|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИЛИ АНОНИМНО ПРЕБИВАВАНЕ В ЕЗИКА Бисера Дакова 1. Псевдоними-дискурси Този текст не би могъл да
скрие подковаността си а ла Р. Барт. Термините енкратически и акратически
дискурс са напълно адекватни да опишат двете диаметрално отдалечени езикови
употреби - на Смирненски и на Ведбал(1).
Колебанието ни в избора на окончателно авторово име отразява нестихналото
колебание (а може би и неприключило себетърсене) на производителя на дискурси,
виртуозно боравещ както с готови идеологемни структури, така и неподражаемо
попадащ в уникалните равнища на лично преживяното, “приземявайки” се в
ония точки на битието, в които всяка идеологема се пропуква и рухва.
2. Моливчето и мастилото Оказва се (потвърждава го
единодушието на спомнящите си), че пособията за писане - несвършващи парчета
мобив или мастило, - както и материалът, върху който се нанася текстът
- амбалажна халваджийска хартия, одран от уличен стълб афиш или, напротив,
“чисти, бели листове” - са извънредно значещи за съпринадлежността към
даден дискурс. Текстът без претенции за дълговечност, обикновено появяващ
се след два-три дни в “Българан”(11),
е импровизиран сред приятели по време на нощните разходки из София. Изписването
му е акт на известна безотговорност. Тези текстове - плод на групови, моментни
умонастроения, намерили просто специфичната си артикулация, - освен присъщата
си пародийност излъчват и чаровна шлагерност. Те изявяват своето на фона
на познатото, актуализират утвърденото, привнасяйки в него конкретиката
на мига. Те се раждат и същевременно умират на страниците на “Българан”
или на “Сатър”, т.е. спонтанно възникват и безследно се стапят в една наистина
виртуална сфера - в речта. Тяхната краткотрайност и бързопреходна значимост,
ситуативното им изчерпване са все качества, дължащи се на тъждествеността
им с изказването. Без да застиват в изказ, те проникват в литературността,
за да я дискредитират и взривят отвътре, но не и за да останат в нея. Значими
са тъкмо с оригиналното си хрумване, с интенцията на говорещия, която е
свързана с една твърде мимолетна индексалност(12),
защото изказването винаги е целенасочено, без задължително да се стреми
към смисъл(а). Защото написаното от молива е едновременно неприкосновено
и уязвимо, един неуловимо-убеглив дискурс, един непрестанно захранващ се
и чезнещ артистизъм... То е убежището на несигурния в силите си, но също
и на волно гаврещия се с монументално-херметичните почерци. Именно поради
това моливчето на Ведбал е неуморно прибягване-отскачане от една иделогемност
в срещуположното й, от един вид клишираност в нейното противоядие и т.н.,
изобщо прословутите парченца молив са безотказно действащото средство срещу
всевъзможните дискурсивни застопорявания.
