ЕВРОПЕЙСКА ПУБЛИЦИСТИКА С БЪЛГАРСКО ИМЕ
За сборника "Хроники на злото и надеждата" от Милен Радев

Цвета Трифонова

web

Поради злободневния статус на журналистическото слово, книги като тази се появяват рядко. Тясно обвързана с всекидневната политика, с конкретни лица и събития, публицистиката е с динамичен рефлекс - бързо реагира и отшумява и рядко успява да прехвърли хребета на своето време. На пръсти се броят имената, надмогнали конюнктурата и границите на съответната епоха и оставили трайна диря в културното съзнание на нацията. Най-видни сред тях са първостроителите на жанра - Христо Ботев, Захари Стоянов, Данаил Крапчев, Симеон Радев, Димитър Талев, а в новата ни история това е Георги Марков, създателят на "Задочни репортажи за България". Заради свободолюбивите си идеали и непреклонен дух, защитени с пламенни слова и с лична чест, дори с цената на живота, те са удостоените в културната памет. Няма начин днешното време, белязано с повратни геополитически промени, да отмине, без да остави автентичните си записи. Репортажният жанр черпи енергия от динамиката на ставащото пред очите ни, но в проспективен план той се превръща в документ на епохата, свидетелства за процесите и хората, творящи историята. "Злото и надеждата", белязали душевността на днешния човек и на глобалното общество подлежат на исторически, политологически и психологически прочит както сега, така и в бъдеще. Посткомунистическата епоха също роди своите хроникьори, има и сега журналисти с будна съвест и силни пера (Едвин Сугарев, Иво Инджев, Любослава Русева, Даниела Горчева). Един от тях е и Милен Радев. Сега той се присъединява към делото на предци и съвременици с модерна публицистична книга - "Хроники на злото и надеждата".

Милен Радев е професионален преводач, художник-карикатурист и журналист, който живее в Берлин, Германия от десетилетия. Владее пет европейски езика и е автор на десетки публицистични статии, публикувани в електронните сайтове "Медиапул", "ОщеИнфо", "Вагабонд", Кафене.нет, във вестниците "Про/Анти", "Детонация" и "Седем". Познат е на българската публика от тези издания и от интернет форумите, където след всяка негова статия се разгарят пламтящи страсти и ожесточени полемики. С многообразието от теми, с темпераментния и полемичен стил и точни оценки на текущите събития, той винаги успява да разбуди оживени дискусии, спонтанни възхищения и демони на омраза. М. Радев е независим интелектуалец, сам си е работодател, не членува в партии и корпорации. Като знаем, че нищо не е случайно, можем да се досетим, че служeнето тук е подчинено на каузи, не на кариера, пaри и привилегии.

Тревожните си размисли за българската и за европейската ситуация в началото на 21. век е събрал в сборник от 330 страници и 89 статии - резултат на 5-годишен труд от 2004 до 2009 г. Но като наследява най-добрите традиции на родната публицистична проза, авторът внася в нея собствена специфика - съединява по неповторим начин родолюбието и европеизма, надгражда и разширява хоризонтите на националния манталитет и мироглед. Книгата е мост към европейската културност, тя е модел за чуваемост и взаимност между българското духовно пространство и останалия свят. Съдържанието е структурирано в 11 цикъла, с провокативни метафорични наслови: "България. Съзидание и разруха"; "Страсти македоно-български'; "Страна на розите и мутрите"; "Пост-ГДР-овски синдром"; "От Берлинале за спомен..."; "Германия и Русия: Мечешки услуги"; "Империя на Злото"; "Ленинградско сияние"; "Една академия броди из..."; "Подаръци за президента". Разделението между циклите е условно - налице са многобройни текстуални и смислови мостове - обекти, мотиви и аналогии се пренасят и застъпват и всичко е детерминирано, както е в действителността. Македония и България заедно грешат и страдат в историята и в сегашността, нападението над Грузия и Катинската трагедия на Полша са брутално престъпление на единосъщата империя на злото, пак тя убива свободата на словото и свободните духом, западни политици повтарят грешките на предходниците си от миналия век. Посткомунистическата реалност в България дублира зловещата атмосфера на Путинова Русия, мафията, родена в тъмните коридори на КГБ-ЩАЗИ-ДС вършее на Балканите, в Петербург, дори в сърцето на Германия. Както заглавията, така и вътрешната свързаност на теми и съдържания показват, че това наистина е ХРОНИКА - в нея са запечатани всички важни събития, които вълнуват народите на Европа, на Балканите и Русия в началото на 21. век.

