени и в двойния псевдоним, целящ анонимност, понеже книгата визирала починал британски политик според Д. Филипс. Но и псевдонимът крие символика, претоварен е със значения. В анонимния подпис местата са някак си разпределени - Дейвид си остава реално име на реалния човек, а Георги, на шега или несъзнателно е иницииран в ролята на "светеца"-воин, победителя на злото, негов патрон и покровител, комуто е вречен с кръщението си. Сега, в края на живота му, обетът към Свети Георги е преподписан. Може би с ясното съзнание, че се е наел със същото - да реже главите на ламята, съсипваща доброто и правдата в съвременния свят. Вътрешно се питам дали макар несъзнавано в автосакрализацията не е закодирано предчувствие за другия живот, но си казвам - не, не е възможно така спонтанно да се слеят митология и литература, смях и смърт, пророчество и съдба.

Достопочтеният джентълмен, сдържан и овладян до съвършенство, много ми помага като изяснява нещата с авторските роли: "Беше много силна личност. Аз се шегувах, че за да работиш с Георги, трябва да си светец. Трудното за мен беше, че винаги трябваше да му давам път (т.е предимство - б.м., Цв.Т.). През цялото време имаше много високо мнение за себе си. Мислеше за себе си като за велик писател. Отнасяше се често с мене сякаш бях писар - просто този, който записва. А много от вижданията по английски език са мои, също шегите са съвсем английски. Георги имаше много богат речник на английски език, но не бе овладял напълно конструкциите на езика". Понеже са единствен източник за биографията на "Шимпанзето", цитатите са извънредно важни - само чрез тях можем да се доближим до истината за сътрудничеството в тандема. И в други моменти от интервюто, с тъга и усмивка, Филипс допълва: "Написах 20 хиляди думи, към 70 страници текст. Г.М. ги прочете и ги хвърли в коша за хартия. Каза: "Всеки компетентен журналист може да напише това!" Исках да видя шимпанзетата в зоопарка. Той ми каза: "Недей, ще го развалиш. Много по-добре е да си представиш шимпанзето". Той смяташе, че въображението трябва да е преобладаващо в такава книга." Последното изречение е съществено свидетелство - показва кой е истинският писател - този, който умее да разграничи публицистиката от художествената литература.

Още в 1992 този човек, лишен от капка суета, изрича най-силната и точна характеристика за личността на Г. Марков, когато в родината му цареше мълчание по случая. "Изключително умен, блестящ. Със силна вътрешна интуиция. Имам предвид, че е един от тези хора, които знаят нещата по интуиция, без да са били обучавани. Това е знак за гениалност. Мисля, че той беше гениален." Дейвид Филипс е имал усет за важното - разгадал е аурата на изгнаника пред себе си, затова смирява собствената си гордост и се подчинява на волята и обаятелния му образ. Странна и рядка симбиоза наистина, когато литературата ражда братство, а не ревност и съперничество.

След автентичните свидетелства изводите за мен са следните - сигурно е, че освен отключващия епизод със съня, на Д. Филипс принадлежи и редактирането на синтактичните конструкции, тъй като Г. Марков не е владел тънкостите на английското езиково строителство. И тънкият хумор, и изящно поднесените шеги несъмнено са издържани в стила на британската елегантност, а не в българската речева експресия. Извън стилистика и редакция, откривам ръката на Д. Филипс в перфектното боравене с оксфордските университетски традиции и урбанистичната топонимия - напр. колежът Сейнт Симион, в който е учил, е сред централните места в романа. Дори не се съмнявам, че епиграфите към всяка от главите на романа са негово дело. Само той би могъл така добре да знае политическата история на страната си, за да може да издири подходящи цитати от речи и мемоари на английски държавници и политици. Това са сигурните следи от труда на английския съавтор - нему се дължи по право политическата конкретика, хумористичната орнаментика и стиловото шлифоване на английския текст. Дано в личния му архив са съхранени бележки и чернови от съвместната им работа върху "Шимпанзето". Досега никой не се е заинтересувал от него, но един ден все ще стане публично достъпен и някой млад изследовател ще се зарови в архивите, за да открие цялата истина за удивителния съавторски тандем. Засега сме в сферата на предположенията и приблизителните изводи. Едно е сигурно обаче - странното сътворчество е мотивирано и от амбицията и усилието на един изявен представител на българската литература да докаже европейската си идентичност, да се отърси от провинциализма и се сближи с европейската естетическа модерност във време, когато родината му е в плен на тоталитарните догми на соцканона.

Увенчание на творчество и живот

И следва поглед към труда на българския писател. Сигурният начин е да се проследи творческата му еволюция, за да се види, че появата на "Достопочтеното шимпанзе" е неминуема и закономерна. Стъпка след стъпка, заглавие след заглавие трасират пътя към умопомрачителната кулминация на неговото творчество. Би трябвало да се изследва и анализира натрупването на остро критични, социални, политически и нравствени мотиви, общохуманни идеи, да се открои сатиричната образност и ироничната интонираност в цялото му творчество като се започне от новелите "Празното пространство", "Санаториумът на д-р Господов", "Портрет на моя двойник" и "Жените на Варшава" и се мине през пиесите "Атентат в затворената улица", "Кафе с претенция", "Аз бях той", "Комунисти", за да се стигне до "Покривът" и "Задочните репортажи", а накрая и до пиесата "Архангел Михаил". Но това е голяма тема, все още игнорирана от родното литературознание.