3. Фигурите на смекчаване Тук терминът енкратически обозначава ултимативния дискурс, отчетливо рамкиран в “Да бъде ден!”, както и създадените по-късно, през 1921-1922 г. текстове “Вълкът”, “Работникът”, “Каменарче”, “Робът”, “Юноша”, затвърдили идеологическата му непристъпност, за разлика от “Жълтата гостенка”, “Зимни вечери”, “На гости у дявола”, които, макар и публикувани в пролетарската периодика под псевдонима Смирненски, клонят или се съотнасят към друг вид езикови употреби. Грубо казано, дискурсът на властта се отличава с неспирно продуцираната монументална гещалтност: пози, жестове, реплики и персонажи се врязват в читателското (или слушателското) възприятие с непоклатимата си еднозначност - лозунговият фатизъм на словото фиксира зрението и слуха върху свръх-съдържателните пунктове на текста. Волно-неволно сме заставени да пропуснем детайлите в дадено изявление, сякаш завинаги ослепели за изключително значещата им дискурсивна двуликост. В този смисъл прекомерно разгърнатата, шаблонизирана употреба на огнените знаци в “Да бъде ден”(17), въобще непрестанното мултиплициране на стихийно-апокалиптични визии пречи да доловим несъмнените диференциации и априорни атрибуции (у Смирненски огънят, ураганът, вулканът, пожарът символизират виталната младост, както и младостта е непременно вулканично възпламеняване; светлината - слабо процеждаща се, отразена или изкуствена - винаги обгръща охолните, пируващите, блудните), така и твърде неординерната, но закономерна поява на кротостта и нежността, на порива по любов или в поантата на текста (вж. “Пролетарий”, “През бурята”, “Червените ескадрони”), или точно в кулминацията на революционния екстаз (“Огнен път”, “Пролетно писмо”, “Три години”). И ако известна роля играе инертността в пораждането на образи и смисли, инертност, заложена именно в полярната семантика на огнената символика, то не можем и не бива да омаловажаваме онези фигури на желанието ,родили се значително по-рано и продължаващи да се раждат по страниците на “К’во да е”, “Смях и сълзи”, дори в “Маскарад”. Именно там белезите вспламененост, рубинени устни, вечна младост, знойни мечти, пламтящи сърца самопонятно атрибуират лирическите персонажи:
Желал бих да стихна навеки
Под черни ресници трепти
възпламналата плът
Резките и спорадични преобръщания
и пренасочвания на изказа - неговото “омразяване” във високите смисли и
идеали, както и, обратно, “размразяването” му в сферата на битовото, на
телесно-еротичното - навеждат на два извода: 1) “огнената любов, очовечава,
сгрява студените идеологемни структури в “Да бъде ден!”, успявайки до голяма
степен да ги разотъждестви от плакатния тезис, от въплътената в поетическо
слово партийна поръчка. Хиперболичните производни на “огъня” у Смирненски
(“пожара на тия копнежи сърдечни”, “огнено сърце”, “огнен змей” и т.н.),
както и задължителните буквални, метафорични или ритуално символични “целувки”
(“с окървавени устни целуна”; “земята целунете”; “целунати от кървавата
нощ”; “ще целунат с горящи уста”; “Аз ще целуна твойта светла дреха...с корални
капчици димяща кръв”) всъщност са неизменните фигури на смекчаване в енкратическия
дискурс(18). Те, разбира
се, не го разколебават и не са в състояние да го отменят(19)
- те парадоксално вдълбочават употребата му, изпълвайки го и с неговото
Друго, добило обаче подчинен вид, силно абстрахирано и монументализирано.
2) Фигурите на смекчаване, така неразделимо свързани и преплетени с фигурите
на властта, определено подсказват едно неподозирано “смешение на езиците”
или поне водят към една първоначална езикова употреба, впоследствие разслоила
се в непримиримо враждуващи дискурси. Можем да я определим и като пресечна
троповост и дори да я обявим за същинския почерк на Смирненски-Ведбал.
Така неминуемо бихме стигнали до нов парадокс: почеркът на Смирненски-Ведбал
е онова потиснато, задушено индивидуално в езиковите употреби, имплицитно
съдържащо се в категорично оразличените дискурси на властта и на извънвластието,
т.е. в двата тотално анонимизиращи Аза езици.
4. Разломяващият се почерк Паралелите между натрапливите
фигури на смекчаване, превърнали се в пролетарската текстовост в почти
идиомни фрази, и аналозите им в акратическия дискурс са достойна тема за
солидно изследване. Тук ще се спрем вниманието си на три от най-очевидните
измежду тях, при които става дума не просто за пренос на изолиран сегмент,
а на цяла текстова структура. Ще опитаме да проследим как единосъщното
мотивно ядро е способно да инспирира “комичен лиризъм” (М. Николов) и патетична
трагика.