Модерността на конструкцията се дължи на разнообразието от жанрови форми - информации, репортажи, политологически коментари и анализи, исторически студии, разследване, есета. Отличителен белег на текстовете е тяхната комуникативност и диалогичност. Публицистичната реторика настойчиво провокира дебат с читателя, въвлича го в търсене на отговорите или го изправя пред нерешими, съдбовни въпроси. Важен компонент в градежа на статиите са поантите, изнесени в края - те са акценти, които не приключват смисъла. Напротив, отварят финала към размисъл и продължаващо изследване на темата. Преливащи едни в други, навързани като броеница, отделните заглавия са частите на цялостна конфигурация, а тя е незавършен летопис на времето, в което протича животът ни.

В търсене на смисъла

Когато трябва да преценявам интелектуалец, творящ зад граница, викам на помощ жизнено проверен критерий - максимата, изречена от Георги Марков в увода към съдбовната му книга "Задочни репортажи". Размишлявайки какъв път да поеме след емигрирането си в Лондон - дали да затвори страницата на предишния си живот в тоталитарна България, да забрави всичко и да постави ново начало - "и не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание" - големият българин стига до обратен извод: "...макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там - край Витоша. И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен... Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук, само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот - такъв, какъвто е." Това е труднодостижимата летва, зад която стои святото чувство за родина и за дълг, независимо дали си пилигрим в Сахара или в Антарктида, или където и да е по света. Малцина са онези, които са се самосъздали или естествено се олицетворяват с този императив. Той е начин на живот, въпрос на съвест е и на душевна отдаденост, предполага интензитет на духа извън обичайната мяра. М. Радев е от тази щедро скроена порода, космополитното мирозрение при него е в симбиоза с ядката на българската идентичност. Когато дисперсията на много културни стереотипи се насложи с мощен интелектуален капацитет, с нравствен критерий и сърдечна отзивчивост, то ето я високата кота, от която се проумяват човешките съдби и процесите, разтърсващи Европа в началото на новото хилядолетие.

Европейският културен дух в този случай не поражда отчужденост и високомерие по тертипа "Кристо - Цветан Тодоров - Юлия Кръстева", а напротив - просветен и толерантен поглед към народопсихологията, изострен усет към драмите и надеждите на отечеството. Физическата и географска раздалеченост не е повод за безразличие и забрава, а е причина за още по-силни и пленяващи обертонове на любов и носталгия към родината. М. Радев владее историята и познава перипетиите на миналото, но е жадно потопен в кипежа на текущото. Обитава с еднаква отдаденост двата хронотопа, преживява едновременно различни реалии - отминалото и сегашното, родното и чуждото. За учудване е, че от хиляди километри познава обстойно освен историята, и злободневните проблеми в битието на сънародниците си. В течение е на всичко, което мъчително се случва или разкривява в гротеска по пътя към промяната. Включва се в спънатата графика на тукашния обществен живот със словотo и гражданските си позиции, когато се налага, инициира и участва в акции с морална и политическа окраска. Това неуморимо и сърдечно съпричастие е подкрепено с професионализъм, с разум и толерантност.