В посочените заглавия, а и в много други, са запечатани следите на социална непримиримост и етичен максимализъм, пламенност на емоциите и релефно визионерство, отличаващи най-дръзновения и модерен български писател на 60-70 г. на миналия век. Жажда за почтеност и морал в човешките и обществените отношения движат сюжетите на "Асансьорът", "Празното пространство", "Портрет на моя двойник", "Да се провреш под дъгата". Пиеста "Комунисти" и романът "Покривът" са литературен и граждански подвиг на истински хуманист, осмелил се да отрече идеологическия фанатизъм и да покаже абсурдите на социалистическата система в годините на тържествуващото мракобесие.

Сатиричен талант и неподражаем хумор избликват в пиесите "Кафе с претенция" и "Аз бях той". Гражданин на света, демократ и интелектуалец, Г. Марков повежда битка срещу комунистическата система чрез безсмъртните си "Задочни репортажи за България". Предпоследната стъпка преди "Шимпанзето" е симптоматична - пиесата "Архангел Михаил" е творба от висок естетически ранг и ненапразно получава голямата европейска награда на театралния фестивал в Единбург. В нея Марков поставя проблема за властта през призмата на християнската етика и философия. Върху тази мащабна философска основа разработва въпроса за избора на човека, както в личен, така и в метафизичен план.

Изброените заглавия са изкачване на стъпала, а не маршируване по утъпкани пътеки. Този автор ненавижда диктата, рутината и леността, не се подчинява на политически догми, експериментира в различни жанрови полета, с нови и разнообразни изразни инструменти. Непрестанно предизвикателство спрямо статуквото, търсачество на себе си и на мястото си в българската и в европейската литература определят и житейския му избор и решения. Той не бяга, не изменя, не е враг и предател, с каквито квалификации го клеймят и осъждат тукашните идеологически центрове. Неудържимият талант и духовният аристократизъм на Георги Марков си търсят мястото и условията, където да се изявят в целия си естетически разкош, свободомислие и съвършенство. Всичко му е дадено, за да може да осмисли натрупания жизнен опит и закономерностите на съвременния свят, без ничий контрол, без граници и съображения. Той интуитивно знае това и през целия си живот е вървял към свободата да може да напише книга като "Достопочтеното шимпанзе".

И наистина романът стои особено сред всичко, излязло изпод перото му. Увенчава делото му като последна дума и завет към културата на хуманизма. Това е знак на съвършена зрелост и максимално постигане на своята същност и съдба. За да създаде тази творба с такова опиянение и страст, той се е почувствал абсолютно освободен от страховете на обикновените хора и независим от веригите на каквато и да е система - задължен и посветен единствено на призванието си да поправя недъзите на обществото, докато се смее над системата, над човешката суета и над собствените си илюзии. Ангел-вестител на правдата или волнолюбив жребец из земната и небесната шир - такъв е авторът на сатиричната книга с озадачаващо заглавие. Още докато я създава, той вече витае във ведри и чисти простори - намигвайки към земното, с копнеж по идеалното, устремен към пантеона на скептичните пророци на световната цивилизация. Всеки, който прочете книгата, ще се увери, че има среща с необикновено явление, което е гордост за българската култура. С това име и с това заглавие тя стъпва в пределите на модерната европейска проза още през 70-те години на миналия век. Но след дългата прелюдия да се вгледаме най-сетне в конкретиката на съдържанието.

Сюжет и герои, откровения и прозрения

Голямата тема на творбата е проблемът за Властта и злоупотребите с нея. Упадъкът на демокрацията като политическа идея и властова практика, подмяната й с лични и кастови интереси и подмолното политическо инженерство са обект на оригинално хумористично обговаряне. Сюжетът на романа разголва моралната и духовната поквара на политическата класа и то в един от бастионите на демократичния свят - класическата Великобритания. Политическата система е подложена на безпощадна дисекция - осветени са участниците, механизмите и местенцата за сплетни и пазарлъци на елитната каста, абонирана за властта - клубове и лобита, спални и кабинети, тайни служби и мощни медии, кралски покои, парламент и граждански общности са в обектива на ироничния смях и пародийното изобличение. Лъсва същинското лице на политиката, а то не се състои от законност и принципи, не е конкуренция на програми и личности, а безскрупулен бизнес. Зад фасадата на прословутите британски традиции, партии и институции са оплетени меркантилни интереси, също като у нас "водачеството" се пръква в лъжа и разврат. Истината за деградацията на политиката като организиращ механизъм на държавата е разкрита по нестандартен начин - чрез жанрово съчетание на сатира с научна фантастика. Двама учени от Оксфорд, езиковед и антрополог, от години работят върху необичаен експеримент - обучават обикновено шимпанзе с цел да го превъплътят в политик за 48 часа, използвайки неговата феноменална памет и способности за имитация. Ключов инструмент на дресировката е пристрастеността му към телевизията. Но докато антропологът Хенри Кийлър съсредоточено преследва научната си задача, то мотивите на саркастичния 90-годишен проф. Ричард Хокинс са морални и хуманитарни. Омерзен от лицемерието и цинизма на управляващите елити, професорът е решен да покаже дъното на падението им, за да може да умре, смеейки се сардонично над суетата на сънародниците си и над човешката глупост изобщо, както сам си пожелава. Експериментът успява - дресираното шимпанзе Уайт Кинг замества на премиерското кресло маймуноподобния депутат Кен Уайт, упоен и отвлечен от учените в момента, когато тройната партийна коалиция, след задкулисни пазарлъци, обявява неговата кандидатура за премиер на правителство на "националното обединение". Оказва се най-подходяща пионка за лейбъристи, либерали и консерватори, които в нормална демократична среда би следвало да са съперници, поради липсата на достойнства или наличието на други - безличие, отчайваща посредственост и най-вече удобност за сметките на партньорите. Философията на властолюбието и безпринципността на подобни съглашения е събрана в лайтмотива "Лявото ще стане дясно, а дясното ще бъде ляво или както някои уважавани членове предпочитат - дясното ще бъде ляво, а лявото ще бъде дясно". Шимпанзето го превръща в "програма за управление", сведена до реформа на уличното движение. Алюзията със съвременния политически живот поне на местна почва е толкова силна, че тази проста фраза се възприема като формула на демагогията и конформизма. Българската публика ще разчете гротесковия сюжет като изключително правдоподобен и злободневен. Съвсем наскоро преживяхме кошмара, наречен "тройна коалиция", не като фентъзи четиво, а като брутално ежедневие.