И твойте електрични глобуси
мигат от смях електрически
И колко скръб в очите трескави
Злоба и скръб се четат
Но тръгват си те пак одрипани
сбогом, госпожице, сбогом
Общите места между двата
текста са провокирани от извикването на аналогична ситуация: озоваването
на отстранения, на чужденеца пред витрината на пълнокръвния живот (“а тез
витрини са обсипани /с безброй жадувани неща”) или пред окото на похитителя
(“дивна госпожица / всички очичики следят”). Напразно е взирането във витрината
- око - то не успява да улови идентично отражение. Разбира се, тук е уместно
възражението, че се аналогизират два неравностойни текста: първият - създаден
в идеологически необистрения период до 1919, а вторият - възникнал през
1921 г. Като закономерно въплъщение на социалната несправедливост. Но тъкмо
времевата дистанция още по-релефно откроява сходството на текстовите структури,
съхранено въпреки деминутивната закачливост на акратическия дискурс в мащабното
изображение в енкратическия текст. И ако не смятаме прокараните дотук аналогии
за случайни, за плод на интерпретаторско пожелание, то е, защото друг един,
несъмнено висок, шедьовър на Смирненски - “Цветарка” - също явно помни
ранния си аналог “Черешка” (1919). Аналогиите тук дори не са смътни, а
поразително-експлицитни: съвпадат не толкова изкази и интонация, а позиции,
действия, външни атрибути. “Пъстър костюм” е метафоризирано в “младост
цветна”, основното впечатление от героинята (“пристъпяше свежа и лека”)
е трансформирано в несвършващо настояще, в многократна повторителност:
“между масите пристъпя и предлага плахо тя”. Трайното изражение (“поглед
смутен”) се орнаментализира у класика Смирненски - “с погледа смутен и
влажен на прокудена русалка”, - докато златистият ореол на по-ранния гещалт
(“мекия прах от златисти лъчи”) в “Цветарка” тевтологично се раздвоява
в “златожълти хризантеми” и “светлокоса девойка”. Естествено, най-знаменателна
е трансформацията на възловата пропозиция (а ние поглъщахме дълго с очи
/ теб - сочната селска черешка”), като е съхранен механизмът на уподобяването-метафора,
но напълно са разменени или, по-точно поставени са на правилните им идеологически
позиции актантите на действието: “като черни пипала се плъзгат погледи
отвред.../ че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.” Съвсем понятно задушевният
“ти” - изказ преминава в дистанцирано-безлично назоваване. И това изобщо
не е изолиран случай на радикално приплъзване на изказа и на граматическото
лице у Смирненски. До голяма степен именно то диференцира еднаквите визии
и внушения, категорично отнасяйки ги към противоположната дискурсивна практика;
например емблематичните стихове от “Вълкът” (1922), визиращи самотното
пиянство и разгул, безспорно са сродни на и произлезли от предхождащите
ги: “А след пир, а след звън пак самотен и бледен...” (1921).
А юноша бледен въздиша там в ъгъла
След по-малко от година тази
гневна фигура ще се прочисти идеологически и вместо да изрази любовно разочарование,
ще пророкува апокалиптичния пожар.
5. Автентичният подпис - в плен на символизма? “Измирлиев” е подписът, стоящ под
поетически монолитни творби, публикувани в по-маргинални списания - “Смях и
сълзи”, “Звънар”, “Сила”. Само че - посред огромния масив текстове, дали и тези
публикации не погубват своя автентичен, изповеден лъх, дали не сме склонни да
мислим и името като псевдоним, не става ли то едно от многобройните укривания
на своето?