Обречен кръг

Дори да се групират концептуално разнообразните теми, формати и становища, то възможният обзор пак ще е приблизителен, панорамен. Репортажите и коментарите, събрани в изданието, са винаги актуални, уцелват критичните точки на обществения интерес и предизвикват брожения в публичното пространство. Такава е полемиката за "мита Батак", възбудила горещи страсти преди няколко години. Журналистът проследява нейния рикошет в германската преса, доказвайки негативните й отражения върху образа на България в представите на средния европеец. Не приема аргументите на "студентката Балева", но оставя научната полемика на учените. Негова грижа е истеризираната реакция на българските институции и политици, отстояващи по неадекватен и нецивилизован начин трагическия мит за баташкото клане. С емоционалните си крайности и дърварски заплахи, те вместо да изпишат вежди, изваждат очите на българското лице пред света. Колко е бил прав в съжденията си се разбра след 2 години - реакциите срещу инсталацията "Ентропа" в Брюксел бяха почти същите - настървени, елементарни, позорящи. Доказахме, че самоослепяването не е случаен инцидент - то се повторя многократно в живота на нацията по мъчителен или карикатурен начин. Срещу това М. Радев противопоставя толерантното мислене и емоционалната овладяност на една уталожена култура. Текстовете по темата са уроци по умереност, доминанта в тях са смисълът и интонацията на "цивилизования патриотизъм", за който ратува във всичките си изяви. Успокояващо е все пак, че липсата на европеизъм в нашенските представи и изживявания се компенсира от български творец - възможно било българин да постигне златното сечение на националното чувство и хуманитарно-универсалното светозрение, но само ако е абсорбирал хармонията и ценностите на една чужда среда.

Разделът "България. Съзидание и разруха" залага на историческа компетентност и на идеята за приемственост. Публицистът е в ролята на изследовател, когато изравя от летописните страници знания и документи за борбите и страданията на предците ни в стремежа им към духовна и национална независимост, когато възкресява заветите на незабравими фигури като Йосиф Соколски, Методий Кусев, Симеон Радев, Кузман Шапкарев. Със същата прецизност навлиза и в драматичните събития от новата ни история - потресаваща е хрониката, посветена на гибелта на българските генерали и полковници, обвеяни с бойна слава, но взривени в катедралния храм "Св. Неделя" през април 1925 г. Това антибългарско и античовешко престъпление има закономерно продължение в масовото убийство на политическия елит на 01.02.1945 г. и с "блажения сън на Цола Драгойчева" - убийците са същите червени фанатици, разрушителите на България. Антикомунистическата тема продължава да е актуална и в съвременността. Просветената публика не ще забрави, че Милен Радев пръв информира българската общественост за документалния филм на Илия Троянов "Балада за българските герои", още докато се излъчваше по немските телевизионни канали. Кадър по кадър, с ослепителна визуалност и филмографски релеф, репортажът "Рентгенов преглед на едно прогнило общество" представя разказите, участниците и местата на човешките трагедии, назовава жертвите и сочи извършителите на кошмарните насилия. Не българското посолство, не културният аташе и платените кореспонденти, а свободният журналист Радев е нашият човек в Берлин - освен че ни запозна с компенсаторнотo за България произведение на европейския писател Ил. Троянов, той разпространи неговите видеозаписи сред мнозина познати тук.

Несбъднатите блянове - романтика и проза

Излаз от балканското и проглеждане за общочовешкото са статиите, посветени на общата българо-македонска история и на сегашните противоречива политика: "Буре с барут или романтичен блян", "Пат по балкански", "За новите български граждани" придават актуално звучене на болезнената историческа и културна проблематика. Темата за Македония е представена с безупречна ерудиция, но и със съкровено пристрастие - не е забравен родовият корен от Дебърско, оттам започва "татковината", както любовно я мисли Милен. В неговите интерпретации тя неизменно се превръща от историческа в морално-етическа категория. Гласът на кръвното братство няма общо с кресливото патриотарство на политическите спекуланти и позьори. Освен силната аргументация, в него вибрират модулации на деликатно разбиране и топлота към събратята ни край Вардар и Охрид. Радев проследява обективните геополитически и вътрешни причини за подялбата на общото отечество, но не премълчава и субективните фактори, поради които постепенно се натрупва сегашната неприязън и отчуждение към България. Същевременно апелира горещо за зачитане правата и достойнството на хората с българско самосъзнание в Македония. На основата на горчивия исторически опит публицистът чертае нови насоки за външната политика към съседите ни оттатък Осогово. Дано има кой да чуе повика за разбирателство, за взаимно уважение и сътрудничество, синтезиран в тези изречения: "Отношенията с Македония и с живеещите днес там македонци не са еднопосочна улица, в която ние от София задаваме единствено правилната посока. И най-лоялно и разумно настроените спрямо общите ни исторически корени хора там, имат днес свои възгледи, свои родови, психологически и културни наслагания. С тях трябва да се съобразяваме и уважаваме, когато спорим и обсъждаме деликатно, без наставнически и всезнаещ тон, гнетящите и премълчавани досега въпроси от миналото. Само така може да разчитаме на съвместно и необременено европейско бъдеще."

