web

След като в юбилейната за Йордан Радичков 1999 г. се появиха “Автострада” (поредната подборка от разкази и повести) и “Литературната орница” (томче с интервюта), в самото начало на 2000 г. излезе и новата книга на класика, наречена “Пупаво време”. Изящната й направа - авторски рисунки, корица, печат, хартия - продължава традицията на добре изпипаните книжни тела, публикувани през последните няколко години: “Смокове в ливадите”, “Мюре”, “Умиване лицето на Богородица”, “Ние, врабчетата”.

На прага ни пресреща следа, отпечатък от лявата длан на писателя, което е указано едва в края, но и по изцапаните с мастило върхове на пръстите, по черно-белия подпис, поставен върху пътя на живота, се разпознава почеркът на Йордан Радичков (алюзиите с перчема на папуняка, загатнати и от стърчащия като шести пръст клюн, улавяме чак на осма страница, където е речено, че другото име на птицата е пупавец). Както и в “Мюре”, “магьосникът на словото” (Светлозар Игов) предлага особена дума, способна с усмивка да характеризира част от настоящето, носталгично или иронично да спомни миналото. Та “според местния говор пупа значи корем” (с. 7) и понеже именуването за Радичков е мотивирано, връзката между думите и нещата не е случайна (“бухалът буха, кукувицата кука, гугутката гука и прочие” - с. 8), пупавица е и гъбата прахавица, растяща “само на корем,... тя стои възглупаво на един крак”, “пупави въшки” пък са шилетата за шилегаря. Главоломният интертекст, закрепен около пупавите думи “гъби”, “корем” (наскоро четох, че “книга” се зовял и “третият стомах на преживен бозайник”), “птица”, заедно с проклетия събрат гарвана от “Дякон Васил Левски” (с. 6) и малкото на агнетата, отпраща към такава каравелово-ботевска чорба, за която още не е намерена подходяща лъжица.

Коренището на текста може и да не стига чак до Възраждането, но и не крие изворите си - онази управлявана според свои закони и правила митологична Радичкова вселена на детството, съществуваща паралелно във времето и пренесена в пространството на софийските квартали с техните блокове, коли с аларми и скитащи се градски кутрета, несъвпадащи впрочем с характерните за хетеротопиите “кучета в състояние на подивяване”, защото в отличие от Златомир-Златановите, тези тук говорят и знаят, че “разликата между светофар и семафор била като разликата между офсайд и инсайд” (с. 70).

Радичковите разкази са навързани подобно синджира на дворните селски песове, но стане ли въпрос за съвремието, някои брънки сякаш се късат, за да дадат възможност на автора да полае по политиците-пупавци, да захапе минали диктатори и пупави идеолози, да разчупи медийните мантри и клиширания им език, т.е. да опише нашето пупаво време, тъй като “това понятие се разпростира не само върху домашните животни, то засяга също така и човека, особено децата” (с. 7). Превключването между митичното минало и пошлото настояще става плавно и някак естествено, с присъщата сладкодумност и обикновено с порция дидактичност накрая, доближаваща жанра на кратките текстове за аналогиите между света на хората и на животните до баснята.

А понеже докато пиша, моят стар другар, 11-годишният кокер-шпаньол г-н Фредерик заглушава шума на компютъра с тихото си похъркване в краката ми, не мога да не споделя предпочитанията си към ловджийските истории в тая великолепна книга.