Единосъщо и за двата обекта на дирижирания избор - посредствения Кенелем Уайт и интелигентната маймуна Уайт Кинг - е способността за зазубряне и повтаряне на празни фрази, дългото и мъгляво говорене като способ за измъкване от всяка ситуация. Номиналната политическа компетентност и ораторски умения на "многоуважаемите" политици се оказват съвсем по мярка на нелепите двойници в романа.

Насловите на отделните глави накъсват и динамизират романовия текст, без да имат самостоятелна смислова функция. Словосъчетания от рода на "Друзила подготвена", "Кинг и кралица", "Кинг ще го направи " са част от стратегията на недоизказване, провокация и изненада, а те са предпочитан похват за модерния наратив. Същият изразен маниер се удвоява в речевия слог на един от персонажите - проф. Хокинс. Оттук нататък фентъзи, пародия и реалност се преплитат в широколентов жанров синтез, който няма общо с епическото като романова характеристика. Постранствената динамика е впечатляващо кинематографска - менят се стремително емблематичните лондонски екстериори. Фабулата овладява английските салони, навлиза в старинни оксфордски аудитории и клубове, в кабинетите на Дауниг Стрийт, Уайтхол и Уестминстър, минава през института за изследване на примати Боър Хилс и Скотланд ярд на път към Бъкингамския дворец и оттам към Елисейските полета на Париж. Смяна на пространства и изненадващи обрати, сензационни и крими ефекти, порой от случки, визии и герои, емоции и състояния, изпълнени с напрежение и предизвикателства, освежени от тънка ирония или цветист хумор, са инструменти на динамичен разказ, който неусетно налага идеята за опазване на човешкото от покварата на политиката.

За да гарантира автентичност на сюжета, повествователната техника залага на документалност и предметност, балансирайки фантастичния елемент с участието на Уайт Кинг. Документалният модус обхваща епиграфите - цитати от речи и мемоари на действителни британски министри, лордове, политици, поставени под наслова на всяка глава. Съотнесени с конкретните епизоди, те се превръщат в анонс или контрапункт на съдържанието, в двусмислен намек и закачка, прелюдия към ироничната атмосфера на текста. Всяко от тези изречения илюстрира частица от смисъла на английската политическа философия и специфичния британски стилов маниер. Силна алюзия за достоверност внасят и цитатните заглавия и коментари от колоните на популярните вестници "Дейли мирър", "Дейли експрес", "Таймс", "Съндей експрес" и др. Те са подбрани така, че да съответстват на романовите събития. Фентъзи сюжетьт постоянно се смесва и припокрива с реалността, границите между живот и измислица се размиват и пародията попада на точния адрес - прогнилата демократична фасада.

Още през 70-те години на миналия век "Достопочтеното шимпанзе" поставя темата за могъщата роля на медиите за манипулиране на общественото мнение и поддържане на статуквото. В медийния отбор първото място заема, разбира се, телевизията, дебнеща по петите шимпанзето премиер. Тя е своего рода медиум, чрез който години наред маймуната усвоява псевдополитическото говорене и имитация на публични жестове, тя съгражда образа на "политизираното животно", след това го превръща в герой на деня, пропагандира го като лидер. Но телевизионеният процес е медал с две страни - може да превърне животното в министър, може да превърне и зрителите в тълпа глупаци. Темата звучи изключително актуално и днес, а това е показател за универсалния дух на творбата. Модерни художници, анализатори и присмехулници, авторите улавят негативните тенеденции и болестните симтоми на обществото в зародиш и ги облъчват с изцелителен смях или хаплив сарказъм. Времето не ги опровергава, а напротив - доказва, че тревогите на съвестта на интелектуалния тандем са били основателни. Днешната, българската реалност например е жестока реализация на тяхната прозорливост - и тук от години медийните продукти не пропускат шанса да стават премиери.