Квинтесенция на българо-македонската тема е студията "Буре с барут или романтичен блян".Фактологическа прецизност и задълбочен историографски анализ на 2 века борби, надежди и поражения са поднесени с наратив, вибриращ на границата на научната пестеливост и експресивния изказ. Възлови политически събития, институции и субекти, които подготвят и обуславят обратите на балканската политическа драма, са навързани в причинноследствена верига. Люшкана между ентусиазъм и разочарования, тя и днес продължава да терзае съзнанието и чувствата на събратя по кръв и език, но не и по съдба. С много факти, публикации и анкети в студията се доказва историко-географската, езиковата и културна несъстоятелност на термините "македонец" и "македонска нация" като етнически признак. Посочват се капаните за просперитета и сигурността на днешната македонска държава, заложени от сгрешената конструкция. Неопровержимата достоверност на тази студия се доказа по необичаен начин - тя предизвика международен дипломатически и медиен скандал в Лайциг и Виена, в македонската преса и в интернет пространството. Журналистът отново бе сам срещу агресивните нападки на македонските литератори, дипломати и блогъри - нито българските историци, нито дипломатическото тяло му се притекоха на помощ в Берлин. Сам отбиваше атаките като някой форпост на родолюбието, докато предизборният хор "в защита на националните интереси" набираше фалцетни децибели по площадите в нашенско.

Липса на рози, изобилие на мутри

Третият цикъл се сглобява от 10 епизода в поредицата "Страна на розите и мутрите". Това, което се побира тук, е страшно за четене, камо ли за преживяване. Необходимо е самообладание и морална чувствителност, за да разровиш заедно със Щефан Апелиус дълбоко скритите тайни за кървавите престъпления на тоталитаризма - убийствата на бегълци по българската граница. Срам и ужас от жестоката разправа с чужденците, бягащи към свободата, но и очистване от греховете на системата предизвиква тази поредица. Да тъжим ли, или да сме благодарни, че освен Апелиус, се намери и един български журналист, който пое тегобата да изговари вината ни като мълчаливи съучастници на властта. Със собствен пример той ни напомни, че е необходим изкупителен морален жест, за дa измием петното на срама от името на България.

Чернотата в държавата ни обаче не намалява, а се сгъстява. Всеизвестно е на всички, че отдавна сме се превърнали в страна на мутрите, а емблемата на розата е стъпкана в калта на кошмарното посткомунистическо битие. Но малцина смеят да издирят информацията и да огласят имената и схемите на мафията от Максуел през Лучански до Ил. Павлов, да покажат пипалата от фирми и финансовите операции на октопода от Кинтекс през Гунвор, Нордекс, Мултигруп и Трон, родени в пъклените подземия на КГБ и ДС и оплитащи икономиката и структурите не само на България, но и на Европа. М. Радев го прави в поредица от заглавия: "Страната на сбъркания преход; "Пипалата на червения октопод"; "Медичи на нашето време", "Прощавайте, г-н Рот". В това отношение той се сближава с примери на лична доблест и гражданска смелост в лицето на известни западни интелектуалци като д-р К. Шрамайер и Юрген Рот. Тези безкомпромисни публицистични изяви вдъхват самочувствие и смелост на родните разследващи журналисти, че един ден и те ще имат свободата и информираността на немските си колеги.

Мисля, че всичко, което се пише в безсънните нощи, се изстрадва и се заплаща с тревогите на ума и сърцето. Проличава си в заглавието "Трябва ли ни парк на идиотите" - там са нагнетени мъката и гнева заради геноцида, на който сме подложени от корумпираната мафиотска власт. Поради това стилът става експресионистичен, чувствата са по български неудържими и какво показват те - че "неволите и тъгите" в чужбина не са лирически спомен от браилските хъшовски времена. Скръбно-язвителни тоналности, саркастични обрати и детайли се вписват в поетиката на много от тук публикуваните есета. Изборът на емоционални стилови фигури навява мисълта, че свободата в чужбина не е безметежно щастие, напротив - контрастът между "тук и там", изглежда, хвърля тежка сянка върху духа на днешните изгнаници и поражда може би самоукор и чувство за вина може би. Ако си мислим, че са "избягали", че са се "отървали" и пр., сега можем да видим наяве, че не спират да мислят и страдат за нас - зависи си от човека и от орисията - припомням си отново незабравимия Георги Марков, до последен дъх тъгувал и писал за родината си, макар пребивавайки в мъглявия Лондон.

