Най-нормалното нещо на международния ден на театъра (27 март) беше да взема със себе си мемоарите на актьора Георги Василев "40 години в храма на Мелпомена", и тъй като студентите ми дойдоха отново неподготвени, предпочетох за час и половина да се усамотя с книгата в иначе неуютната 13-та аудитория, намираща се в една барака срещу храма на Христо Церовски - "Учебния театър" на университета (рецептивистиката не е любимата ми теоретична парадигма, но вярвам, че ситуацията на четенето оказва влияние върху самия процес и след това върху интерпретацията). Изданието е обрасло с паратекстове - два предговора и посвещение, - които бързат да предупредят, че съчинението не е художествена литература, а просто "дневници и откъслечни епизоди за колеги, режисьори, случки и събития, за моя път в пловдивската Мелпомена". Трениран от автобиографиите на Т. Колев, Г. Калоянчев, С. Мутафова и Т. Лолова, никак не повярвах на словата, мислейки ги за реторична поза, но този път интуицията (или инерцията) ми изневери. Книгата всъщност е двойно юбилейна, тя отбелязва творческата 40-годишнина на актьора и същевременно е посветена на 120-годишния юбилей на Драматичния театър в Пловдив, основан през 1881 г. Преди същинския разказ за семейството и младенчеството, авторът е поставил едни свое-временни “Размишления в Античния театър”, начеващи с монолог на... Едип (ще го подмина, няма да си позволя да правя психоаналитичен сюжет, въпреки че генеалогичната глава “Семейството” заявява: “Най-много обичах майка си”, след което споменава колко запален по театъра бил бащата и т.н.). Дългият преамбюл свободно кръстосва времевия вектор от Античността до постмодерността, от преди 2500 години до 2001 г., прокарвайки предсказуеми успоредявания, антитези и сравнения за случващото се по тези земи - все в полза на древността, разбира се. Настоящето е пошло и издребняло (доказателствено са приведени диалози между актьори, касаещи сметките за ток, парно, телефон, хонорари и “участия”) на фона на идеята за артиста като “богочовек” (Дидро) или на следващите поучителни разкази за популярността и самоподготовката на Сава Огнянов и Томазо Салвини. Друг е въпросът как това се помирява със (съ)знанието, че “светът зад кулисите съвсем не е онова, което върви на сцената. Това е истинският живот, неподправен, кипящ като шампанско, фиеста, която се помни”. Спомените за студентството във ВИТИЗ са изпъстрени с “любопитни сцени” - кратки анекдотични случки, разнообразяващи полудокументалистиката. Смущаващи в мемоарите на Г. Василев са и възгласите от типа “Беше славно време!”, откриваеми и в изброените по-горе текстове от известните светила на гилдията, числящи се към “художественотворческата интелигенция” от Татово време. До края следват спомени-портрети за колеги, преобладават покойниците, а за тях, знайно е - или добро, или нищо. С едно изречение - книга-подарък, какъвто само щедрата (във всеки смисъл на думата) Божана Апостолова може да поднесе.