Шимпанзето и неговите роли

Тази книга не е еднозначна и лесно разгадаема - многопластови са както структурата и смислостроенето, така и психоемоционалната гама. Подтекстовост, загатване, двусмисленост и многомерност са елементи в семантичната полифония.

Множеството персонажи са представени освен със социалните си роли, и с уникалната си индивидуалност и чудатости. Пластично и психологически уплътнени са не само четирите главни действащи лица, но и мнозина от второстепенните персонажи - фамозната секретарка Друзила Талкин, адмиралът Бингъм Браун, яростен съперник на пленения Кен Уайт, депутатът на район Астън Вила Бейкуел, парламентарната лъвица Етел Феншъв и др. Феноменът сред образите обаче - шимпанзето Уайт Кинг - първоначално е огромно предизвикателство и след това е култовото постижение на авторите. Това е ролеви персонаж, натоварен не само с пряко действие, но и с многобройни символни значения и семантични раздвоения. Той е архетип, природен феномен, но и креатура на човека и на обществото - те го изваждат от научната лаборатория и му връчват висока социална роля. Продукт на научен експеримент и на политическо инженерство, конспиративно внедрен в ролята на премиер, според основната художествена задача би следвало да олицетворява самоуверената наглост и невежеството на политическите въжеиграчи. Елементарната схема обаче е изоставена, за да се извлече абсолютен художествен максимум - образът притежава неизчерпаема дълбочина и изключителна пластика. Освен политик и лорд - пазител на Хазната, той се оказва в ролята на катализатор, който изважда наяве смущаващи социопатични явления. Припознавайки шимпанзето като лидер на нацията, самата нация, а и всеки отделен персонаж, имат шанс да се себеопознаят. Посредством животинското се отчита индексът на цивилизованост на човешката общност, доколкото тя може да се съизмерва и самонаблюдава. В най-високата степен на своите ролеви функции шимпанзето се оказва коректив на изгубената човечност, индуктира милосърдие, сърдечност и надежда у британските поданици, а това се оказва най-важно от социална гледна точка.

След многогодишна дресировка за очовечаване, Уайт Кинг усвоява репетирано публично поведение, разполага с резерв от шаблонни цитати и ги използва на място в подходящи моменти. Оправя се добре в критични ситуации. Целта на сатирата е да подскаже колко малко е необходимо, за да се превърне една маймуна в политик. Интересни за авторите обаче са реакциите на останалите персонажи: "И все пак, ако това беше животно, то беше силно политизирано животно. Маниерите, жестовете, усмивката и гласът, особено гласът бяха сто процента уестминстърски." (Марков, Филипс 2009: 153) е утешителната им дефиниция, ако не забележим нейното двусмислие и елегантен сарказъм. Това е основният план в замисъла, но той не изчерпва идентификационните нива на образа. Зад тънкото лустро избликва могъщата генетика на животинското, която Уайт Кинг спонтанно демонстрира в парламента, на "Даунинг стрийт" 10, на площад Етоал в Париж, какво остава в спалнята на Друзила. Физиологично-соматичното е разгулно представено в поредица от сцени и би трябвало да шокира изисканата парламентарна публика, но макар смутена, тя се примирява с животинската вулгарност. Така сама се вмества в гротесковата ситуация, реакциите са не по-малко противни, отколкото деянията. Големият шок в книгата произтича от тази линия на идентичността - най-трезвомислещите участници са уверени, че на премиерския пост се е озовало шимпанзе, малцина се съмняват, а всички са озадачени. Никой обаче не обелва дума, единодушно си мълчат. Тук авторите навлизат в кошмарите на социалнопсихологическия анализ - излизат наяве разнообразните мотиви на спотайването, поради които кралица, министри, експерти, лордове, тайни агенти, депутати, феновете и тълпите не само разпознават шимпанзето и се примиряват с него, но и го харесват, накрая дори изпадат в делириум. Съображенията на човеците, а не поведението на маймуната предизвикват моралния потрес. Нравствената поквара и ценностната девалвация, духовните и морални деградации на обществото пораждат културен шок, с който сатирата е постигнала голямата си цел. Наборът от цитати, показващ рефлексиите на участващите персонажи, макар и дълъг, е наложителен - разкрива една, колкото комична, толкова и отблъскваща порочност на личното, социалното и политическото в общество, където границите между добро и зло са релативирани, а демокрацията е параван пред лицето на фалша и аморалността.

1. "Не е мой проблем, ако е шимпанзе - помисли си Хари, срещайки погледа на Друзила." (Марков, Филипс 2009: 153).

2. "Няма да е по-добър или по-лош от другите и това е факт - измърмори Еди." (Марков, Филипс 2009: 153).

3. "Човекът вътре у Крейвън почувства силното желание да извика: Но ти си шимпанзе! Държавният служител у него устоя на този порив. В такава безпрецедентна ситуация първото нещо, което бе нужно, беше предпазливост." (Марков, Филипс 2009: 155).

4. "Стенли Хемипсет бе озадачен от това, което сметна за огромна промяна в своя близък приятел Кен Уайт, но след като бе получил пост в кабинета по негово разпореждане, беше напълно доволен от статуквото."