И прусаците са като нас

Разделите, посветени на втората родина на автора - Германия - потвърждават, че журналистическата професия е призвание и умение да се прониква в същността на явленията, независимо от техните мащаби, от националността и спецификата им. Българската словесност успешно овладява различни европейски траектории - политически, естетически, социални и етически в сегменти като "Пост ГДР-овски синдром", "Песни и танци народите", "От Берлинале - за спомен", "Германия и Русия. Мечешки услуги." Радев е в свои води, когато разгадава лостовете, движещи немското общество и предвижда логиката на германската политика. Поема отговорност за изговореното и написаното като свободен интелектуалец, за когото не съществуват табута. Не е шега да атакуваш действията и морала на канцлера Шрьодер, докато е още на власт. Нито е съвсем безопасно да се обговарят публично странните обвързаности на германски федерални министри и политици като М. Щолпе, М. Плацек и Г. Ерлер със Щази и с "академията" на КГБ - АБОП. Със същата категоричност, както в българските си статии, защитава мемориала на Хилдебрант край Чекпойнт Чарли в памет на загиналите край Берлинската стена, застава зад каузата на Полша и балтийските републики срещу газопровода Северен поток, разкрива урбанистичните и социални проблеми на Берлин. Картини, лица и съдби от немската столица непрекъснато се съотнасят с нашенските посткомунистически реалности - реабилитирането и възходът на генералите от Щази за сметка на подавените гласове на репресираните, липсата на възмездие за престъпленията на комунистическите тайни служби, недалновидната политика спрямо руския концерн Газпром - всички са познати до болка и тук. Или както авторът елегантно иронизира, пак е актуална старата приказка, че българите сме прусаците на Балканите, но и прусаците са като нас в някои днешни аспекти. Аналогиите доказват, че реставрацията на комунистическите мафии, прикрити сега като бизнес корпорации, не е български патент, а е обща заплаха за демократичните ценности и за енергийната независимост на Европа. Блестящ модел на аналитична публицистика са статиите "Времето на демагозите", "Студена или гореща война", "Резиденти на бели коне", "Германското разузнаване бие тревога". Журналистът е перфектен познавач и коментатор на международната политика, общува лице в лице с важни политически фигури, участва като лектор или преводач в международни форуми и конференции. В негово лице българската журналистика има своето острие в сърцето на Европа и това е повод за надежда, че перата на доблестта могат да оказват добротворно влияние върху облика на днешния свят.

