THE SPACE BESIDE HER

Бояна Петкова

web

На Петър

Тя обича да се събужда първа.

Да изплува плавно сред познатите очертания на познатата стая с усещането за сбъднато желание... Успокоена се отпуска още веднъж, за да усети равномерното му дишане и слабото му, стегнато тяло, притиснато в нейното. Винаги спят така, от първата нощ, плътно сгушени един в друг, дори и в най-широкото легло.

Малко по малко денят приема очертанията си в очакване на ритуално посвещение. Тя се плъзва внимателно с лице към него и полага рошава глава на рамото му. Дъхът му докосва нейния дъх. От тази перспектива матовата му кожа изглежда релефна. Тя мечтае да бъде картограф. 3нае, че той още дълго ще спи, че това са нейните мигове на щастие, за които той няма как да научи, макар те да са невъзможни без него. Иска да посвети живота си на изследване на точките и чертичките, цвета, малките дупчици, линийки и вдлъбнатинки, които го изграждат. 3апочва броенето, но това изобщо не е толкова лесно. Точките, например, се различават по големина и цвят. Дупчиците може би са останали от варицела. 3а нея е важно да знае дали е преброила две светлокафяви и три тъмнокафяви бенки или обратното. Дали са плоски или малко издигнати. Откъде се е взело това миниатюрно червено петънце. Вчера било ли е там? Да не го е пропуснала... Със старанието на първокласничка, прехапала устни, за да се съсредоточи, сякаш пише чертички и ченгелчета, внимавайки да не излезе от реда, тя запаметява всички подробности. Сортира ги във въображаем албум със снимки и надписи, дата на откриване, размери. После ги покрива с целувки. Така, както е легнала на рамото му, миризмата му я опиянява. Мирише познато, на "него си", тя допира студеното връхче на носа си в шията му и вдишва дълбоко, сякаш да го поеме в себе си, цялата да се напълни с него, червените кръвни телца, които разнасят кислорода из тялото й, да разнесат там и неговото ухание, да я пропият до връхчетата на пръстите и корените на косата.

Спящото му тяло я възбужда, тя разтваря леко бедра и рисува с влагата си цветя и пеперудки по тялото му... там, където се открояват мускули... превръща го с невидими символи в шаман на своите желания. Тази близост, несмущавана от страхове и думи, от ярка дневна светлина, от планове и телефонен звън, я умилява. Внимателно, бавно и незабележимо се освобождава от прегръдката му и го прекрачва. След малко ще го събуди с плавните движения на ханша си, ще го примами да напусне сивосините пространства на сънищата си и да се присъедини към нея в триумфалното посрещане на светлината. В този първи момент, когато сенките на миглите му хвърлят решетести отблясъци върху нея, тя излиза от тялото си и без той да усети, влиза през малките му черни зеници в очите му. Вижда себе си, дългите си бедра, малкият четинест триъгълник там, където те се съединяват, плавните извивки на ханша си, тясната талия, вдлъбнатинката на пъпа, облите, неясни очертания на гърдите си, изящните ключици, ямичката между тях, дългата шия, вижда спускащите се по раменете й къдрици и идеално оформените, леко отворени устни, които изпускат едва доловимо стенание от удоволствие. Харесва й това, което вижда с очите му, макар че знае, че е малко по-пълна, че има тъничка линия тъмни косъмчета, която свързва венериния й хълм и пъпа, че гърдите й са не съвсем равномерни, че е рошава и с напукани устни, че в ъгълчетата на очите й още се крие сън... Добре й е там, обхванала с бедра таза му, бялата й кожа искри до неговата като сметана върху шоколад. В този момент тя не знае къде свършва той и къде започва тя, само миг, дълъг колкото да си поемеш дъх, който тя ще извиква пак и пак в съзнанието си по~късно.

...по-късно, когато се разделят в автобуса и тя го наблюдава как пресича улицата и става все по-малък, докато изчезне съвсем, я обзема отчаяние, че няма да го види повече. Че има толкова непреброени точки и дупчици, толкова необходени кубически сантиметри кожа, толкова недокоснати места. А кой ще го направи, ако не тя? Кой ще картографира прилежно тялото му и когато свърши, ще започне отначало да нанася грижливо промените, новите бръчици, бенки и лунички...

Него често го няма, но дори тогава, когато се събужда сама в необятната си сънна лодка, тя не се чувства сама. В просъница протяга слабата си бяла ръка надолу към телефона, който винаги стои на пода до леглото и сляпо набира номера му, молейки се да е първата, да е тази, която ще го събуди, за да чуе грапавия му глас, сякаш има пясък по гласните му струни и да му каже, че иска да прави любов с гласа му...

Но напоследък се събужда сама с тревожното усещане за нещо счупено. Светлината е прекалено ярка, сякаш за да напомни за несбъднато обещание... Празното пространство до нея болезнено шепне, че картата ще остане завинаги непълна и тя полага усилие да стане, но движенията й са резки и ръбести, сякаш стъпва по натрошени стъкла. Денят се сърди за неритуалното посрещане, а тя излиза в него с усещането за изгубен смисъл...

Празнотата е не по-малко осезаема от присъствието. Пластична, сякаш невидимо свързана с дробовете й, тя се разширява и свива при всяко вдишване. Липсата непрекъснато напомня за себе си като хронична болка, която съжителства с нея, тъпа, постоянна, неусетно заместила щастието. Невидимият дом, който тя навсякъде носи със себе си, който винаги е там, където тя иска да бъде - независимо от сезона и времето - невидимият дом се е превърнал в къща с призраци. Тя живее извън себе си. Изпитва перверзна наслада от остротата на болката, проникваща понякога зад мъглявите завеси на притъпените й сетива, защото само тя успява да я върне в тялото, което се движи като ръждясал автомат. Тогава усеща топлината на кръвта, потръпва от хлад... обхваща с ръце коленете си и плаче.

28.11.2003
Берлин

© Бояна Петкова, 2003
© Издателство LiterNet, 21. 12. 2003
=============================
Първо издание, електронно.