5. Глава 17, "Прегледът" е забележителна в това отношение. Посветена е на мъките на тайните служби да разгадаят мистерията "кой и какво е поставило шимпанзето там". След прецизни издирвания и анализи тук достигат до следните изводи - "Собствени проучвания и размисли по въпроса на ГД (главен директор - б.м., Цв.Т.) го бяха убедили, че от гледна точка на националната сигурност на "Даунинг стрийт" 10 не можеше да има никой по-добър от едно обикновено или маскирано шимпанзе" (Марков, Филипс 2009: 251). "Има и още нещо - то никога няма да публикува мемоари." (Марков, Филипс 2009: 183).

6. Министрите от кабинета: "Да се поставя под въпрос авторитетът на този министър-председател, беше просто като да се поставят в опасност собствената позиция, власт и престиж."

7. Депутатът Бейкуел: "Съвсем няма да нарека Уайт маймуна, а ще кажа на парламента и на стауната - че той е един от най-достопочтените, най-пуинципните и най-пуозуливите хора, които някога са заемали този висок пост."⁴.

8. Кралицата: "Приличаше й на маймунка и тя усети, че той имаше сходство с кучетата и конете, които тя толкова обичаше."

9. Друзила: "Но каквото и да беше, който и да беше той, звяр или човек, същия този ден той щеше да стане, реши тя, докато оправяше косата, грима и роклята си, министър-председател, а тя, винаги до него, щеше да бъде незаменимата му помощничка."

10. "Други хора от тълпата казваха, че дори техният местен представител да е шимпанзе, то не бе като другите шимпанзета, а бе Достопочтено шимпанзе." (Марков, Филипс 2009: 262).

Крах на почтеността, на доблестта и съвестта - това е крах на хуманизма и крушение на системата на демокрацията. Шимпанзето Уайт Кинг всъщност е зооморфна метафора на омаймунчването на политическото битие. Тя подсказва механизмите за появата на фашизоидна диктатура, ако има кой да я осъществи.

"Лявото ще бъде дясно, а дясното ляво... няма да имаме тоталитаризъм на лявото или дясното... нека се обединим... единно правителство... и единен народ." В тази реч откънтява ехото от познатите шизофренни лозунги на диктаторите на 20. век. Романът е силно предупреждение към западните демокрации за това, колко тънка е границата между свободата и тоталитаризма. Показва кой всъщност издига маймуни, психопати като Хитлер или садисти като Джугашвили на челни позиции във властта - това са похапващата тълпа и покварените политици. В български условия същият политически сериал се реализира неколкократно и все в трагикомични варианти. Дейвид Филипс намеква, че книгата е посветена на Невил Чембърлейн или на фамозния "Линдън", аз имам основания да мисля, че Георги Марков е имал предвид друго - така дълбоко е познавал националните особености и история, че е гледал не само назад, а и 30 години напред в българското бъдеще чак до 2009 г. Изворът на една гениалност може да се корени в националното величие, но по-често дори - в националния срам. Универсалната валидност на тогавашния писателски поглед днес се проявява в актуални политически ситуации с трипартийни коалиции. Размишленията на министрите от кабинета на "националното обединение" положително не са само английски патент. Същите аналогии, изразени на страниците на "Достопочтеното шимпанзе", са намерили израз и в есеистичния текст на руския писател Виктор Ерофеев:

"Вълците, които могат да изядат Европа, са нейните изпосталели и изродили се ценности. Това са ценности, които все повече се лишават от своето първично съдържание и съществуват основно във формално измерение. Ентропията изтощава. В резултат Европа живее случаен живот. За това навсякъде говорят съвременните европейски писатели, които считат случайността за хубава сюжетна игра. Играта замества смисъла." (Ерофеев 2009: 7)⁵ - пише Ерофеев 30 г. след Г. Марков.

В телевизионното интервю на БНТ с Д. Филипс има пасаж, за който всеки литературовед трябва задочно да му благодари. Той дава отговор на въпроса защо в края на краищата шимпанзето Уайт Кинг е изобразено със симпатия в една сатирична сага. Този странен образ покорява не само фикционалните персонажи, но и читателя, преди той изобщо да знае за интервюто на Филипс. Разказът обяснява защо: "Понякога Георги се идентифицираше с шимпанзето. Той мислеше, че е ужасно за едно шимпанзе да бъде министър-председател, че то би страдало много, ако е мин.- председател. Когато четете за шимпанзето и неговата реакция, това е реакцията на Георги за такава ситуация."

Невероятното въображение и чувствителност на българина се трансформират в богато нюансирано извайване на образа. Извън експериментален екземпляр, извън "политизирано животно" и физиологични инстинкти Г. Марков навлиза в атавистични дълбини, разгадава или въобразява психологията на маймуната. Показва я като чиста природа, която не може да бъде съблазнена и развалена от власт и политика, нито от лицемерието на хората. Антропоморфията се реализира на различни равнища - физически, психологически, знакови. Често сравнява шимпанзето с дете, търсейки сърцевината на неговата природа. За да насити образа с индивидуалност, спира погледа върху очите. Всички забелязват необикновената топлота на тези очи, най-вече кралицата. Разчувствана от този странен мъж, "чийто топъл и непретенциозен характер усети", тя изпитва желание да го погали по гърба. Такива куриозни сцени не са рядкост по страниците на книгата. Авторското обобщение е в следните редове: "Но въпреки че очите на Кинг не бяха типичните за едно шимпанзе, не бяха и студените очи на политик. В тях имаше прекрасна топлина." Проникновение и съчувствие към това самотно, изтръгнато от средата му, същество изпълват епизода със скриването му в затънтен ъгъл на "Даунинг стрийт" 10, за да остане насаме със своята тъга и спомени за отдавна изгубената майка и за джунглата, да страда от самота и изоставеност, подсмърчайки и хлипайки сам в тъмнината. Последната страница от главата "Близост до краля" е уникална - написана е лирично-емоционално и сетивно-пластично и звучи като изповед. Писателят изгнаник сякаш е изплакал собствените "скрити вопли" по изгубената майка, по невъзвратимия роден свят. И други дребни детайли, вложени като знаци на скръб и раздяла, подсилват алюзията за идентичност на повествователя и героя - пронизващите писъци на самотна птичка, непреодолима телена ограда пред свободата. Тъгата на животното е толкова човешка и съкровена, че налага усещане за автобиографичен компонент.