"Берлинале" - политика и киноестетика

Ако би следвало да сме особено благодарни на Милен Радев, то ще е за горещите репортажи от прочутия берлински кинофест. В продължение на 4 години - от 2006-та до 2009-та - той си е самовъзложил задачата да информира безвъзмездно родните киномани за голямото културно събитие, следено с интерес в целия свят. Репортажите се появяваха в пресата и в интернет буквално часове след прожекциите. Носеха спонтанната непосредност на току-що видяното и преживяното, въвличаха ни в замайващите сюжети и страсти на големия световен екран. С експресията на визии и впечатления, с пластичния си изказ и находчиви реторични обрати, те се превръщат в очароващи изкуствоведски есета. Четящият неусетно влиза в напрежението и в идеите на кинотворбите, потапя се в психологическата атмосфера на форума и се слива с реакциите на зрителите в Берлиналепаласт. Обективни, откровени, артистични, авторовите преценки за постиженията на творците или за недотам случилите се произведения носят белега на безупречен вкус. Многобройни са заглавията, темите, режисьорите, героите и актьорите на Берлинале 2006-2009, споменът за които е запечатан в тези репортажи. Най-важни за историята на културата са филмите на равносметката - за катастрофите и геноцидите на 20. век, също и заглавията, предлагащи болезнена дисекция на социума или психическите проблеми на съвремения човек. Големите теми за Холокоста, за геноцидите над Армения и Чечения, за масовите гробове на полските офицери край Катин, за унищожителното безсмислие на войната продължават да тревожат хуманитарното съзнание на световни майстори на киното като Имре Кертес и Лайош Колтай, Детлеф Бук, Робърт де Ниро и братята Тавиани, Клинт Истууд и Анджей Вайда. Запомнят се портретите на обаятелния Сотогуи Куяте, с награда за мъжка роля във филма "London River", и на големия полски режисьор А. Вайда. Нестандартният финес и изразителност на актьора Куяте са обрисувани с четката на художник - "с неповторимо елегантни, гъвкави вълнообразни движения на високото си и крехко люлеещо си тяло", "сякаш е от някаква уникална порода човек - с невиждано фини китки, дълги изящни пръсти и лице и очи, които излъчват мъдрост и разбиране." Докато портретът на създателя на драматичната филмова епопея "Катин" (2008), на психологическата лента "Тръстика" (2009) и на бъдещия проект за Лех Валенса се сглобява в няколко от есеистичните произведения. А. Вайда явно е любимецът на автора (и на международното жури впрочем). За жестокия реализъм на лентата "Катин", оценката, изведена в поантата, е следната: "Появи се най-сетне произведение с невероятно внушителна художествена сила - "Катин" на Анджей Вайда ще бъде сред филмите, които никога не остаряват и които, за жалост, винаги ще са нужни". Спомням си как ни мотивираха репортажите и се втурнахме към софийското кино "Люмиер", за да не изтървем единствените две прожекции, отредени за иконата на полската кинематография. Щом в Москва филмът е излъчен само два пъти в малки зали, то как тук ще да са повече!

Анализите на световния филмов фест "Берлинале" не биха били пълни без критичен поглед към работата на международните журита през годините. М. Радев винаги има собствена оценка за качествата и обществената значимост на отличените филми и тя често се разминава с официалната. Несъгласията с решенията на журито са много, най-категоричните се отнасят за недооценения филм на Де Ниро "Добрият пастир" и за актьора Даниел Дей Люис в "Ще се лее кръв". Причините за очевидните несъответствия според коментатора не са естетически или най-малко от всичко са такива. Убеждението му е, че изборът и критериите за премиране са подчинени на по-обща стратегия, отчитаща, както политическите тенденции, така и регионални и субективни фактори. Политиката на Берлинале е да отличава и по-скромни постижения от екзотични региони като Китай, Перу, Иран и пр. и така да насърчава световното кино. Казано накратко, ние, които никога няма да стоим край червените килими пред Берлиналепаласт, вече напоително бяхме там с всичките си сетива благодарение на тези прекрасни есета.

Зона, гибелна за живота

Има една критична червена линия в международната журналистика, която не е просто рискова, а си е направо опасна. Там Милен Радев засега е сам - никой от българските му колеги не смее, а и не може да се хвърли в тези опасни води. Липсват им неговите източници и контакти. В обсега са на българските и имперските чукове. Видяхме каква е участта на малцината активни журналисти, които едва се осмелиха да надникнат в мъртвата зона. Периметърът е населен със зловещи призраци и с мъчително издъхнали жертви. В книгата поименно са назовани, както окървавените вампири, така и сразените мъченици. 115 страници в четири панела са посветени на темата "Русия", но тя постоянно се преплита със съдбините на държавици като Чечения, Грузия, Естония, България, на Германия и Eвропa. Путинският режим и великодържавна политка са подложени на сериозен разбор в поредица от интригуващи заглавия: "Газовият диктатор", "Лъчисти бели нощи край Нева", "Леденият гост", "Путин на четвърто място по богатство?", "Системата Путин на литературна дисекция", "Путин уби сина ми" и др. С факти, документи и анализи от свои проучвания, от публикации в пресата, от лекции и книги на световно известни изследователи като Ан Апълбаум, Юрген Рот, Юрий Флештинский, Владимир Буковски, Игор Королков, Дмитрий Хмелницки и др. разследващият журналист разбулва явните и тайните демони, обсебили за пореден път страната на неспирното нещастие. Дали това е "озерният кооператив" край Нева с тримата потайни Владимири или са КГБ-олигарсите, обсебили държавата, секретните служби, мафията, нефта и 50 % от брутния продукт на Русия - винаги става въпрос за огромни богатства, за страшна власт, упражнявана с всички зловещи методи и средства на комунистическата диктатура - престъпления, масови убийства, ескадрони на смъртта и нелегални банди (Тамбовская, "Система" и ВЕПС), ръководени от офицери на ФСБ и ГРУ, за взривове, отровителства и разстрели на неудобни лица и противници на Кремъл. Научаваме освен това за тайните им банки, фирми и корпорации, за конспиративните операции и схеми, с които овладяват сфери на влияние и диктат в икономиката на ЕС. Разкритията са шокови и страховити и не вещаят нищо добро за света. В "Газовият диктатор" сюрреалистично е обрисувана скандалната среща на ЕС и Русия във Финландия през 2006 г. "Двуглавият Путин" арогантно парира критиките на европейските си партньори, дори злобно ги заплашва като виновни ученици. Не напразно метафората "Леденият гост" влезе в оживена употреба в медиите, веднага след появата на едноименната статия на Радев по повод посещението на кагебисткия диктатор в България в началото на 2008 г.