2. Крум Кюляков също е раздвоен между “Българан” (вж. “Българан”. Сборник хумористични стихове и проза. Подбрал и наредил Ив. Х. Генадиев. С., 1921) и “Червен смях”. 3. Из спомените на Кр. Кюляков в: Христо Смирненски, Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си. С., 1966. 4. Когато Христо става Смирненски отведнъж и със замах, читателите бавно преодоляват инерцията да отъждествяват този псевдоним с Христо Ясенов - разбира се, в случая е решаваща ролята на символистичната поетика. Вж. Дюкмеджиев Л. В: Хр. Смирненски, Никола Вапцаров в спомените... 5. В новооснованото хумористично списание “Сатър” Христо се въздържа да употребява псевдонима Ведбал. Вж. Спомените на Ал. Жендов. 6. “Аз мисля, че така не може и не бива. Вашите псевдоними са прогърмели барута си из буржоазните списания. Не може псевдоним, който е минал през изцапаните колони на “К’во да е”, да краси колоните на “Червен смях” - твърдо отсича редакторът Христо Ясенов. 7. Разбира се, подобно мнение е опровержимо - от наличието на забележителната монография на М. Николов (вж. Николов, М. Избрани съчинения. С., 1979) и на изследването на О. Янев “Пародийното в литературата”. С., 1989, с. 141-161). Но в тези текстове се пледира за реабилитация на хумориста, без да се разколебава канонът. 8. Например в цитираното изследване С. Янев успоредява ранното “Падналият кавалерист” (1916) с шедьовъра “Червените ескадрони” (1920), за да “съзре пътищата на една поетика, която чрез подражанието взима отправната си точка”. В случая ни интересуват общите белези, появили се извън подражанието, независимо от пародийните интенции. 9. Дори при бурно засвидетелстваното масово признание на работнически утра и вечеринки Христо продължава да се държи като анонимен автор: “Какъв поет с име съм аз, за да раздавам автографи!” (Вж. Спомените на Д. Осинин.) Дали този направо болезнен свян пред публиката не означава нещо много повече от скромност, дали не е израз на съзнанието за парадоксалното разминаване между титанично-гръмогласния Аз, изваян в пролетарските текстове, и крехката, дори нищожна, фигурка на автора, която неволно буди асоциации с представата за “малкия човек” от филмите на Ч. Чаплин? 10. “Той сам често мечтаеше за едно такова време, когато ще може да пише както иска и каквото си иска.” Вж. Спомените на Кр. Кюлявков. 11. Вж. Спомените на В. Димитров. 12. Вж. Рикьор, П. Теория на интерпретацията: нарастващият смисъл. В: Бюлетин на СБП, 1988, № 5-6, с. 82. 13. “Приказка за стълбата” е причислена към непретенциозните “нещица”. Вж. Спомените на Т. Павлов. 14. Оттук и педантизмът към печатните грешки: “Ядвосваше се много, когато неговите стихотворения в “Червен смях” излизаха с грешки. Тогава настроението му се разваляше по цели дни.” 15. Р. Барт говори за произхода на революционния език от предишния акратически език, както и за по-сетнешното му превръщение в dоха, в енкратически дискурс. Вж. Барт, Р. Разделението на езиците. С., 1995, с. 200. 16. Вж. Цанев, Г. В: Хр. Смирненски, Н. Вапцаров в... (с. 236), където става дума за въпреки всичко оцелелия израз “нежно сърце” в “Пролетарий”. 17. Вж. Игов, Св. История на българската литература. С., 1990, с. 303-310. 18. Вж. Барт, Р. Цит. Съч., с. 207. 19. Това е свързано с очевидната несистемност, немаркираност на енкратическия дискурс, с п ъ л н о т а т а му. Вж. Барт, Р. Цит. Съч., с. 201. 20. Неслучайно “Уличната жена” е припознато като “общочовешка концепция”, където няма и следа от плакатна тенденциозност. Вж. Стоянов, Л. Революционна поезия. - Хиперион, ІІІ, 1924, № 9-10. 21. Без да носи подписа Измирлиев, тази творба с основание може да му се “припише”, тъй като е непубликувана приживе, след това появила се на части в литературната периодика, съответно през 1924 и през 1979 г. (Вж. Бележките към: Христо Смирненски. Съчинения. Т. І. С., 1988, с. 436).
© Бисера Дакова, 1999
|