Поради своята пластикопсихологическа и социална многозначност образът на Шимпанзето далеч надмогва първоначалното сатирично задание, представящо животинското в политиката и политическото в маймуната. Българският автор е този, който го хуманизира и го превръща в коректив на изгубената човечност. То забравя достопочтения си имидж, когато трябва да свали мяукащото котенце от камбанарията на "Св. Алипий Стълпник", превръща се в изплашено дете под рева на самолетите "Мираж" и моли Кийлър да го върне "у дома", радва се като дете на шумните приветствия на парижаните. Неговата естественост и другост вдъхва на хората оптимизъм, че нещо се променя след толкова години на фалшивост, отчуждение, безнадежност и празнота. Антропоморфизмът също се разгъва многопланово - очовечаването на шимпанзето очовечава и самите хора, връща им изгубени стойности и надежди.

Различни конотации се наслагват около образа на Уайт Кинг - близо до него романовите персонажи започват да се чувстват по-свободни в жестове и поведение, да се самонаблюдават и преоткриват - неочаквано забелязват животински черти в лицата на ближните. Най-злополучен в това отношение е ГД - главният директор на тайните служби, който с изострена подозрителност все по-често открива в сътрудниците си зооморфни черти и маймунски изражения. Докато прислужникът на френския президент си мисли, че шефът му прилича на жираф и пр. Идеята е дефинирана в реплика на проф. Хокинс, когато наблюдава по телевизията физиономиите на британския премиер и френския президент: "Обзалагам се, че много хора се питат кой от двамата е шимпанзето." Поредица от огледални ситуации и диалози внушават, че антропоморфното и зооморфното са по-скоро сродни, отколкото категорично разграничени. Жанровите фентъзи характеристики постепенно се маргинализират, фантастичното изглежда все по-реално и обикновено. Тънката бразда между видовете изчезва, щом хора и общности потъпкват ценностите, натрупани по дългия път на еволюцията и цивилизацията. От същото тематично ядро на сходство и различие тръгва и хуманистичната идея за взаимно облагодаряване чрез обръщане на човека към природното. Силен акцент в тази линия е промяната, изживяна от втория романов герой - Кен Уайт.

Размяната е смислопораждащия елемент още при структуриране на сюжета. Шимпанзето става премиер, а избраният за премиер е заключен при приматите в терариума на Боър Хилс. Компанията им неочаквано стимулира проявата на неподозирани дарования у пленения Кен Уайт. Сред тях той намира себе си и своето призвание - оказва се истински творец на барабаните в маймунския джазов оркестър и за пръв път в живота си е щастлив да открие, че природата не го е лишила от талант.

Финал и безкрай

Aпотеоз на въображението, великолепен хумор, визуална графика и свръхинтензитет на действия и емоции характеризират последните две глави "От арка до арка " и "Ези-тура". Според мен са гениални страници от световната политико-сатирична проза.