Прилепите на Лубянка

Панелът "Една академия броди из..." е приносен за европейската политология. Издирил оскъдната информация от най-различни извори, авторът подрежда пъзела от фрагменти и внимателно го анализира. Изпод странната мозайка се провиждат контурите на многослойна структура, изплувала сякаш от злокобните лаборатории на сталинския чекистки ад. "Академията" АБОП на КГБ/ФСБ, основана и ръководена от старите прилепи на Лубянка, се е заела да се мултиплицира в европейски мащаби, да купува съвести и чужди политици, да произвежда кадри на терора и да прилага психотронен, нерволингвистичен, религиозен и всякакъв шантаж върху обществените нагласи. Скверна и разрушителна дейност в името на властта, на икономическата и военна мощ - против демокрацията, против свободата и независимостта на близки и далечни народи. Труповете, които се стелят след нея, доказват човеконенавистната природа на руския неокомунистически империализъм. Изпреварващо предупреждение звучи от всяка страница, но е синтезирано и във всяко изречение: "Путинизмът, обслужващ антидемократичната, олигархична и дълбоко корумпирана прослойка, може да съществува утре и без Путин. Затова той още днес е едно от най-сериозните предизвикателства към целия цивилизован свят". Ако политиката можеше да чува зова на публицистиката!

Рицарите на благородните каузи

Не само Злото получава видими лица и осезаеми черти в рамките на тази книга. Тук е представена и неговата алтернатива - хората с рицарски сърца, защитниците на благородните и хуманни каузи, поради които цивилизацията е все още жива. Те също имат конкретни имена - "хронистът на злото и надеждата" Варлам Шаламов, взривеният чеченски президент Яндарбиев, голямата дама на свободното слово Анна Политковская, отровеният Александър Литвиненко, българите Георги Марков и Стефан Маринов, отец Александър Мен, упоритият Владимир Буковски, "ледоразбивачът" Виктор Суворов, мнозина от тях погубени под смразяващия поглед на кремълския повелител. На тях М. Радев посвещава вдъхновени страници, отдава им най-дълбокото си преклонение и вълнение. От кървавите престъпления на сатрапите, от трагичните съдби на правдолюбивите, от уроците на миналото и на сегашното, журналистът извежда разтърсващи примери на воля и жертвоготовност. Заедно с отровата на битието, той посочва и антидота - осветяващите мрака икони на свободата и духовността. Внушава, че животът се крепи на крехкото равновесие между антитезите, за които става дума в заглавието на това своевременно издание. Нека завърша с един ред от ръката на автора, в който конкретиката казва всичко за времето, за книгата, за света: "Варлам Шаламов е жив и темите му, писани с кръв и сълзи, са живи и ни мъчат до днес". Текстовете, съграждащи пантеон на падналите в битката срещу тиранията, са и най-силното постижение на талантливия международен журналист Милен Радев. Сред тях са заглавия, които рано или късно ще намерят място сред паметните страници на българската и европейската публицистична проза.

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115)