Триумфът на английския премиер в Париж, описан в главата "От арка до арка" е картина на един полудял, объркан свят, в който нещата са обърнати с главата надолу. Текстостроенето тук дублира динамиката и бързината на телевизионна камера. Наративът забързано наслагва множество "клипове" - кратки пасажи, улавящи звуци и викове, хаоса на многолюдно движение, менящи се картини, отделни детайли, инциденти, лица и групи от тълпата. В същото време е обхваната цялостната панорама в сърцето на Париж - площад "Етоал", ул. "Виктор Юго", булевард "Осман" с полицейски кордони и оркестри, с напора на стотици хиляди хора. Трети план е зает с конкретиката около най-важните персонажи. Влиза в будоара на френския президент, проследява лимузината на британския мин.-председател по пътя към Триумфалната арка, а също и одиозната фигура на адмирал Бингъм Браун, предрешен като "псевдочакал", имитиращ героя от романа "Денят на Чакала" (Форсайт 1971) и решен да застреля английският премиер по същия начин. Цитатът на чуждото произведение тук има пародийна функция. Комичният адмирал, накичен с всичките си ордени, е пародия на страховития международен килър и така става пародия и на английската военщина. Но е пародиран и целият помпозен ритуал на срещата на държавните глави. Вместо величаене и благоговейност към височайшите лица, церемонията се превръща в карнавал, в разюздано народно веселие. Остроумните французи надяват маски на шимпанзета, развяват многозначителни лозунги, напр. "Да живее дружбата между английските и френските шимпанзета", вместо цветя хвърлят банани. Така адмиралът-псевочакал, подкрепен от ИРА, стреля по хвърчащи банани, а не по омразния си съперник. Впрочем и "бананите без кости" се оказват един от символите на политическото безгръбначие. Накрай тълпите понасят на ръце шимпанзето, докато президентът им остава да стърчи, самотен и намръщен, под Триумфалната арка. Великолепна пародия и искрящ хумор, обозначаващи липсата на комуникация между властта и тълпата. Хилядното множество предпочита и приветства естественото поведение на достъпния управник, трогва се от неговата детинска приветливост и го приема за един от тях. За сметка на това демонстрира безразличие и досада към студеното високомерие у върховния символ на държавността, към официозния церемониал и грандоманските проекти. Копнежът по равенство и братство е жив в човешките сърца, желанието за автентичност, стимулирано от шимпанзето, става неудържимо и множеството взема нещата в свои ръце. В отделните, ярко осветени сцени, авторите влагат може би идеята, че властникът не трябва да си издига трибуни и да гледа отвисоко поданиците си, защото в такъв случай те биха предпочели един примат, вместо един политик. Както неведнъж се случва в историята и в съвременността. Слава богу, че френската революционна патетика на 18. век е деградирала до карнавален фарс - във втората половина на 20. век не отсичат главите на аристократите, само ги осмиват и окарикатуряват. Изначална демократичност вее от незабравимите сцени, забележително нарисувани в тази глава. Тя доказва безусловно, че създателите на "Достопочтеното шимпанзе" са смели рицари на идеала за демокрация в неговия чист първоначален вид и затова са се превърнали в критици на плутокрацията, независимо къде се появява тя - отвъд или зад Желязната завеса.

Смях и смърт са заедно

Това е един наистина отворен финал и въпреки това е истински финал с главно Ф. Поради следните произшествия.

Проф. Ричард Хокинс, инициаторът, поръчителят и вдъхновителят на този политико-научен и криминален експеримент наблюдава по телевизията церемонията в Париж и разбира, че е достигната кулминацията на ехидния замисъл и пред очите му се случва неговият личен триумф. Гигантският сценарий се реализира на една велика световна сцена, каквато е Париж, а телевизията покрива цялото земно кълбо. Под Триумфалната арка триумфира не умът и мъдростта на човека, а подлостта на политическата класа и глупостта на тълпата.

Проектът за национално и за европейско обединение "от арка до арка" е осмян и снизен до проект на политическата грандоманщина. Шимпанзето на Х. Кийлър е поставено на глобалния "площад на звездата" като огледало за обратно виждане, след което тичат обезумели кряскащи тълпи. Цялата сцена е един трагикомичен фарс. Ечи сардоничен кикот над бедното, окаяно човечество, което се забавлява, докато носи на ръце гибелта си. Смехът е фикционално персонализиран - отначало е тих и саркастичен, с радост от бляскавото постижение, след това става циничен, дрезгав, необуздан, изригва в истерично кискане, което неудържимо се лее от старческото гърло на Хокинс. Задушен от пристъпа, професорът рухва на пода, но дали от доволство, или от ужаса на разбраното, никой не може да каже, най-малко нещастният Кенелем Уайт, присъстващ на сцената. Безпощадният смях се оказва вестителят на смъртта. За пръв път в световната проза смях и смърт се обединяват в едно, опонирайки на красивата реплика, че смехът ще спаси света. Смехът убива героя на романа, интелекта, който дърпа конците, но и още някого убива. Гениалният присмех, достигащ границата на пароксизма, може би също предизвиква съдбата. И у кого се е родила тази уникална идея, чия е творческата находка, преобърнала антитезата "смях - смърт" в естетическа и метафизична реалност?

Книгата е завършена, готова за печат. Месец преди да се появи, трагична вест обикаля световната политическа сцена - отровен е и угасва в адски мъки българският писател и дисидент Георги Марков, авторът на прочутите "Задочни репортажи" и на все още неиздадения фентъзи роман. Смъртта застига дръзкия шегаджия, преди да е прокънтял хапливият смях, затворен в кориците на последната му книга. Фикционалната фантазия за Р. Хокинс се превръща в зловеща реалност за Георги Марков. Политизираните шимпанзета, които и да са те, където и да се намират, за разлика от добродушния Уайт Кинг, никога не ще простят на този, който публично ги осмива и унизява. А може и да са направили международен консорциум за убийството на "Свети Георги", воинът на правдата. Превърнаха лондонския "Ватерлоо" в алегорическа арена на отмъщение и злорадство, вярвайки, че ще заглушат гласа на сатирата и че никой не ще смее да разголва маймунските им задници. Безкрайно обнадеждаващо е, че не успяха да унищожат смеха. Макар след 30 години, ехото му все пак стигна и до България и сякаш моментът е нарочно избран, уцелвайки ситуация, уподобена на романовата .

Битката между политическите шимпанзета, завзели властта и интелектуалните елити, ще продължава - подсказва го финалът на книгата. На последната страница в института Боър Хилс се появява отново черната министерска лимузина, за да прибере лорда-пазител на Хазната, а двамата изплашени двойници - Кен Уайт и Уайт Кинг, в ужас от вероятността да се върнат на "Даунинг стрийт" хвърлят жребий - ези-тура. В очите им се чете страх и отчаяние - всеки от тях ще загуби най-скъпото - собствения си живот, свободата и щастието си. Но текстът секва, преди монетата да падне. Един от тях - маймуната или човекът, незнайно кой - ще е принуден да заеме креслото на министър-председателя, според жребия на съдбата и волята на властващата олигархия. Финалът остава отворен и сценарият продължава - тогава и сега, тук и някъде там, и може би всякога.

Ако книгата е парещо актуална след 30 години, това означава, че е уловила трайни явления и дълбинни процеси в развоя на обществото, че отстоява универсални идеали на хуманизма и справедливостта. Значи не е българска, нито английска, а е общочовешка. Ако е жива и пулсира от остроумие и след три десетилетия, то значи, че се равнява с класиката на жанра. Тази книга мери ръст и значимост с известни имена и заглавия - Джордж Оруел с "Фермата на животните", Кърт Вонегът с "Галапагос" и "Котешка люлка", Михаил Булгаков с "Майстора и Маргарита", Робер Мерл с "Добре охранявани мъже" и мн. други. Тя е излазът на скромната ни литература от провинциалното русло и свито самочувствие на сцената на непреходната световна класика.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналните публикации бяха издирени и преведени от английски от Бианка Александрова, заклет преводач в Мадрид, Испания.

Дейвид Уилям Филипс (1929-2006)

От най-ранна възраст показал необичаен талант, на 14 г. възраст получил стипендия за един престижен колеж, а на 17 години се записал като частен ученик в Ексетер Колидж в Оксфорд. Бил нисък на ръст, с остър ум и голямо чувство за хумор, всичко това съчетано с природна скромност. Заразен от байроновска романтика, се влюбва в Гърция и в съвременния гръцки език и заминава за о-в Родос да пише докторат за диалекта на острова. Огромният му ентусиазъм го подтиква да изучава също турски и албански, да посети Албания по времето на Енвер Ходжа, за да проучи разни мюсюлмански традиции, останали в съвременна Гърция. Приема православната вяра. По време на кипърската криза обаче го изолират заради британския му империализъм, от една страна, и го смятат за шпионин на Турция, от друга, поради познанията му по турски език. Обявяват го за "персона нон грата" и се връща в Лондон. Научният му ръководител, грък, професор Трипанис, го подкрепя в защитата на докторската му дисертация в Оксфорд, но отказва да го препоръча за преподавател по съвременен гръцки в Оксфорд, дори не му дава препоръки за други не така престижни университети. Решава да се отдаде на писателството, негова стара мечта, и започва с "Достопочтеното шимпанзе", в съавторство с Георги Марков. Втората му книга също е сатира, "Премахнатият човек", в която се долавят нотки от младежкия му романтизъм, появава се също и една турска героиня, Ясмин. Третата му книга, "Разговори в Шизенската градина: Исус от евангелията, жените, сексът и семейството" няма нищо общо с първите две. Основава се на съвременната критика на четирите евангелия и на противоречията в ученията на Исус. За много християни тя е смущаваща, и дори обидна с накои заглавия на глави от книгата като "Душевно болен ли е бил Исус" или "Бил ли е хомосексуалист Исус".

Работи като Програмен ръководител на гръцки език на Би Би Си Уорд Сървис и трябва да преподава по два часа седмично съвременен гръцки език в Енох Пауъл, за да му разрешат да води предаванията на този език. За кратко време преподава класически езици в Дулуич, където е вербуван от МИ5. Откроява се също като редактор на списанието на Файнейшъл таймс "Живущи в чужбина". Сътрудничи и с Би Би Си радио 4 Дейли Сървис. Има голямо приятелство с българския дисидент Г. Марков, на чието погребение чете слово. [обратно]

2. Джеймс Калахан - роден на 27 март 1912 г., починал на 26 март 2005 г. Премиер на Обединеното Кралство от 5 април 1976 г. до 4 май 1979 г. Партия: лейбъристка. От 1987 г. е пожизнен Лорд. Предшестван от Харолд Уилсон, последван от Маргарет Тачър. [обратно]

3. Името "Линдън" не фигурира в списъка на премиерите на Англия. Вероятно се касае за заблуждаващ псевдоним, за да не бъде реалният човек. [обратно]

4. Запазен е говорният дефект на героя. [обратно]

5. Статията е препечатана от сп. "Огоньок". [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Ерофеев 2009: Ерофеев, В. Европейският начин на живот. // Гласове, бр. 39, 9-15.10.2009. Също и в: <http://www.glasove.com/article-3783.php> (13.11.2009).

Марков, Филипс 2009: Марков, Георги, Филипс, Дейвид. Достопочтеното шимпанзе. София: Балкани, 2009.

Форсайт 1971: Форсайт, Фредерик. Денят на чакала. София, 1971.

Weryho 2007: Weryho, Jan. David William Phillips (1929-2006). // Exseter College. Registrer 2007, pp. 30-33 <http://www.exeter.ox.ac.uk/documents/alumni/publications/register-07.pdf> (13.11.2009).

Obituaries б.г.: Obituaries. David Philips. C .1940-1946. // Edward Alleyn club magazine, Series 7, N 1, p. 10.

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2009, № 11 (120)